Тогава предположи, че в него има фосфоресциращи организми. Ами ако още тогава…
Не успя да довърши мисълта си. Защото в този миг Аруула нададе пронизителен писък. Тръпка премина по тялото на младата жена. Чертите на лицето й се изкривиха от болка и тя притисна слепоочията си.
— Аруула! Какво става с тебе?
— Съществото… иска… да проникне в главата ми…
Мат се обърна. Видя как в черните като нощта очи на гигантската змия изведнъж припламна странно сияние. Аруула се извиваше от болка. Лицето й се беше превърнало в някаква муцуна. Мъките, които изпитваше, изглежда, бяха безкрайни.
У Мат се надигна неудържима ярост. И гняв срещу самия себе си. Именно той стана причината Аруула да попадне в това положение! Ако не я беше накарал да проникне дълбоко в спомените на змията…
— Остави я на мира! — обърна се той рязко към съществото и стисна още по-здраво дръжката на камата си. — Остави я на мира, проклета гадино, или ще те изкормя…!
— Няма да го направиш! — някакъв глас прониза внезапно въздуха.
Беше Аруула!
Мат отново се обърна. Пред него стоеше спътницата му и той ужасен видя, че очите й бяха обагрени в черно. Чудовищната змия беше обладала духа й…!
Едва в следващия миг Мат съзря шанса, който се криеше в това: Можеше да разговаря със създанието! Нима то съвсем съзнателно избра този път, за да се изясни с него? Тогава без съмнение е по-интелигентно, отколкото беше предполагал!
— Кой… си ти? — запита Мат.
— Аз съм Господарят на Етера и Учителят на всички, които живеят тук — отговори Аруула. Гласът й звучеше абсолютно безстрастно.
— Не си никакъв учител, а тиранин! — възрази гневно Мат. Държиш в плен хора против волята им и от тях правиш тези… неща.
— Те са мои деца, мои рожби. Принадлежат ми.
— Никое живо същество не може да принадлежи на някое друго — контрира го Мат. — Заробваш духа им, за да се храниш с тях!
Създанието, което му говореше посредством Аруула, прекъсна за момент. Объркването, което то чувстваше, беше така интензивно, че дори и Мат го усети.
— Защо си така враждебен? Нима вие, човеците, нямате в Етера всичко, от което имате нужда? Всичко, за което сте копнели?
— Може и така да е — отвърна Матю, — но това е само една илюзия. Напротив, това — и посочи човешкия череп, който лежеше пред него на земята — е действителността. Тъжният край.
— Каква измама има в това? Давам ви онова, от което вие имате нужда, а вие ми давате онова, от което аз имам нужда — отвърна чудовището и накара Аруула да се усмихне. — Зависими сме едни от други.
— Заблуда. — Мат поклати глава. — Ако вярваш на това, нищо не си разбрал за човешката природа. Истина е, че всички ние копнеем за място, където царят щастие и мир, ала още по-силен е стремежът ни да откриваме и да доказваме себе си. Не можем да търпим дълго бездействието. И повече от всичко имаме нужда от свободата си.
— Свобода… — Съществото, което говореше с помощта на Аруула, поклати глава. — Свободата също е една илюзия.
— В този град — да! — Мат кимна. — Но извън него има цял един свят, който трябва да се насели. Остави на твоите „деца“ избора и те ще предпочетат истинския живот пред златния ти кафез!
— Тази идея за свободата е опасна! — каза съществото с устата на Аруула след миг размисъл. — Не мога да позволя децата ми да се заразят от нея. Затова трябва да те убия.
С това Аруула вдигна заплашително камата си, направи крачка към Мат. Движенията й изглеждаха тромави и странно непохватни — нещо като на марионетка.
— Проклето изчадие адово! — Изпълнен с възмущение, Мат разбра намерението на чудовището. Гадината искаше от него да се бие с Аруула! И естествено, разчиташе на обстоятелството, че той няма да има сърце да я нарани, докато окованият дух на спътницата му не би имал подобни скрупули.
