четене на микрофилми. И дори няколко истински хартиени книги на две лавици. Прегледах ги. Само физика. Сред тях — шест тома избрани съчинения на професор Розентал. Сигурно на истинския, не на убитото копие.
Бях уморен като куче и веднага заспах. Имам добрия навик да не сънувам неприятни неща и затова се събудих свеж и весел. После си спомних работата, по която бях дошъл, и веселостта ми се изпари.
От мен се искаше да открия убиеца. На всяка цена. Първо, защото в наше време не трябваше да има убийства. И второ, защото ако се провалях още при първата задача, щяха да ме изритат от Центъра.
Реших да последвам примера на оня чудак от миналото, Холмс ли беше, и по логичен път да възстановя картината на престъплението. Значи, на базата живеят двадесет души. Приличат си като две капки вода. Работят върху нещо много важно. Изведнъж намират един от тях убит. Следователно убил го е един от неговите двойници.
Блестящо умозаключение, до което може да стигне всеки глупак! Ядосах се на логическото мислене, станах и тръгнах по дългия коридор.
Сега нямаше глас, който да ми нарежда накъде да тръгна, затова се пошлях малко, отворих наслуки една врата и влязох. Помещението беше голямо, изглежда лаборатория — пълно е апарати. Сред тях стоеше моят вчерашен познат и нещо човъркаше.
— Здравейте — казах аз. След това се сетих, че може да не е той, а някой от близнаците му, и учтиво се осведомих. — Вие ли сте началникът?
— Началникът ли? — погледна ме учудено оня, вдигна рамене и добави. — Може да се каже, че съм аз.
— Може да се каже или сте — попитах аз и изведнъж се сетих, че същият разговор, дума по дума, протече и вчера. Затова видоизмених въпроса. — Снощи с вас ли приказвах?
— А, не — каза той. — Снощи бях в лабораторията. Знаете ли, във финия спектър на йонизационните потенциали се получи…
Оставих го да си дърдори така десетина минути и тогава внезапно го прекъснах.
— Един от двама ви лъже.
— Моля? — каза той.
— Вчерашният професор Розентал заяви, че той е началник на базата. Сега вие претендирате за този пост. Следователно…
— Следователно — каза той — вие боравите с категории, които тук нямат никакъв смисъл. Какво значи началник? Човек, който командва другите, че има такива качества. А тук няма началници. Или, ако щете, всички сме началници. Защото сме еднакви. Разбирате ли, аб-со-лют-но еднакви.
Нещо в интонацията му ме накара да застана нащрек.
— На вас лично неприятно ли ви е, че сте еднакви?
Той се засмя:
— „На вас лично“ също е израз, който тук не е особено точен.
— Добре — поправих се аз — На вас всички неприятно ли ви е, че сте еднакви?
— Разбира се, не — каза той. — Ние сме създадени такива. Израснали сме заедно, почти изолирани от останалите хора. Работим върху изключително интересна проблема. Толкова трудна, че сам човек не би могъл да се оправи с нея. Какво неприятно виждате във всичко това?
— Нищо — казах аз. — А защо убихте професор Розентал?
— Аз лично никого не съм…
— Вие лично? — прекъснах го аз.
Розентал ме погледна внимателно.
— Умен сте — каза той. — Но не вярвам да откриете точно какво става тук. Съвсем чуждо е за вашия начин на мислене.
— Виждам — мрачно заявих аз. — Но се надявам на това, че съм умен. Може би пак ще мина към вас.
— Заповядайте — каза той. — Само че преди да влезете, почукайте. Когато е включен лазерът…
— Лазерът? — стреснах се аз.
— В базата има шейсет и три лазера без повредените — каза той. — От това улика няма да излезе. Но навсякъде чукайте.
Това беше най-полезното сведение, което успях да измъкна от този Розентал. На всяка врата чуках, защото никак не ме привличаше перспективата да бъда продупчен от случаен лазерен лъч и да отида в хладилника за компания на вече продупчения Розентал.
След всяко почукване влизах или в лаборатория, или в кабинет на теоретик и повеждах дълъг и безплоден разговор с поредния близнак. Всички Розентали бяха безукорно учтиви като екскурзоводи на „Космотурист“. Но и информацията, която получавах от тях, беше безполезна като сведенията от дрънканията на професионалните гидове. „Вляво виждате астероид. Астероидите са малки планети. Те се въртят около Слънцето…“
Някъде към шестия започнах да се обърквам. Изглежда, с някои приказвах по няколко пъти, без да разбера. Сигурно съм пропуснал двама-трима. В края на краищата това нямаше никакво значение.
Тяхната сдържаност постепенно взе да ме влудява. Струваше ми се, че крият нещо от мен. Не някакъв факт — напротив, на конкретните въпроси отговаряха точно и изчерпателно, с професорска добросъвестност. Но винаги оставаше нещо недоизказано, неуловимо… Впрочем хората бяха прави. От къде на къде ще бъдат напълно откровени с мен — човек, когото до вчера нито бяха чували, нито виждали.
Пък и аз не бях съвсем откровен с тях. Не можех, защото знаех, че някой от тези серийни гении е убиец.
От всички приказки през този побъркан ден до вечерта запомних само три епизода.
По време на разговора един от професорите се замисли, потърка с типичния за всички Розентали жест челото си и каза:
— Строго погледнато, това не е съвсем убийство. Ние представляваме не група, а в известен смисъл един човек. Всеки е нещо като клетка в сложен организъм. Понякога организмът може да бъде опериран, за да се отстранят от него заболелите, злокачествени клетки.
— Смятате, че убитият е заболял и злокачествен? — попитах аз.
— Разсъждението ми е теоретично — отвърна сухо професорът.
С един друг Розентал стана дума за начина, по който те самите се различават един от друг.
— Нямате ли някакви номера или прякори, или нещо подобно? — попитах аз.
— Това съвсем не ни е нужно — каза той. — Всеки от нас е тесен специалист по дадена област. Щом започне да говори, веднага се познава кой е.
Така. Значи, за да мога да ги различавам, трябва да науча цялата съвременна физика, и то най-малко на професорско равнище.
От третия разговор научих, че всяка вечер в седем часа Розенталите се събират, за да обменят мисли за своите хиперпространствени проблеми. Това вече имаше някаква практическа стойност. Досега се срещах с всеки екземпляр поединично. А сега щях да ги видя всичките накуп.
В седем без пет кацнах на последната банка в заседателната зала. Професорите започнаха да се нижат един по един. Спираха се, приказваха, нещо се шегуваха. Също като преди началото на най-обикновен теоретичен семинар. Само да не бяха тези еднакви лица, еднакви гласове, походки, жестове…
Насядаха и точно в седем обсъждането започна. Тогава видях, че това съвсем не е семинар като другите. Като студент и аспирант ходех доста на такива конференции. Винаги съм се дразнел от изкуствената атмосфера на някаква овехтяла учтивост, която цари в тях. „Бих си позволил да задам един въпрос“, „ако уважаемият опонент няма нищо против“, „въпреки безспорните научни качества на доклада…“
Тук нямаше следа не само от старовремска, но и от каквато и да е учтивост. Един започваше да говори, другите го прекъсваха, караха се, викаха, някой изтичваше до дъската и драскаше по нея гръцки, латински и дявол знае какви още букви, друг се втурваше и ги изтриваше… Никога не бях виждал подобна бъркотия!
Смаях се. Същите тези хора ли бяха достопочтените учени от днешните ни срещи? Не, това не беше само неучтивост — имаше нещо яростно, нервно, едновременно насмешливо и злобно в отношенията им.
