Майкъл Периш
Сред белия ад
Светът може и страшно да се бе променил, но борбата за оцеляване си оставаше същата както открай време.
Шумно свистене изпълни хладния вечерен въздух. Голям белит с подобно на морско конче тяло беше погнал пъстра лишете, която с енергични махове на крилата си се опитваше да избяга от преследвача. Дивата гонитба се разиграваше сред кичестия клонак на едно дърво, но шансът на пеперудата не продължи дълго. Белитът беше неотстъпно по петите й. Накрая достигна с отровните си крила пъстроцветното насекомо. С едно последно, ядовито фучене се нахвърли върху своята жертва и заби дългите си пипалца в тялото й. То изпука, когато хитиновата черупка на лишетето се счупи. Процеди се белезникавожълта течност, която белитът жадно изсмука.
За секунди приключи с вечерята и остави жертвата си, която падна на земята във вид на празна обвивка. Белитът с жужене се издигна, за да се огледа за нова жертва, когато дохвърча голям колкото юмрук камък и свали от небето насекомото, което стоеше неподвижно във въздуха.
Камъкът разкъса едната двойка крила. Животното инстинктивно се опита да се задържи във въздуха, като усилено махаше с другите две крила. Напразно. Понесе се стремглаво към земята и с глух удар се стовари върху горската почва. В следващия момент върху него изсвистя тънко острие и отдели главата на насекомото от въздългото му тяло.
Аруула нададе радостен вик, грабна дългото колкото човешка ръка туловище на белита и тържествуващо го размаха над главата си.
— Маддракс! Виж какво убила — наша вечеря…
Малко по-късно животното се печеше върху дълъг шиш на пращящия огън. С умели движения Аруула приготви белита, остърга чуканчетата от крилата и краката от трупа. Сега от горещината на огъня проблясващата в синкаво хитинова черупка, която обгръщаше тялото на насекомото, започна да се обагря в черно. Аруула непрекъснато човъркаше по черупката с малък дървен шиш, за да опитва дали месото е вече готово.
— Лакомство — обяви тя с горда усмивка. — Не лесно хваща белит и приготвя.
— А, така ли? — Мат, който седеше върху дънер от другата страна на огъня, удостои своята спътница с един недотам въодушевен поглед.
— Още ли не си ял белит? — осведоми се Аруула със смесица от неверие и учудване.
— Напоследък не съм — отвърна сухо Мат. — В нашата закусвалня току-що ги бяха продали.
— Какво мислил? — Варварката повдигна вежди, под непослушните й коси красивото лице се намръщи.
— А, това беше само виц — каза Мат с пренебрежителен жест на ръката си. — По мое време имаше верига от закусвални… ресторанти за бързо хранене, разбираш ли? Човек влизаше и си поръчваше, каквото желаеше да яде… — Лицето на Мат прие замечтан вид. — Господи, какво ли не бих дал днес за двоен хамбургер с пържени картофи и една леденостудена кока-кола.
Аруула го удостои с недоумяващ поглед. Онова, което чуваше, й се стори, сякаш нейният придружител рецитира мистериозни заклинания, чийто смисъл се е загубил преди стотици години. Все пак благодарение на телепатичната си дарба успя да почувства, че Маддракс има нещо против приготвеното от насекомото лакомство.
— Не обичаш белити — констатира тя.
— Добре де, ясно — каза Мат с въздишка. — Пъхни тая твар между двете половини на хлебче и прибави солидно количество горчица и кетчуп отгоре, тогава работата ще се оправи…
Забеляза сянката, която легна върху лицето на Аруула, и разбра, че я е обидил.
Наруга се, че е идиот. Най-сетне трябваше да се научи да се спогажда със законите и особеностите на този нов свят, в който по неволя се бе оказал като корабокрушенец. Нямаше никакъв смисъл да се възпротивява на царящите тук и сега порядки в ежедневието, дори и когато са донякъде доста противни.
— От друга страна — измънка той, — онова нещо беше доста безвкусно. Мисля си, че всеки го ядеше, но вярвам — никой не го намираше за наистина добро…
— Тогава ще опиташ ли от белита? — попита Аруула обнадеждена.