Нямаше съмнение: Господарят на Етера беше интелигентен, но следваше животински инстинкти. Липсваше му — в истинския смисъл на думата — искрица човечност.
— Умри! — изсъска Аруула, изпълнена с омраза, и скочи срещу него. Тромавостта й осигури достатъчно време за реакция на Мат. Светкавично вдигна дясната си ръка и блокира удара.
— Не сега! — изръмжа той.
Отблъсна Аруула от себе си, така че тя залитна и падна по гръб. В този момент за него щеше да е играчка да метне камата срещу нея, но не мислеше да го прави. Защото така съществото щеше да спечели.
От гърлото на Аруула се отприщи сатанински смях, когато отново се изправи на крака.
— Е — осведоми се тя, — какво ще решиш, Маддракс? Нямаш никакъв шанс каквото и да правиш!
Мат си пое дълбоко въздух.
— Пак сбърка — отговори той с твърд глас. — Все още не си разбрал. Хората винаги имат избор, ако им се даде свободата да го направят. Също и свободата да познаят истинския противник…
С тези думи се обърна светкавично, вдигна камата си, за да я метне. Когато се концентрира в целта си, чудовището разбра какво е намислил. В съзнанието на Мат премина пронизителен писък. Гигантската змия се опитваше да избяга, масивното й тяло се заизвива тромаво.
Ала беше много късно.
Камата на Мат прониза въздуха бързо като стрела и се заби в едно от двете очи на чудовището.
Подпухналото тяло на гигантското влечуго се изправи. Мат чувстваше вълната от омраза и болка, която се носеше срещу него. Аруула започна да трепери с цялото си тяло, нададе див вик — и в следващия миг, когато съществото отново освободи духа й, очите й си възвърнаха цвета.
Жената воин гледаше объркано камата в ръката си, разбра какво е възнамерявала да направи. Обзе я неудържим гняв към създанието. Скочи решително, също запрати оръжието си и другото око на гигантската змия се пръсна във фонтан от зелена кръв.
Съществото се изправи и въпреки телесната си пълнота, буквално в сляпа ярост се понесе към двамата човеци, за да ги смели под себе си.
— Назад! — извика Мат.
Аруула и той се обърнаха, искаха да избягат към дъното на пещерата, но оттам се втурнаха срещу тях орда влечуги.
„Ето ги! Раниха Учителя! Трябва да умрат…“
Мат и Аруула рязко смениха посоката на бягството. Вече нямаха никакво оръжие, бяха беззащитни пред нападателите, а при увеличаващото се надмощие бездруго не можеха да направят нищо. Мат преброи вече двайсет, трийсет от тях, а в пещерата продължаваха да нахлуват все нови и нови.
„Убийте ги! Убийте ги…!“ — Аруула долови мисловната заповед, която цареше в пещерата и изпълваше до пръсване главата на младата жена.
Мислите на Мат препускаха, отчаяно търсеха изход. Да имаше при себе си поне едно от своите оръжия…
Момент! Едно оръжие беше задържал!
Мат бързо бръкна в джоба на гащеризона си и извади последната част от пластичния експлозив. Претегли на ръка безобидното на вид парче пластилин. Макар че беше само една трета от първоначалното количество, щеше да стигне. Точно такова количество вече беше съборило цяла летищна кула.
— Назад към змията! — извика той на Аруула. Младата жена го загледа смаяно, но Мат настоя: — Хайде де! Имам план!
Змийската твар, която се въргаляше в собствения си секрет, предизвикваше високи вълни, извиваше се от болка и гняв и непрекъснато продължаваше да подклажда яростта на слугите си. В това състояние на агония не му беше останало нищо от безусловно надареното с разум същество, каквото го видя Мат по- рано. Животинската страна на създанието беше взела окончателно връх.
Сега запалката! Мат бързо бръкна в нагръдния джоб на гащеризона си, извади голяма колкото цигара
