Майкъл Периш
Змията в рая
Лакан спеше съня на праведниците. Дишаше спокойно и равномерно. Гласът, който чуваше, изглежда, идваше много отдалеч и въпреки това се долавяше ясно. Беше приятен, така че не го плашеше, докато шумолящите думи нахлуваха в съзнанието му и го завладяваха.
„Лакан — казваше гласът, — ела при мен. Очаквам те. Доведи петдесет души от племето си, петдесет човека, които имат добро сърце и са достойни за мен. Напуснете селото си, без да се бавите, и елате при мен. Чуй ме, Лакан, защото ти си избраникът…“
Ругатнята на Мат изригна от дълбините на душата му.
Нощуваха в гората и той през цялото време бе лежал върху някакъв корен. Когато се надигна от напоения от утринната роса мъх, кокалите му пращяха като дървен креват.
„Легло, а по възможност и с дебела пухена завивка… щеше да е чудесно!“ Но за такова нещо Мат можеше само да мечтае. В този варварски свят постелята от сплъстени тарашки кожи беше върхът на удоволствието.
Матю Дракс с охкане се изправи на крака. Чувстваше се като пребит, докато спътницата му Аруула явно беше в най-добро настроение.
— Добро утро! — извика му радостно.
Беше се заела с приготвянето на оскъдната закуска. Имаше повечко ароматен чай, който тя вареше от листата на някакъв храст с прибавка от боровинки и млади корени! Матю така и не успя да свикне да закусва с ларви и печени лишете…
Протегна се и пооправи междувременно силно пострадалия си летателен костюм, който носеше, откакто попадна като корабокрушенец в този негостоприемен свят. За щастие преди три седмици една жена от кервана, към който се бяха присъединили, потегна дрехата, инак скоро щеше да му се наложи да я захвърли. А през изминалите месеци тя неведнъж се оказваше твърде полезна. Освен това в чуждото и враждебно обкръжение представляваше късче скъпо за сърцето му минало, с което просто не искаше да се раздели.
Приседна до огъня и с благодарност прие закуската, която му поднесе Аруула. Боровинките бяха тръпчиви и кисели на вкус, но сокът им му даде сили. При това ароматната отвара разля в стомаха му приятна топлина.
Варварката, която бе станала негова постоянна спътница, му отправи питащ поглед.
— Накъде ще вървим днес, Маддракс? — осведоми се тя.
Междувременно Мат Дракс дори свикна с името, което му беше дала при първата им среща. Даже и сам се представяше с него, когато ги срещнеха хора.
— Продължаваме на североизток. — Извади картата, на която беше отбелязал досегашния им маршрут.
От Рим пътят им водеше все на север: покрай Флоренция, през Милано и накрая — през Алпите. Бяха оставили зад гърба си също и руините на Цюрих с воюващите там помежду си бролиани и рода Нюсли. Сега трябваше да държат направление североизток, към онова място, където някога се намираше столицата на Германия Берлин. Мат се надяваше да намери там оцелелите си другари от двата други самолета, с които бяха запратени в далечното бъдеще. Ървин Честър и професор д-р Смайт бяха вече мъртви. Имаше надежда само за Дженифър Йенсен, Ханк Уилямс и Дейв Макензи.
Това беше само една идея фикс, някаква мъглява надежда, в която се бе вкопчил, но Мат залагаше на обстоятелството, че изчезналите му другари летци също ще погледнат на някогашната си военновъздушна база като на логично място за среща и ще се опитат да се доберат до нея. Може би щеше да ги срещне там. Дотогава, въпреки компанията на Аруула, щеше да се чувства някак си самотен и изгубен в този свят, който някога беше „неговата“ Земя — преди сблъсъка с кометата, който унищожи цивилизацията…
— Трябва да помислим за някакво транспортно средство каза Мат. — Андрон, фреккойшер… нещо.
— Мисля, че недалеч оттук има град — предположи Аруула.
— Какво те кара да мислиш така?
— На сън чух гласове — обясни младата жена.
