Когато след дългата езда пред тях най-сетне се появиха ниските хижи на селото на нарките, Мат въздъхна с облекчение.
— Пристигнахме, Аруула — прошепна на спътницата си, която лежеше в ръцете му изгубила съзнание. Бе завързал китките й и си бе надянал ръцете й като примка на шията си. Така я бе държал здраво, бе я топлил, бе я успокоявал, докато яздеха през чудноватия ландшафт.
Отговор отдавна вече не получаваше. Преди около час Аруула изпадна в несвяст и оттогава не се събуди. Мат се опасяваше за най-лошото.
Мина през входа за селото. Приближиха се стражи с факли, които се погрижиха за ефранта, докато Мат се плъзна от седлото заедно с Аруула и я занесе в хижата на старейшината.
Когато Йорл, който през цялата нощ бе бодърствал и очаквал завръщането на Мат, видя изпадналата в безсъзнание жена, посочи веднага на Мат да положи Аруула върху една постеля от сено, на която обикновено спеше старецът.
— Какво се случи? — осведоми се той слисан.
— Стрела — каза само Мат. Положи Аруула и се зае да сменя напоената с кръв превръзка.
Жената воин вече почти не дишаше. Лицето й беше бледо и с хлътнали бузи, пулсът й прескачаше. Беше загубила много кръв, през измъченото й тялото пробягваха болезнени гърчове.
Под загрижения поглед на Йорл Мат почисти раната, макар и да знаеше, че това няма да помогне. Влезе Сам и видя какво се е случило. Тя изглеждаше не по-малко смутена от баща си.
Нарките добре разбираха как се чувства Маддракс. Изпълненият с лишения живот в планините ги бе научил какво означава загубата…
— Хайде, момиче, ще успееш — говореше Мат настойчиво на Аруула. — Трябва да го направиш, чуваш ли? Нужна си ми, дявол да го вземе…
Младата жена не реагираше.
Мат стисна юмруци, нададе отчаян вик. Винеше се за всичко, което се случи. Ако не беше навлязъл в живота на Аруула, тя никога не би го придружавала в издирването на другарите му. Ако не беше се оставил Алкам да го измами, Аруула сега щеше да си е жива и здрава.
Негова беше вината.
Само негова — а не можеше да стори нищо за спътницата си…
Аруула отвори устни, за да изпусне леко стенание. Кожата й беше като восък, кръвта течеше неспирно от носа и ъгълчетата на устата й. И с всяка капка животът напускаше тялото й.
— Не! — Мат поклати упорито глава. — Не ми причинявай такова нещо…
Беше попаднал като корабокрушенец в този чужд свят, нямаше приятели, нямаше съюзници. Аруула беше единствената спътница, която имаше. Не биваше да умре! Не и заради грешка, която той бе допуснал…!
Мат внезапно усети някаква ръка нежно да го докосва по рамото.
Беше Сам.
— Ела — каза само тя и му даде знак да я последва с Аруула.
Мат беше твърде уморен и прекалено отчаян, за да разпитва надълго и нашироко. На бърза ръка метна на рамо почти безжизненото тяло на Аруула, последва дъщерята на Йорл навън в утринния полумрак, който се разстилаше над планината.
Прекосиха селото, отидоха до скалната пукнатина, от която към студения въздух напираше бяла пара. Сам запали факла и влязоха вътре, следваха течението на водата, която с плискане и бълбукане се извиваше през пещерата и се вливаше в излъчващото зеленикава светлина езеро.
— Положи спътницата си в свещената вода — нареди тя на Мат.
— Но… — Мат поклати отчаяно глава. Едно е да се лекува порезна рана — Аруула, напротив, имаше вътрешни наранявания, прободен бял дроб. Беше загубила твърде много кръв…
— Сложи я вътре — повтори Сам настойчиво и Мат изпълни нареждането й. Нито той, нито Аруула имаха какво да губят…
Нежно свали спътницата си, постави я в бълбукащата топла, фосфоресцираща влага. Сам пристъпи, направи шепа с дясната си ръка, загребваше с нея вода и я изливаше върху очите, устата и косата на Аруула. При това шепнеше заклинания, които Мат не разбираше.
Водата започна още по-силно да бълбука, сякаш вреше. Нещо се случи, макар и Мат да не можеше да си обясни какво точно представлява. Очевидно ставаше някаква реакция.
Затаи дъх, гледаше като втрещен Аруула и Сам, изпрати гореща молитва към небето.
Тогава, след минути, които изглеждаха безкрайни, Аруула изведнъж се раздвижи.
— Какво…?
Мат не вярваше на очите си. Първо някакъв електрически импулс премина през тялото на Аруула, после се раздвижиха ръцете и краката й. Накрая тя започна удобно да се протяга в топлата вода — като спящ човек, който е сънувал неприятен сън. Кръвта беше отмита, в чертите на лицето й отново се възвърна животът.
— Боже мой! Такова нещо не съществува…
Сам натисна главата на Аруула във водата, така че за секунди беше изцяло потопена в пенещата се, пареща вода. Когато главата й се показа отгоре, Аруула се огледа объркано.
— Кк… къде съм?
— На сигурно място — отвърна Мат с усмивка.
— Маддракс. — Аруула дари спътника си с усмивка. — Какво се е случило? Бях в долината на реките… Крахак, птицата на смъртта, беше над мен…
— Беше — потвърди Мат с горчивина, — но вече не е. Ти беше спасена.
— Но… — Аруула посегна към гърба си — там, където я беше пробола стрелата. Не успя да открие дори и белег. — Как е възможно това?
— Попитай Сам — каза Мат с усмивка и посочи дъщерята на Йорл, която беше коленичила на брега на извора.
— Ти… си ме спасила? — попита Аруула с удивление.
— Силата на свещения извор те спаси — отвърна Сам, чийто диалект забележимо се различаваше от този на Аруула, но все пак се разбираше. — На него дължиш живота си — и на Маддракс. Той те освободи от лагера на Алкам. Можеш да се смяташ щастлива, че имаш такъв спът…
Сам не успя да довърши изречението си докрай, защото в този момент през входа на пещерата се втурна баща й. Силуетът му се очерта на бледата светлина на изгряващото слънце.
— Какво има? — попита Мат, който се досети, че ги очаква някаква неприятност.
— Нашите съгледвачи — обясни Йорл със запъване. — Току що се завърнаха. Видели са Алкам и неговата войска. Хората от Асмарк са на път за насам — и са много…
Обезобразеното, обгорено лице на Алкам беше огледало на душевното му състояние. Неудържима ярост