— Разбира се. — Мат се насили да се ухили, а също и по чертите на Аруула пробяга лек намек за усмивка.
Младата жена дръпна шиша от огъня и свали изпеченото насекомо. Прегорялата черупка се разчупи с пукот и изпод нея излезе бяло месо, което се беше втвърдило от горещината.
Аруула взе една част от него, постави я върху голям колкото чиния лист и я подаде на Мат. Той прие дажбата си с известно колебание, помириса я предпазливо. Накрая посегна с ръка в бялата маса, пъхна си една хапка от нея в устата и беше принуден да признае, че е очаквал нещо много по-лошо. Нещо средно между омар и прастарото топено сирене „камамбер“.
— Е? — попита Аруула, изпълнена с очакване.
— Добро е — рече Мат. Повече го учудваше фактът, че човек свиква и с най-странните неща.
Докато се хранеха, обсъдиха по-нататъшния си маршрут. Мат беше принуден да осъзнае, че безплановото и наслуки издирване на изчезналия щурман от Рим не доведе до нищо. Преди действията му да го въвлекат в някоя ужасна ситуация, подобна на онази в Милано, беше по-добре да си пробие път до своята бивша военновъздушна база в Берлин — Кьопеник. Приемаше, че по силата на логиката тримата му останали другари от ятото също биха избрали това място за среща, от друга страна като че ли не се надяваше някога да ги види отново. Ървин „Голямото момче“ Честър бе намерил смъртта си като гладиатор в Рим, професор д-р Джейкъб Смайт се бе побъркал и хвърлил в пастта на някаква гадина.
Планът на Мат имаше само един малък външен недостатък: между тях и онова, което някога е било Германия, беше разположена внушителната верига на Алпите, които под тектоничното въздействие на сблъсъка с кометата бяха станали още по-високи, по-диви и насечени с пропасти. Тяхното преодоляване беше целта на следващия етап. Ако успееха да ги преминат живи, щяха да видят какво да правят по- нататък…
— Кога ще стигнем до града, за който ми говореше? — обърна се Мат към Аруула, която с въодушевление дъвчеше своята порция белит.
— Утре — отвърна тя с издути бузи. — Огненият стол ще ни занесе дотам.
Матю беше принуден да се ухили. Беше странно, че инстинктивно избраната от Аруула дума за мотоциклета, който заграбиха в Кървавата крепост, беше идентична с общоприетото по-раншно наименование. Безуспешно се бе опитвал да научи спътницата си какво представлява в действителност нещото, върху което пътуваха дни наред из страната, но варварката се противеше да го нарече с истинското му име.
Пък и защо ли? — питаше се Мат примирен. В един свят, в който единствено той си спомняше миналото, нямаше никакво значение как се наричат нещата. Това бяха ново време и нов свят, а той — останка от отдавна минали дни.
Това го наведе на мисълта за джипа „Хамър“, който бяха изоставили с повреден двигател. Мат успя да използва поне още две туби бензин. Едната от тях междувременно беше празна. Колко ли още щяха да напреднат, преди да им се наложи да продължат пеш?
Аруула забеляза, че настроението на придружителя й е на „точката на замръзването“. Не само поради способностите си, но също и, затова че през изминалите седмици се бе научила, да чете по израза на лицето му, чиято мимика беше съвсем различна от онази на мъжете от ордата на Зорбан.
Варварката отмести настрана чинията лист и си обърса устата. После стана, мина покрай огъня с гъвкави движения.
— Аруула знае какво на Маддракс липсва — каза единствено.
— Тъй ли? — Мат повдигна недоверчиво вежди. — И какво е то?
— Разказал си ми за това — отвърна варварката и загадъчна усмивка заигра в позанемарените й, но красиви черти. Хвърли настрана кожената наметка, която носеше около гъвкавите си рамене, и откри съвършеното си тяло, което, с изключение на препаската, беше напълно голо.
— Вярвам — каза тя тихо, докато се навеждаше към него и насочи устни към неговите, — че го
