Постепенно обаче започнах да свиквам с шума и да схващам причините му. За разлика от махленските свади това беше чисто принципен спор. Всички лични нападки, подигравки, дори неприлични думи — всичко имаше една цел: да се установи истината и по възможност цялата истина. Нямаше борба на мнения в смисъла, в който сме свикнали да разбираме тези думи. Аз присъствах на напрегнатата работа на един- единствен мозък, грамаден и свръхгениален. Изглежда, ония от много висшия съвет са знаели какво искат да постигнат със създаването на двадесетте копия на Розентал.
След като стигнах до този извод, малко по малко започна да ме обзема скука. Нищо не разбирах нито от приказките им, нито от формулите на черната дъска. В края на краищата скромният ми балкански мозък нямаше претенции да се сравнява с такъв суперразум. Шумът ми пречеше да мисля за моите детективски проблеми и за да убия някак времето, реших да приложа стария трик от годините, когато една позната упорито ме водеше на симфонични концерти: броене на еднотипни предмети. Там броях кристалните полилеи по гипсовите тавани; в тази зала осветлението беше скрито, полилеи нямаше и затова започнах да броя професорите. Един, двама, трима… осем, девет… Тук се обърках, защото двама си размениха местата, а един изскочи на подиума. Започнах отново. Шестнайсет, седемнайсет, осемнайсет.
Значи осемнайсет. Хубаво число, четно. Дели се на две, на три на шест, на девет…
А къде е деветнадесетият?
Усетих как нещо в мен бавно изстива. Не вярвам нито в предсказания, нито в предчувствия, но мога да се закълна, че още тогава ми стана ясно какво се беше случило, докато си губех времето с празни приказки.
Станах. Гласът ми прозвуча чуждо в тази глъчка от еднакви баритони:
— Извинете — казах. — Защо липсва един?
Професорът на дъската млъкна и ме погледна озадачено. Другите се обърнаха назад и също ме зяпнаха. Изглежда, чудеха се как се осмелявам с моя тъп въпрос да прекъсвам хиперпространствените им мъдрости.
Най-после един Розентал съобрази какво искам да кажа.
— Вярно — обади се той. — Забелязах аз, че днес тензорно-матричният подход не е застъпен…
— Знаете ли къде работи тоя тензорно-матричен професор?
— Разбира се — каза оня.
— Моля всички да останат тук. А вие — посочих досетливия Розентал — ще дойдете с мен.
Коридор, асансьор, пак коридор, завой вляво. Розентал се спря пред една врата.
— Тук.
Почуках. Никой не отговори. Тогава плюх на предупреждението и отворих широко вратата.
Липсващият Розентал беше там. Беше се свлякъл от стола си, част от тялото му беше под масата с приборите. Жив човек не можеше да лежи в такава поза.
Приближих се и разгледах трупа. На бялата му престилка имаше обгоряла дупка. Пак лазер. Изглежда, убиецът нямаше кой знае каква фантазия. Доста примитивна работа за един гений.
Най-странното беше, че в този момент не изпитвах нищо. Нито възмущение, нито гняв, нито дори учудване. Всичко това бях преживял предварително, на семинара, когато забелязах, че професорите са по- малко.
Учудването дойде, когато погледнах живия Розентал до мен. Той се усмихваше.
— Смешно, а? — попитах аз.
Усмивката изчезна от лицето му.
— Да не искате да се разплача? — попита той спокойно.
— Във всеки случай щеше да бъде много по-естествено — измърморих аз. — Освен ако сам не сте свършили тая работа.
— Не съм аз — каза той. — Ако бях, нямаше да се обадя на съвещанието.
В това имаше известна логика. Убиецът нямаше никаква сметка да ми се навира в очите, той беше добре сред себеподобните си.
Когато се върнахме в залата, съвещанието продължаваше със същия бяс, сякаш нищо не беше се случило. Аз се качих на подиума, изблъсках не особено учтиво поредния Розентал и заявих:
— Край на обсъждането. Всеки да отиде в стаята си и да не излиза до второ нареждане!
