Излъчваше доброжелателство и учтивост, а косата му беше с тонзура, която му придаваше прилика със средновековен монах.
— Добър ден — поздрави той с усмивка и нисък поклон. Името ми е Маатин.
— Аз съм Лакан от камбоо дан — представи се водачът на поклонниците. — Това са моите ученици. Последвахме зова на Вудан, който той ми предаде на сън. Вървяхме дълго, но никога не губехме вярата си и ето ни тук.
— Слава на Вудан — извика монахът. — Той призовава своите при себе си. Ние, неговите предани слуги, величаем мъдростта и решението му. От мое име и от името на моите братя, които управляваме светия град Етера, ви приветствам с добре дошли.
— Благодаря ви — отвърна Лакан и всред поклонниците отново избухнаха френетични възгласи. Сега знаеха със сигурност — бяха намерили Етера, рая, който им бе обещан в древните писания, прамястото на новото човечество.
— Този град ви принадлежи — продължи Маатин. — Вудан ви е избрал. Можете да правите каквото пожелаете. Отсега нататък сте деца в неговите градини, няма нужда да се грижите за нищо. Трябва да ви спомена само едно условие.
— Кажи го — настоя Лакан. — Никое усилие няма да е прекалено голямо за нас.
— Оръжията ви — рече монахът и посочи огромния меч, който Аруула носеше на гърба си. — Тук няма да са ви нужни. Това е място на мира и щастието. Желанието на Вудан е да оставите оръжията и да станете деца на мира.
— Така да бъде — потвърди без колебание Лакан. Бръкна под широката си тога, измъкна дълъг цял лакет нож и го подаде на монаха.
Последователите му направиха същото. Почти всеки от тях беше скрил нож или тояга в широките гънки на одеждата си. Мат и Аруула можеха само да се поздравят със задна дата, че се бяха присъединили доброволно към похода на поклонниците…
Също и варварката остави меча си без колебание, даде го на монаха, който събра всичките оръжия. Мат се слиса от факта, че Аруула без церемонии се раздели с оръжието си.
Но откакто влязоха в града, младата жена беше като отнесена. Изглежда, това място имаше върху нея магическо въздействие. Оглеждаше се поразена наоколо, удивлявайки се като дете в магазин за играчки.
— Това там — каза Маатин неочаквано. — Би трябвало да го предадеш, брате.
— Какво? — Мат, който беше потънал в мисли, едва сега схвана, че говореха на него.
— Пистолета ти — поясни монахът. — Трябва да го предадеш, ако искаш Вудан да ти разреши достъп до Светия си град.
Мат беше смаян. Не толкова от факта, че монахът искаше от него да му предаде оръжието, а защото знаеше какво е това пистолет! Беше ли възможно това? Дали на това място са запазени не само фасадите на къщите, но и знанията от старото време?
Мат го обзе любопитство. Трябваше да разбере истината.
Бързо се освободи от кобура и го подаде на монаха. Предаде и бойния си нож, макар и с натежало сърце. Задържа единствено безобидното наглед парче пластичен експлозив заедно с взривателя, който носеше със себе си. Не толкова, че нямаше доверие на Маатин, а защото в ръцете на невежи можеше да причини ужасни неща.
— Добре — констатира монахът със задоволство. — Сега ще ви настаня. През тази първа нощ в Етера ще бъдете почетни гости на моя орден и ще дадем голям банкет в чест на вашето пристигане. Утре ще излезете да си потърсите собствено жилище. Цялата Етера е на ваше разположение. Има място за много деца на Вудан. Старият ви живот свърши. Никога вече няма да почувствате тъга, немотия или страх. Добре дошли в рая…
Маатин не беше преувеличил. Когато Мат и Аруула видяха стаята, която им дадоха, почувстваха се направо като на седмото небе.
Аруула весело се метна на мекото легло, потъна в ослепително белите чаршафи, а Мат посегна към купата с пресни плодове и изяде с наслада една червена ябълка.
