и унищожителна омраза кипяха в душата на военачалника, подтикваха го към кърваво отмъщение за болката и срама, които му бяха причинени.
Косата и месото върху лицето на Алкам бяха опърлени и замръзнали в ужасна маска. Всичкото, което искаше, беше да потърси отговорност от мъжа, който му причини това.
Омразата му си имаше свое собствено име — Маддракс.
От една скала, на която се бе настанил с подчинените си командири, генералът наблюдаваше тясната, покрита със сняг долина, през която се придвижваха внушителните редици на войската му, подтиквани от героичния гръм на барабаните.
Начело маршируваха кохортите на стрелците с лъкове, след тях идваха ротите на бойците, чиито лъскави мечове и остриета на копията блестяха на слънцето. Бойните ефранти с техните внушителни надстройки, които наподобяваха малки крепости, маршируваха в затворена формация. Някои от тях теглеха след себе си огромни бойни машини, неудържимо се приближаваха към селото на нарките.
Алкам беше сигурен, че там ще намери Маддракс.
Очевидно Маддракс се беше свързал с нарките, които са му разкрили истината за спътницата му и за нарка-то.
И какво от това!
Въпреки ужасните болки, които го измъчваха, Алкам се засмя.
Преди да открие, че е измамен, Мат му бе оказал ценна услуга — бе убил нарка-то.
Генералът поздравяваше себе си за идеята да изпрати странния чужденец с гърмящото оръжие в полето срещу нарка-то. В крайна сметка планът му се осъществи — макар и по един по-различен начин, отколкото бе си го представял.
Алкам замислено потърка брадичката си, хващаше мазолеста, обгоряла кожа. Щом като веднъж изворът на нарките се окажеше в негово владение, щеше да се изкъпе в него и болките и ужасните рани щяха да принадлежат на миналото. Дотогава бушуващата болка щеше да е ценен съюзник — защото всеки миг му напомняше кои са неговите врагове и какво са му сторили.
Нарките заслужиха смъртта си, отдавна вече. Никога не бе харесвал арогантността и самомнителнбстта им, никога не можа да проумее защо пазят извора сякаш е тяхна собственост. В ръцете на страхливите планинци нямаше никаква стойност — той, Алкам, напротив, щеше да го използва, за да потегли на юг с армията си и щеше да тъпче огромно царство на земята, каквото светът никога не е виждал! В ръцете му изворът би осъществил определена цел, би се превърнал в могъщо оръжие…
Генералът наблюдаваше доволен безкрайните редици на своите воини, които минаваха покрай него в церемониален марш. Виждаше решителността в лицата, жаждата за кръв в очите им и кимна, изпълнен с удовлетворение.
Още преди денят да свършеше, никой от нарките нямаше да е вече жив, главата на Маддракс щеше да бъде набучена на бойно копие — и изворът щеше да е най-сетне негов.
Тогава никой не би могъл да го спре…
Те идваха.
Мат ги чуваше.
Отначало се долавяше само далечно трополене, което можеше да е причинено и от лавина, която е паднала някъде в планините. После ставаше все по-силно и по-отчетливо и Мат дочу еднообразния барабанен ритъм.
Бойни барабани.
Войската на Алкам.
Мат забеляза, че младите мъже нарки, които лежаха до него в закритието, станаха неспокойни. Момчетата, чиято възраст той определяше на около четиринайсет-петнайсет години, никога преди в живота си не бяха гледали врага очи в очи.
Бяха корави деца на природата и сръчни ловци — но все още не им се бе налагало да се бият за своя и на семействата си живот. Винаги тази работа вместо тях бе вършил нарка-то. Е, тъй като сега беше мъртъв, нямаше измъкване…
Съвсем набързо нарките издигнаха насип от сняг, който преграждаше селото откъм стръмния склон, по който щяха да дойдат Алкам и хората му. Легнали по корем, нарките дебнеха, мъже и жени. Старци и хлапета.
Всеки от тях беше стиснал някакъв предмет, който повече или по-малко можеше да послужи като оръжие — копия, стрели и лъкове, тояги, ножове, камъни. В лицата им се четеше боязливо очакване, често дори и страх.
Мат ги разбираше добре.
Авангардът на войската на Алкам вече се виждаше в подножието на склона. Отначало се откроиха флаговете им — страховити на вид изображения с рога, които представляваха някакви демони от религията на Асмарк. После идваше редът на барабанчиците, чиито глухи удари отекваха в околните скали.
Въздухът сякаш трепереше от грохота на барабаните. Бавно, но видимо неудържимо войската на Алкам се приближаваше.
Беше огромна.
Начело вървеше мощна формация от стрелци с лък, следвана от безкрайна редица воини, въоръжени с мечове, копия и щитове. После идеха ефрантите, които в пълното си бойно въоръжение изглеждаха като четирикраки крепости, които никой и нищо не можеше да спре. Зад тях — бойни машини, катапулти, копиемети.
Мат се огледа и видя, че някои от нарките вече страхливо се оттегляха, макар че войската на Алкам все още се намираше на разстояние осемстотин ярда.
— В името на Вудан — изтръгна се от устата на Йорл, който седеше до Мат зад защитния насип. — Нямаме никакъв шанс. Всички ни ще избият. Трябва да се предадем, Маддракс. Може би Алкам ще ни пощади…
— Няма да го направи — каза Мат твърдо. — Познаваш Алкам достатъчно добре, Йорл. Знаеш, че няма да остави никого от вас жив. Иска да притежава извора — и няма намерение да го дели с никого.
— Но… все трябва да има някакъв начин за преговори…
— Няма такъв начин — оспори мнението му Мат. — Алкам разбира само един език — този на войната. Вече няма връщане назад.
— Вудан да ни е на помощ — каза Йорл и пребледня като тебешир, когато погледна надолу към огромната войска, която се изкачваше откъм подножието на склона и заемаше позиция.
Мат прецени числеността на армията на Алкам на около петстотин души — двеста стрелци с лък и други триста воини, в това число и около осемдесет ефранта и двайсетина катапулти. Срещу тях стояха сто нарки, които в сравнение с войниците на Алкам щяха да се бият почти с голи ръце.
Мат преглътна с усилие.
И той никога досега не бе се намирал в толкова безизходно положение, никога не бе срещал противник с такова числено превъзходство.
Всъщност малко помощ от Вудан нямаше да навреди…
Алкам, който яздеше върху най-големия от бойните ефранти, вдигна властно ръка. Подчинените му командири се пръснаха с фреккойшерите си, предадоха заповедите си на своите части.
Под громовния трясък на бойните барабани, стрелците с лък излязоха още по-напред и се пръснаха във верига. Алкам с презрение видя, че нарките, чието село се намираше горе на гребена на планината, бяха натрупали насип около селото си жалък опит да спрат него и войската му.
Генералът злобно се усмихна. Тази прекалена глупост го забавляваше. На залез слънце главите на нарките щяха да украсяват копията на бойците му — а и Маддракс нямаше да бъде пощаден от същата съдба…
Стрелците с лък, които маршируваха в две редици, заеха позиция. След някаква креслива команда предната редица приклекна, бойците извадиха от колчаните си стрели и ги поставиха на тетивата на късите си лъкове.
Прозвуча нова команда и тетивата на лъковете беше опъната. Биенето на барабаните прекъсна.
Началникът, който командваше стрелците с лък, отправи към Алкам въпросителен поглед.
Генералът си пое дълбоко въздух. Обичаше този миг преди битката, последните мирни секунди, преди
