Беше едно от създанията, но не напълно развито. Докато дясната му ръка имаше характерните черти на крайник на влечуго, лявата му все още си беше човешка, на която потрепваха пет пръста. Също и краката на създанието бяха странна смесица от човешки и влечугоподобни компоненти.
Най-ужасяващото беше да се погледне в лицето на създанието, което някога е било лице на човек. Устата беше изострена и издадена напред, езикът в нея беше тънък и безкрайно дълъг, а в крайчеца на очите зениците започваха да отстъпват място на някаква чернота. Чертите на мъжа, който беше на път да се превърне в алигатор-змия, все още ясно личаха.
— Лакан! — изплъзна се от устата на ужасения Мат. Нямаше съмнение, пред него стоеше предводителят на групата поклонници, с които стигнаха до Етера.
Мат въздъхна тежко, когато проумя какво се е случило.
Такова било значи „посвещението“, за което говореше Маатин. Съществата бяха домъкнали тук Лакан, бяха го увили в пашкул, за да го превърнат в себеподобен.
Ужасно обезобразеният мъж тръгна непохватно към тях, протегна деформираните си ръце. Мат и Аруула вдигнаха оръжията си, за да се защитят, но съществото, което някога беше Лакан, не искаше да ги убие.
— Моля — прошепна със съскащ, нечовешки глас, — моля убийте ме…
Бившият пилот и варварката се поколебаха, бяха като парализирани от ужас.
— Моля… Чудовището в мен… расте… Аз не мога… да го спра…
Аруула изпълни молбата на Лакан. Както на арената на Колизея бе изпълнила желанието и на Ървин Честър.
Решила се набързо, варварката пристъпи и заби острието на камата си там, където предполагаше, че се намира сърцето на създанието. Лакан въздъхна облекчено, когато от гърдите му потече смесена червена и зелена кръв. Строполи се със стон и издъхна.
Стъписани, Мат и Аруула гледаха втренчено трупа, докато изведнъж осъзнаха ужасната истина за Етера: Съществата влечуги, които владееха града, някога са били човеци…
Гласът, който се разнесе из коридорите като безмълвен вик на ужас, стигна едновременно до всички негови слуги.
„Това не биваше никога да се случва! Натрапниците нахълтаха в центъра! Откриха котилото! Знаят тайната ни!“
Новината предизвика паника. Съществата влечуги, които търсеха двамата човеци в горните етажи на лабиринта, изпаднаха в нескривана уплаха. Засъскаха пронизително и безразборно, а мислите, които си изпращаха едно на друго, за да комуникират, бяха диви и объркани. Натрапници в центъра това никога не беше се случвало. Трябваше да ги намерят и унищожат…
„Глупаци! Те са вече тук, не са далеч! Трябва да ми помогнете! Незабавно!“
Без да им е дадена категорична команда, съществата се втурнаха надолу по тъмния коридор срещу дупката, която откриваше пътя към центъра.
Тълпяха се на групи и прекосяваха коридорите, за да открият двамата натрапници. Едва след като ги убиеха, Учителят щеше да е доволен — а да задоволяват желанията му, беше единственият смисъл на живота им…
Сиянието в коридора стана по-интензивно, защото пластът слуз, който покриваше стените на галерията, ставаше по-плътен. Накрая Мат и Аруула газеха до глезени в отвратителната субстанция, която излъчваше странен хлад — студ, който можеше не толкова да се почувства, колкото да се предугади…
Коридорът постепенно се разширяваше, уголемяваше се в просторна пещера. Следваха безбройните криволици на сводестия тунел — и застанаха непосредствено пред него.
Галерията свършваше. Бяха стигнали до сърцевината на системата. Тук се натъкнаха на източника на гласа, за когото говореше Аруула — Господарят и Учителят на съществата влечуги.
— О, не! — изплъзна се от устата на Мат, когато съзря тайнствения господар на Етера.
