— Знаеш, че можеш да ми се довериш — каза той със сериозен тон.
Младата жена вдигна очи, отправи към него тъжен поглед. Накрая кимна.
— Тогава защо имаш тайни от мен? — поиска да разбере Мат.
— Нямам тайни от теб — увери го жената воин, но не я биваше като лъжец. Тъжно отпусна глава, втренчи се в чинията си.
— Какво има? — попита Мат. — Виждам, че нещо те потиска. Кажи ми, може би ще мога да ти помогна…
Варварката поклати глава. Умееше да оцени предложението на Мат, но никой не можеше да й помогне. Беше на път да загуби разума си, видя неща, които в действителност не съществуваха.
Е, тъй като мечтата на живота й се изпълни и намери Етера, явно желанието на Вудан беше тя да загуби разсъдъка си. Може би това беше цената, която трябваше да плати за дарбата, с която я бе удостоил…
Мат стисна устни. Виждаше, че нещо страшно терзае спътницата му, но не можеше да стигне до сърцето й.
Забеляза, че един друг вярващ, дребен брадат мъж с изпъкнали очи, я наблюдава подозрително от съседната маса.
— Има ли някакъв проблем? — осведоми се Мат.
— Тази вещица — каза поклонникът и посочи Аруула. — Тя е проблемът.
Младата жена вдигна очи, отправи към мъжа печален поглед. В чертите на лицето й не се забелязваше и следа от гняв.
— Какво ще рече това? — Мат не разбираше нито дума.
— Ами попитай самата нея — продължи да се заяжда поклонникът. — На път е да загуби правата си вяра. Съмнява се. Тя е еретичка.
„Еретичка… еретичка…“
Думата се понесе от маса на маса като магическа формула, упорито се замърмори. Отвсякъде поглеждаха крадешком към Аруула, някои от тях — с неприкрита враждебност.
Мат забеляза как вътрешната му аларма започна да пищи. Ситуацията не се развиваше много благоприятно. Някои от поклонниците се надигнаха със стиснати юмруци.
— Тя е една от тях — изсъска брадатият. — Съмнява се във Вудан! Трябва да съобщим за нея.
— Нищо няма да се съобщава — изръмжа Мат и се надигна от масата. Измери другите вярващи с леден поглед, който таеше в себе си скрито предупреждение. — Само е уморена, това е всичко. Нямате право да преценявате вярата й.
Притегли към себе си Аруула, която апатично се остави на волята му. Напуснаха банкета, следвани от подозрителните погледи на вярващите.
— Пазете се! — извика им брадатият. — Вудан няма милост към враговете си. Еретиците и съмняващите се биват изгаряни. Такъв е законът! Пазете се, чувате ли…?
И за пръв път на Мат му мина през ума мисълта, че това място не е чак толкова райско, както всички си мислеха…
Тъмни облаци закриха бледия сърп на луната и се погрижиха да се възцари пълен мрак. Падна мъгла и пепелявосиви изпарения запълзяха по улиците, озарявани зловещо от светлината на фенерите.
Големият сън се спусна над града. По улиците не се мяркаше жива душа. Който бе успял навреме да се прибере вкъщи, спеше в леглото си. Когото умората бе застигнала на стълбището на дома му, там се бе и свлякъл.
Някаква чужда сила се бе постарала всяко човешко същество в очертанията на градските стени да заспи. Никое човешко око не биваше да зърне тъмните фигури, които притичваха приведени през улиците, безшумно, сякаш се рееха над земята.
Носеха дълги мантии с качулки, които се спускаха ниско над тъмните им лица. Като призраци се плъзгаха в мъглата, оглеждаха се с черните си очи. Сетивата им се опитваха да доловят дирята, да открият смущението, за което им съобщи Учителят. Трябваше да намерят източника и да го отстранят. Опасността да бъдат разкрити беше твърде голяма…
Носеха се бързо из улиците, оглеждаха входовете на къщите. Понякога влизаха и вътре, наблюдаваха хората в съня им. Навеждаха се над тях, виждаха реакцията на лицата на спящите и знаеха, че в този момент над сънищата им се спускат мрачни сенки.
Хора… толкова слаби и крехки. Забулените същества устояваха на изкушението да впият зъби в меката, топла кожа и да изсмучат живота от беззащитните човеци. Но трябваше да изпълнят задачата — задача, която беше по-важна от всичко друго…
Изведнъж… промяна, забележимо напрежение. Лека следа от страх.
Слобак отвори очи и с облекчение установи, че не се намира в гнездо на тараци.
Било е само един кошмар. Тъмните, покрити с козина създания със святкащи очи и жълти зъби го дебнеха от всички страни, още малко и щяха да го разкъсат с острите си нокти…
Но всичко беше отминало.
Малкият човек си пое дълбоко въздух, огледа се трескаво. Лежеше на стъпалата на дома си в Етера. Очевидно е заспал, строполил се е направо на прага.
Слобак беше принуден да се изсмее.
Виното. Пи твърде много от него. Ферментиралият гроздов сок имаше удивително въздействие върху него. Уморяваше го и го правеше тромав, а понякога ставаше причина да го преследват лоши сънища, спомени от миналото.
Разбойнически номадски племена, коварни тараци, които нападаха през нощта…
Но всичко това остана далеч зад гърба му. Вудан бе повикал Слобак в Етера. Тук той, както и другите поклонници, които живееха зад закрилящите ги стени на градския вал, бяха на сигурно място. Той никога вече нямаше да се страхува за живота си. Никога вече. Щеше да умре като старец в леглото си, както му бе обещал Вудан…
Дребният човек понечи да се изправи на крака и да си влезе вкъщи, когато с крайчеца на очите си забеляза някакво движение.
Обърна се — и рязко си пое дъх, когато видя как редица тъмни фигури заплашително се отделиха от мъгливите изпарения.
— Какво…?
Разтърка очи, примига, за да прогони видението, ала то си остана. За разлика от тараците, които беше сънувал, фигурите с качулатите мантии не бяха съновидения. Бяха истински.
— Кои сте вие? — попита Слобак и неволно се отдръпна назад, нагоре по стълбите.
Забулените фигури не отговориха. Но безшумният начин, по който се приближаваха, странният маниер, по който се движеха, го плашеше.
— Какво… искате от мен? — попита той с натежал език. Препъна се, падна гърбом на стъпалата.
Придойдоха от всички страни, обградиха го — и той успя да види лицата, които бяха скрити под качулките.
