— Може да се каже, че съм аз.
— Може да се каже или сте? — запитах строго като истински следовател. Ядът от разкарването по коридорите още не ми беше минал.
— Аз съм — каза той.
Трябваше да му повярвам, макар да не изглеждаше много вероятно. Прекалено млад беше за началник, по-млад от мен — към двадесет и пет годишен. Впрочем какво ли не се среща в наши дни. Интелигентно тясно лице, късо подстриган, с леко гърбав нос. Напомняше ми някого… Не, глупости. Нямаше откъде да го познавам.
— Сигурно се досещате защо съм дошъл — казах аз.
— Разбира се — отговори той. — Във връзка с убийството.
— Бихте ли разказали подробно как е станало всичко?
— Подробно? — повтори началникът. — Ако знаех подробностите, нямаше защо да идвате вие.
— Добре — съгласих се аз. — Тогава кажете това, което знаете.
— То не е много — каза той. — Става дума за един от нашите сътрудници. Намерихме го в лабораторията. Продупчен от лазерен сноп.
— Би могло да бъде нещастен случай.
— Изключено — каза началникът. — В неговата лаборатория няма лазери.
— А самоубийство?
Престилката му е обгоряла на гърба — поясни той. — Стреляно е отзад.
— Така — казах аз, защото нищо друго не ми идваше на ум.
— От Центъра наредиха да замразим трупа — каза началникът. — Ще го огледате ли?
— Веднага — станах аз.
Отново тръгнахме по коридорите — вдясно, вляво, пак вдясно. Спуснахме се още два етажа надолу. Базата беше голяма, но безлюдна — през цялото време не срещнахме никого.
Влязохме в хладилния сектор. Трупът лежеше на пода, покрит с бяло платно. Никак не ми се искаше да разглеждам мъртвец (до този момент не бях виждал), но нямаше как. Потръпнах леко не толкова от неприятното чувство, колкото от студа в помещението, след което решително отметнах платното. И едва не извиках от изненада.
Пред мен на пода лежеше началникът. Мъртъв.
Същото тясно и умно лице с гърбав нос. Същата коса. Само очите, широко отворени, гледаха втренчено към тавана.
За щастие, не съм от тия, които загубват ума и дума. Или поне след като ги загубя, бързо ги намирам. Обърнах се бавно към живия и го попитах с възможно най-спокойния си глас:
— Близнак?
— Разбира се — отвърна той с някаква нотка на учудване, после на свой ред ме изгледа внимателно, кимна с глава и добави: — Ясно. Не са ви обяснили нищо за нашата база, нали?
— Не — признах аз.
Той грижливо покри близнака си, изправи се и каза:
— Да идем горе. Разговорът ще бъде дълъг.
Когато седнахме в кабинета, началникът помълча малко, явно за да дойде на себе си, и изведнъж изтърси.
— Моето име е Розентал.
Наистина пред мен седеше професор Розентал. Бях виждал десетки негови снимки. Като студент в трети курс на изпит ми се падна неговата теорема за хиперпространственото свиване. Едва не ме скъсаха.
Професор Розентал беше починал преди осем години на деветдесет и три годишна възраст.
— Син на професор Розентал? — осведомих се аз.
— Не — отговори началникът. — Професор Розентал.
Реших, че не трябва да се учудвам на нищо.
— А убитият?
— Той е професор Розентал.
— Чудесно — казах аз. — И колко души са професор Розентал?
— Сега сме деветнадесет — отговори невъзмутимо той. — Преди да убият професор Розентал, бяхме двадесет.
— А сега — казах аз — разкажете всичко поред. — Естествено, ако не сте просто луд.
— Не съм луд — увери ме той и започна да разказва.
Обяснението му беше дълго и педантично като на истински професор. Не мога да възпроизведа точно думите му — той сипеше непонятни термини с наивната вяра на учените, че на света няма нищо по-ясно от „квадруполно разцепване“ или „егногенезис“. Но все пак основната нишка успях да схвана.
Оказа се, че още преди стотина години биолозите напипали една много интересна идея. Взима се жива клетка от какъвто и да е организъм, независимо дали от ряпа или слон, и от нея се извлича наследствената информация. Как става това, не мога да ви кажа, пък и не е толкова интересно в случая. След това същата тази информация се присажда в оплодена яйцеклетка. Клетката след това се развива по нормалния начин и след определено време от нея се ражда организъм, който е точно копие на присадения.
Навремето това откритие дигнало голям шум. Разбирате ли, въпросът е не само в това, че може да се получи абсолютно копие от един организъм, а че могат да се изработят много такива копия — така както една печатарска машина може да напечата хиляди еднакви вестници. За вестниците споменавам неслучайно. „Какво би станало — писали някогашните журналисти, които също като сегашните обичали да раздуват фактите, — ако някой злодей размножи в голям тираж злодейчета? Човечеството ще загине!“
С човечеството не се случило нищо, защото злодеите намирали по-прости начини да злодействат, пък и скоро самите те започнали да изчезват. Освен това станало ясно, че биолозите открили една повече теоретична, отколкото практическа възможност. От нея извлекли полза агрономите за своите селскостопански работи, а останалите учени взели постепенно да я забравят.
Само неколцина чудаци продължавали да вярват, че от тази трънка ще изскочи заек. И наистина преди около четиридесет години двама бразилци (не им помня имената) разработили метод за вадене на копия от хора. След което започнали да му търсят приложение.
Такова приложение не закъсняло да се яви в лицето на професор Розентал. Той несъмнено е най- големият физик на нашия век (тук професорът ми се извини за нескромността). Неговите изследвания върху свойствата на хиперпространството, които сигурно са ми известни (кимнах с важен вид) биха могли да открият нови перспективи пред човечеството. Разбирате ли, професорът, доказал, че са възможни пътешествия извън времето чрез пробождане на пространствено-временните гънки, образувани вследствие на неутринното взаимодействие между ламбда-хипероните… И така нататък. Ако се преведат всички тези суми на човешки език, излиза, че професор Розентал, се приближил до проблемата за пътуване към звездите.
Само че не успял да реши тази проблема. Започнал да старее, силите му взели да го напускат и работата се закучила. Имал, разбира се, не един и двама сътрудници, но и те не постигнали кой знае какви резултати. Изглежда, задачата била толкова трудна, че с нея би могъл да се справи само човек с кадърността на Розентал, но Розентал на младини.
И тогава на някакъв много висш съвет решили да приложат метода на двамата бразилци. Взели клетки от професора, обработили ги — и на бял свят пръкнали двадесет Розенталчета.
— Зная, че не е лесно за възприемане — каза Розентал. — Ние не сме деца на професор Розентал, а негови двойници. Всеки от нас е професор Розентал с неговата външност, характер, умствени способности. Всеки от нас е физик от класата на професор Розентал и всички ние се мъчим с проблемата — за пробождане на хиперпространствената гънка. Осма база — това е лаборатория с един учен в двадесет лица. Сега — в деветнадесет.
Професорът, изглежда, се умори от толкова приказване и се отпусна назад. След това добави:
— В общи линии това е положението. Имате ли въпроси?
— Да — казах аз. — Къде ще ме сложите да спя?
Заведе ме в една доста прилична за марсианските условия стая. Имах подозрението, че тава е квартирата на починалия Розентал. Типично професорска обстановка. Легло, маса, чудесен апарат за