Беше змия. Или поне нещо, което изглеждаше като гигантски питон, който е глътнал цяла вакуда. Беше дълъг около десет метра и най-малко три метра широк. Люспестото му тяло се заобляше в няколко издатини, които се преплъзваха под бронята, сякаш водеха свой собствен живот. Ала това не бяха мутирали говеда, с които змията се хранеше. Многобройните кости, които бяха пръснати навсякъде по пода, свидетелстваха прекалено ясно за произхода си — бяха останки от хора!
Странното създание лежеше в огромна яма, пълна със зелена слуз, която то, изглежда, отделяше от скрити жлези. Под кръгъл отвор в тавана висеше огромен съд, с който очевидно слузта можеше да се черпи и с помощта на противотежест да се изкарва на повърхността.
Това било значи Етера, земният рай! И тук, както някога в Едемската градина, живееше змия, която носи гибел на хората…
Мат беше принуден да преглътне с мъка. Хубавото беше, че поради телесната си пълнота чудовището беше почти неподвижно. Мат поне се надяваше да е така…
— Аз мога да чувам какво мисли — прошепна Аруула до него. — Този град, раят… всичко е само една илюзия. Нищо не е истинско.
— Но… как е възможно? — попита Мат, загубил ума и дума. Как това… същество може да мами толкова много хора?
— Причината е в слузта — отвърна Аруула. — Онова зелено нещо, което отделя от себе си. Колкото повече приемаме от нея, толкова по-безволеви ставаме, толкова по-възприемчиви сме за внушенията му.
— Но, ние не сме яли нищо от нея — отвърна Мат изтръпвайки.
— Напротив. При всяко хранене, с всяка глътка вода. Всичко онова, което вярвахме, че сме яли, в действителност е било само това нещо…
— По дяволите. — Мат имаше чувството, че стомахът му се преобръща. — И какви са тези влечуги?
— Някога са били човеци, които като мен и Лакан са имали дарбата да подслушват. Съществото ги използва, за да привлича хора в Етера. Представя се за Вудан и уж им показва пътя за рая. Щом като се озоват тук, ги отделят и правят от тях предани слуги. С тяхна помощ съществото контролира целия град!
— А останалите? Другите хора, които не са телепати…, не са подслушвани!
Аруула погледна тъжно Мат.
— Те са храната му — констатира тя делово.
Мат хвърли поглед към гигантската змия и изтръпна. Гадината си беше изградила перфектен капан. Жертвите й не само не подозираха какво ги очаква, но и отиваха към смъртта си е усмивка!
— Откъде идва това същество? — попита Мат, без да се обръща към Аруула. — Можеш ли да разбереш произхода му?
Гласът на Аруула леко потрепера, когато отговори.
— Опитвам се да проникна по-дълбоко в спомените му… Не е лесно… — Тя тихо простена. — Като при диво животно е — и все пак различно. Ах…
Мат се обърна към нея. Аруула беше седнала със скръстени крака на пода, с глава между бедрата. Така можеше да подслушва най-добре.
— Виждам … раждане и смърт — каза тя. — Много поколения — безкрайно много. Една част от знанията са загубени. Споменът… е само фрагментарен.
Отново нададе стон. Мат пристъпи до Аруула. Опитваше се да я възпре да навлиза по-надълбоко. Ами ако пострада от това?
Вече протягаше ръка към рамото й, когато варварката вдигна рязко глава. Беше вперила поглед в празното пространство.
— Виждам произхода му! — прошепна тя. — Свещеното… яйце. Свети зелено. Излъчва сила, страшна сила. Това е първата съзнателна мисъл. Но… не е яйце. Черупката му е гладка и твърда. Ръбеста. Кристал…! Да, зелен, светещ кристал!
Матю го побиха студени тръпки по гърба. Някакъв кристал бил причината за тази развивала се поколения наред мутация? Светещ зелено кристал?
Зеленото сияние — естествено! Не го виждаше за пръв път! Още преди няколко седмици се натъкна на точно такова сияние в лековития извор, който народът нарка пазеше във високите области на Алпите.