Просто се възхитих от себе си — не очаквах, че мога да говоря с такъв командирски тон.
Но това беше единственото, от което можех да се възхищавам. Инак положението беше отчайващо. Вече цяло денонощие висях тук и не само не успях поне горе-долу да се ориентирам, ами под носа ми стана второ убийство. И най-лошото беше, че все още нямах представа, какво да предприема.
Заврях се в стаята си с твърдото решение да измисля нещо. Не препоръчвам на никого да взема подобно решение — нищо не парализира толкова умствените способности. Извървях няколко километра напред-назад из стаята и постигнах само това, че се уморих.
Аз съм цар на шахматните задачи, но тази задача приличаше не на шах, а на някакви идиотски шашки. При това нямаше даже черни и бели фигури — всички бяха еднакви. Аб-со-лют-но еднакви, както беше казал днес един от тях.
С тази мисъл, за шаха и шашките, се унесох. Не заспах истински, а само дремех и си представях грамадно поле с шахматни квадрати. По него се движеха, спазвайки правилата на диагоналните ходове, еднакви фигури. Аз се опитах да проследя преместването им, но те бяха толкова много, че скоро се обърках… После една от пешките стигна края на полето и се превърна в много по-голяма. Пешката беше станала царица! Играта продължи, но сега аз съвсем спокойно можех да следя ходовете на царицата сред десетките еднакви пешки…
Стреснах се с усещането, че в съня ми се е родила някаква много важна, решаваща идея. Няколко минути стоях неподвижно, за да не я изпусна. Постепенно мисълта изплува от подсъзнанието и придоби отчетлива форма. Толкова ясна, че можеше да се изрази с няколко думи.
Ключът на загадката е в стария професор Розентал.
Това беше проста мисъл, самата й простота показваше, че сигурно е вярна. Цялото ми объркване се дължеше на кретенското хипнотизиране от еднаквите фигури пред мен. Но това не бяха само фигури, това бяха живи хора, със свои навици, свой характер, свой мироглед — навиците, характерът и мирогледът на истинския, първия професор Розентал.
Само за няколко часа, разбира се, аз не можех да опозная никой от тях. И затова мотивите за престъплението ми изглеждаха необясними. Но не ми и трябваше да се мъча да проумявам характера на оригинала. А за него бяха издадени книги, биографии, изследвания, всичко, написано от него, беше грижливо събрано и публикувано в академични многотомници с бележки и коментари.
В момента не разполагах с тези академични издания. Сигурно можех да ги намеря някъде из базата, но нито имах време да търся, нито ми се искаше да се обръщам за помощ към някой от Розенталите. Може би щяха да свършат работа и шестте тома избрани съчинения на лавицата в стаята ми.
Прелистих ги набързо, формули, формули, формули. Краткият текст между тях беше написан с онзи изсушен и лишен от индивидуалност жаргон, с който учените никога не говорят и винаги пишат. В началото на първия том имаше голям биографичен очерк, а във втората половина на последния — част от личната и научната кореспонденция.
От биографията не успях да извлека нищо, което да ме заинтересува. Нали знаете как се пишат тези официални животописи на велики личности. Роден еди-къде си, в такова и такова семейство. Баща му, Майка му, Университетът. Първата научна степен. На двадесет и пет години публикува завършена теория върху тази идея. Признание. Професура. Следващи работи. Конгреси, изказвания, връзки. Преподавателска дейност. Умира на не знам коя си дата. Край.
Иди и разбери що за човек е бил!
Писмата му обаче бяха нещо съвсем друго. Просто да не повярва човек, че същият този професор Розентал е писал препарираните фрази в научните си съчинения. Кореспонденцията му показваше една необикновена широта на възгледите, неочаквани интереси и увлечения (кой можеше да предположи например, че старият професор така обича и толкова добре познава кучетата?), понякога — остро чувство за хумор. И една черта, която, според мен, се среща само у много големите хора — способност да се отнася иронично към себе си, без да накърнява достойнството си.
Трябва да ви кажа, че след като прочетох писмата на първия Розентал, започнах да се отнасям с по-
