Етера. Волята на Вудан е да бъдете тук. Ние, преданите негови слуги, ще се опитаме да направим живота ви възможно най-приятен и да отгатваме по очите ви всяко ваше желание. Каквото и да поискате, ще се опитаме да изпълним всяко ваше желание, каквато е волята на Вудан. Както аз, така и моите братя от ордена сме ваши предани слуги. Викайте ни винаги, когато имате нужда от нас. Защото сме се посветили на тази служба. Вие обаче сте избрани от Вудан.
— Да — извика някой силно, — така е! Ние сме избраниците!
Поклонниците неудържимо ликуваха и се смееха. Никъде не се чуваше единствено звучният бас на Лакан. Мат напразно се опитваше да открие на трапезата водача на групата поклонници.
— Къде е Лакан? — попита той Аруула. — Виждаш ли го някъде?
Жената воин се озърна с търсещ поглед, ала и тя никъде не съгледа исполина дърводелец.
— Може би се храни другаде — каза тя. — Все пак той е човекът, на когото е говорил Вудан.
Това не убеди Мат, но нямаше време за размишления. Защото в следващия момент се появиха неколцина монаси с големи сребърни подноси.
Мат чу как червата му куркаха — след всичкия пост нямаше да навреди, ако между зъбите му попаднеше нещо по-порядъчно. Макар че опитът му с постапокалиптичната кухня не беше най-добрият. Не намираше, че месото от плъхове е кой знае колко вкусно, а и не успя истински да свикне с бръмбарите, ларвите и печените на шиш гигантски насекоми.
Аруула видя лицето му и беше принудена неволно да се изсмее.
— Угрижен си — констатира тя.
— Да — потвърди той, нерадостно ухилен. — Какво ли има за ядене?
— Надявам се за печени на шиш белити — обясни епикурейски жената воин.
— От това се и опасявах. — Мат изстена. — Бих предпочел един хот-дог…
Един монах донесе голяма сребърна табла, която постави на масата точно пред Мат.
— Слава на Вудан — каза той тържествено, после вдигна капака. Отдолу се показаха хамбургери и сандвичи с дебела плънка, сочни хот-догове, както и златистожълти пържени картофи.
Мат почувства как някаква дебела буца се раздвижи нагоре-надолу по гърлото му.
— Но… такова нещо не съществува — простена той.
— Това са нещата, които винаги си си пожелавал — каза Аруула с усмивка. — Виждаш — Вудан се грижи и за теб.
— Точно така изглежда — потвърди Мат, изгубил ума и дума. Във всеки случай, несъмнено познава някой добър американски ресторант…
Донесоха още един поднос и го поставиха пред Аруула. Но когато този път вдигнаха капака, откри се планина от бяло месо от белит, от което се разнесе остра миризма.
— Слава на Вудан — извика Аруула и се нахвърли с пръсти върху любимото си ястие.
И Мат се зае енергично, похапна си с удоволствие — прекалено много време беше минало, откакто бе изял последния си хамбургер. Едно нещо трябваше да се признае на монасите от Етера — наистина умееха да глезят гостите си.
Мат погълна доста чийзбургери, дъвчеше хрускави пържени картофи. Чувството, което го изпълваше, беше неописуемо. Всъщност за момент му се стори, сякаш си е отново вкъщи, седи с приятели на барбекю в градината, а всичко останало е било само един лош сън.
Беше толкова въодушевен, че дори не му хрумна да попита откъде монасите имат рецептата и продуктите за хамбургерите, как така знаеха, че Аруула най-много обича да яде белити и как така на всеки поклонник се поднасяше тъкмо онова, което най му се нрави.
По някакъв съдбовен начин това му се струваше като нещо, което се разбира от само себе си. Както и на всички други, които седяха с него на масата. Изпълваше го своеобразно чувство за щастие и в този момент това място му изглеждаше като земен рай.
Аруула не се чувстваше по-различно.
Още като малко момиче бе мечтала да търси и открие Етера. През първите години след отвличането й от ордата на Зорбан този свят на мечти беше за нея убежище, светиня. Сега сънищата й се бяха превърнали в действителност — и дори далеч надхвърляха представите й. Тук нямаше нужда да се бори, не беше необходимо да бъде непрекъснато нащрек и да се страхува за живота си.
Тук можеше да се събуди жената у нея.
Погледна отстрани към Маддракс.
До този момент винаги се бе възхищавала от него, имаше го не само за свой спътник, но и за господар. Сега започна да гледа на него с други очи, с очите на любеща жена.
Дари го с нежен поглед, наведе се към него, за да му прошепне нещо на ухото…, когато изведнъж видя как след всеки изминал миг яденето в ръцете му се превръщаше в гъстотечна зелена слуз!
Аруула се отдръпна ужасена, присви очи. Когато отново ги отвори, видението беше изчезнало, Мат отново държеше увит в хляб кренвирш — „коттон“, — от който порядъчно си отхапваше.
Младата жена поклати глава, запита се дали наистина е видяла нещо, или само си е въобразила. След няколко минути вече не можеше да каже със сигурност.
Предположи, че дългият поход и трудностите през последните седмици са причината за лошата шега, която си правеха с нея сетивата й. И реши да не казва на никого.
Кръглото помещение беше тъмно — мрачно като фигурите, които мълчаливо се бяха събрали там.
Гласът не се чуваше, а звучеше непосредствено в мозъците на съществата. Създанията, чиито лица не се виждаха под широките качулки, размениха помежду си питащи погледи.
Следващата сутрин Мат придружи Маатин на разходка из града. Любезният монах изяви готовност да му покаже всичко. Пътуваха с малка каляска, теглена от кон — не фреккойшер, не вакуда, не и ефрант, а съвсем обикновен кон, с опашка и грива и който вървеше с краката си. Мат почти беше забравил как изглежда такова нещо.
По широката, красива улица стигнаха до голяма, напомняща за древния Рим арка, която се издигаше над нея. Оттам се насочиха на север и Мат отново позна няколко сгради, които му бяха направили впечатление при първото му посещение в Мюнхен, което за него беше само преди шест години, а за останалия свят — преди няколко столетия.
От време на време ги срещаха други превозни средства, които бяха управлявани само от монаси, които превозваха хранителни продукти и други стоки. Поклонниците, които изпълваха улиците на града, вървяха пеш. Нямаше нужда да работят и всичкото време беше на тяхно разположение — за какво им е превозно средство?
Мат никъде не успя да открие коли и мотоциклети — вероятно липсваше бензин, за да ги използват. Затова пък много къщи и редица улици бяха електрифицирани. Изглежда, енергията за това идваше от някаква скрита електроцентрала. Информира се по въпроса от Маатин — и в отговор узна, че „светлината без огън“ била още едно чудо на Вудан. Мат стигна до заключението, че монасите сами не знаеха откъде идва електричеството. Изглеждаше, че много неща в града функционират по странен начин, без някого да го е грижа за това.
Завиха по друга широка улица, която в старото време трябва да е била една от главните транспортни артерии на града. Обиколиха града в широка дъга, по протежение на гигантския защитен вал, натрупан около морето от къщи.
На кръстовищата имаше светофари, които вече не служеха за нищо. Мат видя огромни рекламни табла