Седалището на ордена се намираше във великолепна готическа сграда, която Мат помнеше като някогашно кметство. Долу на площада бяха в ход приготовленията за тържествения банкет.
Мат наблюдаваше от прозореца на стаята как двайсетина монаси, облечени като Маатин, нареждаха дълги маси и пейки. Направиха няколко огнища, донесоха бурета с бира и вино.
„Бира“ — помисли си Мат ухилен. Още едно нещо, което в Мюнхен очевидно не се е променило през последните столетия… Вдигна очи, плъзна поглед по редиците къщи, които се простираха от другата страна на площада. Никъде нямаше и следа от разруха. Всичко изглеждаше така, сякаш е построено едва преди няколко години.
Как, за Бога, беше възможно това? Дори по някаква причина Мюнхен да е останал невредим при голямата катастрофа, зъбите на времето щяха да оставят следите си върху къщите. Кой се криеше зад Етера? Бяха ли това Маатин и неговият орден? Или пък чудодейната сила на Вудан?
Мат си задаваше всичките тези въпроси, ала интересът му към изясняването им чезнеше след всяка изминала минута.
Може би това се дължеше на факта, че тук беше като у дома си и за пръв път от много дълго време насам имаше чувството за утеха и сигурност. Това беше неговият свят и той се радваше, че ще може да върви по улиците на града и да води живот, какъвто беше водил някога — много време, преди един нагорещен до червено отломък от Вселената да се сблъска със Земята и да сложи внезапен край на цивилизацията…
Аруула пристъпи до него и погледна също през високия прозорец.
— Е? — попита го тя.
— Съжалявам — рече Мат. — Всъщност това място не би трябвало да го има, но то съществува. Ти беше права, а аз — не.
Жената воин го удостои с открит поглед.
— Все ми е едно дали съм права, или не съм — каза тя. Искам само да бъда щастлива. А искам и ти да си щастлив.
Мат гледаше втренчено през прозореца, видя как лъчите на залязващото слънце обагрят в златисто покривите на града.
— Аз съм щастлив — увери я той и притегли Аруула към себе си. Младата жена уви ръце около шията му. Устните им се приближиха и се срещнаха в огнена целувка.
— Сега можеш да ми покажеш всичко — прошепна тихо Аруула. — Искам да опозная твоя свят, да видя всичко, за което си ми разказвал.
— Ще стане — увери я Мат. — Ще го направиш…
Тя се сгуши в него, по-нежно и по-любвеобвилно, отколкото беше очаквал. Целунаха се отново. Тогава хвана ръката му, поднесе я към връзката на препаската си. Мат освободи възела… и малкото парче тарашка кожа се смъкна на пода.
Легнаха си, отпуснаха се върху меките чаршафи. Потопиха се в опиянението на пълно щастие, а откъм двора достигаха до тях приглушените гласове на монасите.
Слънцето беше залязло, когато камбаната от кулата удари. Огньовете на площада пред зданието хвърляха светло сияние, потопяваха фасадата на старото кметство в трепкаща светлина.
Поклонниците от групата на Лакан, които нахлуха по широкото стълбище, бяха заведени от монасите на местата им по масите. Вярващите бяха свалили старото си облекло и сега носеха леки туники от пъстър плат, които им бяха дали монасите.
Също и Аруула беше заменила препаската си с оранжева туника, която добре подчертаваше стройната й фигура. Мат, напротив, реши да запази униформата си — прокъсаната дреха му бе станала нещо като втора кожа. Но той поне изпра основно маскировъчния костюм, за да му придаде донякъде вид „като за пред хора“.
Седнаха на дългата маса, която монасите бяха поставили. Маатин, който очевидно заемаше високо място в ордена, се изправи и начена кратка реч, която всички слушаха прехласнато.
— Деца на Вудан — започна той. — Аз и моите съграждани се радваме да ви поздравим с добре дошли в