Мат кимна. Телепатичната й дарба да подслушва им помагаше неведнъж. Благодарение на нея варварката успя много бързо да научи езика му. Напротив, на Мат му беше нужно много повече време, докато започне да разбира наречието на странстващите народи, използвано като универсален европейски език. Междувременно Мат можеше да се обяснява доста добре. И това ставаше все по-лесно, колкото повече наближаваха франция и Германия — две страни, чието словесно богатство той владееше.
Приключиха с импровизираната си закуска и събраха малкото неща, които носеха със себе си. Най- ценното им богатство беше аварийният пакет от машината на Мат, който носеше винаги със себе си и чието съдържание неведнъж им спасяваше живота.
Наметнаха раниците си и потеглиха. След немного време девствената гора, с която беше обрасла Европа, проредя и пред тях се ширна леко хълмист ландшафт, покрит със златистозелена трева.
Въобще тукашната флора беше необичайна в очите на Мат. Беше си изградил теория, че всичко това се дължи на разменените земни магнитни полюси. Когато преди стотици години кометата „Кристъфър-Флойд“ се е сблъскала със Земята, оста й трябва да се е изместила. Вследствие на това Европа навярно се намира по- близо до екватора, отколкото преди.
Не мина много време и между хълмовете съзряха отделни стълбове дим — селището, за което спомена Аруула. Дарбата на младата жена не беше достатъчна, за да може истински да „чете“ мислите на другите хора, както и да го прави от голямо разстояние. Но „долавяше“ човешкото присъствие.
Мат и Аруула неволно ускориха крачки — изгледът за един обилен обяд и някакво средство, с което щяха да се придвижва по-бързо и с по-малко усилия, им даваше крила.
Но когато наближиха селото, направи им впечатление, че стълбовете пушек са необикновено големи, за да бъдат причинени само от обичайния огън в камините.
Селото беше в пламъци!
Какво ли ставаше там? Нещастие? Нападение на орда варвари? Тараци?
— Хайде, да вървим…!
Двамата се затичаха. Мат измъкна армейския си пистолет „Берета“ и освободи предпазителя, а Аруула изтегли от ножницата на гърба си своя меч, който можеше да се върти само с две ръце. Може би щяха да успеят да помогнат на жителите на селото. Когато мародерстващи орди нападаха някое село, обикновено не вземаха пленници…
Мат и Аруула се спуснаха по склона и се изкачиха на следващия хълм. От купена му се разкри неочаквана гледка.
Селото гореше в буйни пламъци. Тъмен пушек се издигаше от покритите със слама къщи. Палисадната стена, която се проточваше около селото, беше съборена.
Жителите на селището стояха пред бушуващия огнен ад… и пееха!
Изглеждаше, че за тях е без значение фактът, че селото им е в пламъци.
Тананикаха весели песни, танцуваха и разхвърляха цветя, сякаш на света нямаше нищо по-хубаво от това да гледат как собствените им домове изгарят до основи. Мат и Аруула си размениха объркани погледи, после прибраха оръжията си и бавно се заспускаха по хълма. Приближиха се до хората, които явно бяха извън себе си от щастие и радост. Един от тях, брадат гигант, който носеше на челото си венец от цветя, ги видя да идват и им махна весело с ръка.
— Това е знак! — извика на хората си. — Виждате ли? Двама са! Двама чужденци, които идват при нас! Още едно доказателство, че Вудан е благоразположен към нас…!
Останалите жители на селото ликуваха и танцувайки и подскачайки, тръгнаха към Мат и Аруула. Мат почувства как младата жена до него се вцепени, а и неговата ръка стисна машинално дръжката на „Беретата“.
Но жителите на селото очевидно не крояха нищо лошо. Напротив, дойдоха при тях, поздравяваха ги прекалено възторжено и ги прегръщаха, непрекъснато им изказваха благопожелания, макар че Мат нямаше представа за какво става въпрос.
Хората бяха странно облечени, всички носеха венци от цветя и наметки от пъстър плат. Бяха като в
