голямо уважение към неговите многобройни копия. И все пак един от тях беше убиец!
Започнах да препрочитам кореспонденцията. Погледът ми сякаш случайно се спря на една незначителна фраза. Писмото беше до сестра му, няколко години по-млада от него, филоложка (всички тези подробности научих от коментара под линия.
С моите нищожни способности към езиците — пишеше професорът — сигурно никога нямаше да науча японски, ако в училището един вундеркинд (от него после май нищо не излезе) не започна да говори на японски след двуседмично обучение.
Професор Розентал си спомняше това на седемдесетгодишна възраст, повече от половин век, след като беше завършил училище!
Това изречение ми даде някаква следа. Постепенно започнах да си отбелязвам разни детайли, изрази, дори само отделни думи… Неща, които при първото прочитане ми се бяха изплъзнали.
Часовникът показваше, че на земния Гринуички меридиан вече се разсъмва, когато захвърлих книгата и скочих. Струваше ми се — не, бях убеден! — че съм на правилен път. И затова нямах право да се бавя нито минута.
Почти тичах по дългите, втръснали ми се от обикаляне коридори. Наляво, вдясно. Асансьорът. Пак вдясно. Под една врата се процеждаше тънка ивица светлина. Тук.
Този път не изпълних полезния съвет, който получих днес, и нахълтах, без да чукам. Розентал седеше зад масата, с лявата ръка подпираше главата си, от което физиономията му се беше изкривила и придобила почти трагичен израз, а с дясната бързо драскаше някакви формули.
— Вие ли бяхте преди малко при мен? — попитах аз.
Видях учудването в очите му, но продължих веднага, за да не му дам възможност да отговори:
— Забравих да ви предупредя за нещо много важно. Моля ви, не казвайте на никого от вашите, че сте намерили решението. Поне докато не съобщим на Земята.
Той помълча малко и каза:
— Добре. Няма да казвам на никого.
Наложих си да му се усмихна, кимнах и излязох.
Сега ми оставаше само да чакам. Ако бях улучил целта след няколко часа всичко щеше да бъде приключено. А ако не… Вече се виждах как красиво пиша на чист лист:
До Директора на Центъра за нестандартни проблеми.
Моля да бъда освободен от работа поради несправяне…
Трябва да бяха минали само десетина минути, но на мен чакането в коридора ми се стори много по- дълго. Вратата бавно се отвори и Розентал предпазливо се измъкна. Не ме видя. Но аз нямах причини да се крия повече. С не особено уверен жест поставих ръка на рамото му — сигурно така са правили някогашните полицейски комисари.
— Елате с мен — казах.
Не можех да си представя, че един толкова интелигентен човек може да бъде тъй объркан. Просто ми беше неудобно да го гледам. Но трябва да му се признае, че бързо се овладя.
— Какво обичате? — попита той с официален глас.
— Арестуван сте — казах аз.
Нямах право да арестувам никого, но се надявах, че той не знае това. И наистина Розентал само измърмори, че ще отговарям (което никак не ме разтревожи), и покорно тръгна.
Накарах го да ме заведе при радиостанцията и се свързах с Марсбург. Помолих дежурния да извика главния координатор.
— По това време? — учуди се дежурният. — Той сигурно спи.
— Събудете го — казах аз. — Аз съм от Центъра за нестандартни проблеми.
Кратка пауза, след която радиото се обади със съвсем друг глас:
— Здравей, Шек. Кажи какво има.
— Маг!
Домъкнал се беше чак до Марс, брадатият дявол! Искал е значи да бъде наблизо, та ако новакът не се справи… Би трябвало да се обидя, но това сега нямаше значение.
— Слушай, Маг — казах. — Вече знам какво става тук. Положението е сериозно. Можеш ли незабавно да изпратиш планетоплани, за да вземат осемнайсет души?
— Осемнайсет? — попита той.
— С мен деветнайсет — казах аз. — И побързай, за да не се освободи още някое място!
— Идваме веднага — каза Маг.
Остатъка от нощта прекарах при радиостанцията. Арестуваният Розентал седеше в ъгъла и ме гледаше внимателно. Виждах, че иска да ми каже нещо, но сега беше мой ред да се правя на ударен.
В края на краищата той не издържа и не без известна ехидност в гласа си ме попита:
— И какви доказателства имате, че точно аз съм убиецът?
— Не ми трябват никакви доказателства — измърморих аз.
— Смятате, че ще ви повярват просто така, на честна дума?
Не бях длъжен да му давам обяснения, но нямаше и какво да крия.
— Вероятността вие да сте убиец е една осемнайсета — казах аз. — И дали убиецът сте вие или някой друг, няма кой знае какво значение. Важното е защо бяха извършени убийствата.
— А защо ме арестувахте?
— Можете да приемете задържането си не като арест, а като карантина — успокоих го аз. — Не ми се иска всички да научат за нашия нощен разговор.
Розентал помълча, след което с неочаквана дружелюбност изтърси:
— Ще бъде много добре, ако сте намислили това, което предполагам.
— А какво, според вас, съм намислил? — заинтересувах се аз.
— Да разпръснете това… — той потърси думата. — Това гнездо.
Получи се нещо наистина парадоксално. Той беше арестуван, аз уж го пазех, но разговорът тръгна. За пръв път приказвах с някой от Розенталите без недомлъвки, без подозрителност. Може би причината се криеше в това, че служебната ми мисия беше горе-долу завършена.
След три часа пристигна Маг с цяла ескадра планетоплани. Събрахме всички Розентали и ги натоварихме. Някои протестираха, че им прекъсваме работата на най-интересното място, но ние бяхме неумолими.
В последния планетоплан се настанихме двамата с Маг. Той караше, а аз докладвах, ако моят не особено свързан разказ можеше да мине за доклад.
— Няма никакъв смисъл да се търси убиецът — казах. — И да бъде намерен, няма да има никаква полза. Разбираш ли, те са еднакви, аб-со-лют-но еднакви. Не като близнаци, а много по-еднакви. И всеки от тях можеше да стане убиец. Отначало тава беше само хипотеза, но аз я проверих. Избрах наслуки един от Розенталите и му изиграх цяла комедия. Накарах го да си помисли, че някой вече е стигнал до решението. Той ме излъга, скри, че не той е откривателят. Това беше първото доказателство. Второто получих, когато той крадешком излезе в коридора. Не съм сигурен, че щеше да убие някого. Но можеше.
— Завист? — попита Маг.
— Не зная дали точно това е думата — казах аз. — В главата ми беше страшна мъгла, преди да прочета писмата на стария професор Розентал. Голям, наистина голям човек… Но нямаш представа, каква ревност към работите на другите, какъв стремеж да бъде пръв, на всяка цена пръв!
— Това съвсем не е лошо — каза Маг.
— Сигурно не — потвърдих аз. — Но тези, които са взели решение да размножат професор Розентал, са го приемали само като голям учен. А той е бил и човек. Като всички нас, с хубави качества и недостатъци. И те са увеличили двайсет пъти не само умствените му възможности, но и недостатъците, и тая… е, да речем завист. У първия професор тя е била нещо второстепенно, по-скоро е помагала на работата му и почти не се е отразявала на личните му отношения. А тук… Има една дума от елементарната физика, която е подходяща
