Отстрани изглежда спокойна. Откакто е проумяла, че вече не са близки хора, не се разстройва от признаците на неблизост. Понякога правят заедно неща, които правеха преди. Но няма радост. И мъка няма, когато не ги правят. Единствено дето само някой спомен изплува, за радост и за мъка, едно и също.
Слага чай за мъжа.
Завеса.
ЛЮБОВ, СЕКС, РЕВНОСТ И ДРУГИ БЕЗУМИЯ
Когато дупките по дюшека и възглавницата понамалеят, тогава значи са си тръгнали и илюзиите. Илюзията, че си уникална. Тази загуба е най-нараняваща. Илюзията, че Мъжът, когото обичаш, е неповторим. Тази загуба е най-ограбваща. Илюзията, че хубавите неща могат да траят вечно — тази загуба е отрезвяваща. Но и след отрезвяването може пак да не си свободна, ако не си превъзмогнала изтезанията на ревността. Уж вече не си обзета от чуждия мъжки дух, а ревността не те напуска. Да ти човърка раната, че си обичала, а вече не обичаш? Грозен белег от красива любов. Или май любовта все пак не иска да си тръгне окончателно.
Евгения винаги се е удивлявала на глупашките твърдения на разни психолози-публицисти, че трябвало (и можело!) да се обича без ревност. Наукоподобна измама, психолозите наистина са психопати… Ревността била израз на сбъркано собственическо чувство. Абе, тия що…
Ревността е ваксина срещу безразличие — когато всъщност знаем, че сме обичани. Ревността е хомеопатично средство — лечение с нищожни дози отрова. Но ако сме предадени, лекарството не води до оздравяване. Ако човек разбере, че е предаден, ревността се преобразява в убийствена доза отрова. Под лъжичката се загнездва постоянна прогаряща болка и в съзнанието увисва удивителна — каквото и да вършиш, да говориш, или да се смееш, или да се правиш, че си зает с много важни неща, тази удивителна непрекъснато кълве мозъка.
Обезсмисля всичко. Обезсилва те. Защо! Защо! Защо! Защо!
Как ще живея, как ще живея, как ще живея, как… Не може да бъде, не може да бъде, не може… Недей, нали сме двамата едно, нали ще ми разбиеш душата, нали ще престана да те обичам… Страданието крещи по всичките ти клетки и вибрациите му унищожават живота в тях. Не заради някакво чукане някъде, а защото разбива опората на живота ти, че си неговото момиче, неговата любима, неговият приятел, и всичко това най-важно е свършило, свършило е.
Евгения отслабна повече от десет килограма. Просто престана да яде. Чувстваше се лека, безтелесна. Започна да си купува детски джинси. Сега се страхува да гледа снимките си от този период.Вединотонезикошмарниднитоййзвънна–отнякаквауж командировка–изагриженойказадахапненещо. „Приличаш на торба кокали“ — изречението я закова. След него отслабна още.
Когато той се прибра, тя лежеше с четиридесет градуса температура и остро възпаление на всички органи в коремната кухина.
Той очевидно разбра, че е зле. Легна за 2–3 минути до нея, зад гърба й, прегърна я. На нея това й стигаше и заспа. Като се събуди, него отдавна го нямаше, и не се прибра няколко дни.
И за да е още по-мъчително, болестта е придружена с тежко усложнение, нарича се копнеж. Копнеж по сливането, онова физическо сливане, което се трансформира в духовно, в което собствената ти личност се разтваря и от само себе си проникваш в тайната на Безкрая, разширяването на Вселената, Големия взрив, Божественото ядро… А после дълги часове запазваш нишките към тая тайна и те засветват, щом само се присетиш как те е разпъвал върху това малко наглед, но толкова живо и вдъхновяващо същество, и усещаш да те свива ниско долу омекналият ти корем, и за секунди те обзема мощно желание то отново да навлезе в теб дълбоко, неустоимо, обсебващо, и пак да се разтвориш в Безвремието.
Няма да намериш думите, с които да му кажеш, че това, което преживяват, когато се сливат, е дар Божи, защото десет години страст са много повече от всичко познато, престъпно е да го убива. И се оставяш на страданието. Денононощно си нещастна. Ден по ден — нещастна година. Година по година — нещастен живот, но слава на Бога, не се случва така. Постепенно претръпваш. Болката се затъпява. Започваш да жадуваш душевно спокойствие и за да го постигнеш, преставаш да ровиш.
Преставаш да се самоизтезаваш къде ли е, дали в момента не й смуче зърната (кучко, нали си знаеш, че ще си го получиш!), дали точно сега не е пъхнал главата си между бедрата й, дали в тоя точно миг не простенва, докато се излива в нея, дали не гушва задника й, за да се приспи, дали не седят прегърнати в някой нощен клуб, дали наистина заминава в командировка, или отива при нея, или пък двамата заминават заедно, дали не отбива колата в странично пътче, за да укротят спешно страстта си един към друг, дали не си е мушнал дланта отгоре през нейните бикини (прашки?), докато шофира, дали не споделя с нея най- важните си планове, най-големите си тревоги, дали не й се обажда по всяко време в спонтанен прилив на нежност или сексуално желание, дали не гледат заедно красиви залези, дали не си говорят за филми, книги и всякакви обичани (от
Дали, дали, дали… В един момент вече не те интересува.
Не искаш да знаеш. Какво ти пука. Какво значение има всичко това. Е, щом не може да направи разлика между свястна жена и боклук, между любов и чукане, негов проблем. Майната ти, нещастник. Вече искаш само да се наспиш, да си спокойна, да имаш сили и нерви за децата си. Винаги можеш да умреш, но струва ли си. Не си струва.
И след като направиш това заключение, той трябва да има предвид, че лично е превърнал обичащата жена в безразлична съпруга.
Но светът е пълен с безразлични съпруги, пък нищо — не се срутва.
Е, тая кучка си го получава, наистина. Но след нея се появява друга… и така…
След всичко, преживяно в успоредното пространство, на Евгения й остана една налудничава привичка. Всяка по-интересна двойка събужда у нея настойчиво любопитство — как тези двамата правят секс? Не в смисъл какви пози, а колко често, колко страстно, колко всеотдайно, какво липсва на всекиго от тях, какви са в секса — истински, измислени, щастливи ли са заедно… Абе, луда работа, след като със сигурност знае, че за много от познатите й жени не само любовта, ами дори сексът няма чак такова значение. Основно. Но си мисли, че всичко би могло и да е различно, че щяха много повече да се вълнуват, ако бяха открили секса убедително и навреме. Жалко за тях.
Ама може пък техният природен инстинкт да е различен от нейния. Или може те да са си нормални, пък тя да не е наред.
Тя да е за съжаление, кой знае…
Сигурна е само в едно: че сексът е, но любовта не е инстинкт. Любовта е усилие и воля. Можеш да избереш да я запазиш, можеш да избереш и обратното. И няма кой да ти каже предварително дали не правиш грешния избор.
„Пиши я по-бързо тая книга, че ще измрем всички!“ — отбелязва саркастично Вторият й мъж в деня, когато научават за убийството на Иво.
Няма. Не сте толкова малко, че да се изчерпате лесно.
Ако на този отговор някой не се засмее, то е поради същностни разлики не само в чувството за хумор.
Освен това някои живи са по-умрели.
