(Надживяха Татко с петнайсет, а Мама — и тя все им шеташе — с десет години!)
Парашкев Кожухаров — възрожденска фигура, по душа и призвание фанатик-театрал до немай-къде! Със съпругата си — артистката Цанка Кожухарова, имат голям дял, като артисти, с множество роли, в първите стъпки на Русенския театър. Много хора се кичеха с това, че са основатели на Театъра в Русе. В дебела папка, стъпка по стъпка, афиш след афиш, програми, снимки от спектакли, роли, счетоводни документи и договори; изрезки от вестници, беше подредил Вуйчо Пъшо; проследил гостувания на столични асове, русенски дарования; ту — общински, ту — само-дейни трупи и т.н. Артистът Иван Русев, роднина, прибра цялата документация. Съпругата му — Сийка Русева, талантлива и характерна, беше удостоена със „заслужила артистка“. Иван Русев беше невзрачен, слаб като артист, даваха му роли от миманса. С документацията обяви, че е един от основателите на Театъра, натиснаха по партийна линия, където беше по-изявен — и него удостоиха със звание.
Татко, покрай вуйчо си, също бил изкушен от Театъра, замествал болни артисти, помагал.
— Обичах магията на декори, туткал и прашна сцена. Бях им суфльор. Имам един лош сън, като съм с температура: суфлирам, духва вятър и разпилява листите… Рецитирах; отървах се навреме! Остана дето понякога се бразайча с памучни мустаци и бради, да ви веселя. Помня цели роли наизуст! Сега звучат старомодно. Рецитирах на сбирките в Младежкия клуб на социалдемократите; Георги Токушев ме беше харесал, а Злата Токушева — майка ти. После спрях; те все с дамаджаните, по лозята и кьошковете, хъшлашка работа — не харесах политиката!
Другият ми вуйчо — имаше ресторант в Женева. Виждал си снимката: големи витрини с рекламни надписи и фирма — РЕСТОРАНТ КОЖУХАРОВ; пред входа — самодоволен здравеняк, напъхан в три-четвърти голф на рибена кост и престилка, с цвете в бутониерката, върти синджирче; ще рече — навил си е на масрафа! С каскет… и бездетен! Е, няма връзка — едното с другото, де! Като най-голям от джинса, а и сравнително изучен подходящо, ме искаше да му помагам, а и да го онаследя. Чаках да порастнат сестрата, братята — аз им бях майката. Извадих документите. Взех да протакам — тъкмо се залюбихме сериозно с майка ти… Чичо ти Иван имаше нещо неприятности, като социалист; взе документите ми и замина под мое име. Установи се в Париж — уж художник-декоратор, а лепял тапети. Там се оженил, две дъщери, все с моето име. Би се като интербригадист в Испания — пак като Жорж Петров… Знаеш ги тези работи… На Никулина — жена си, българка от ломско, не казал и години наред получавах писма и снимки: На скъпия ми девер Иван… Не е смешно, щото след Девети истинският Иван се върна с едната си щерка — Жулиена, а аз получавах писмата — до мене, от „френските ми — жена и дъщеря — Марсела“.
Помня срещата ми с Чичо Иван, първите дни след Девети. Звънна се — мое задължение беше да отварям вратата. Най-често бяха червеноармейци с пелерини (валеше), каски и шпагини — така, че дулата да опират в гърдите ти, а на мене — в косата. Все нещо търсеха. Обикновено искаха ключовете и бензина на камиона оставен отсреща, пред строяща се къща — хитрост на бай Минчо Шофьора, живеещ на съседната улица. Беше… Татко! Но — не съвсем; с високо и много слабо девойче. Наведе се, вдигна ме на ръце и така влязохме. Под овчето му кожухче се подаваше парабелум. Не помня защо, му казвах — Чичо Ан. Бях почти шестгодишен — четях, пишех и смятах доста сносно, така, че не е било от детинщина. Братовчедка ми — Жулиена така и не проумя, защо наричам баща й Магаре — на френски Ан.
Жулиена настаниха в пансион — за деца на заслужили за новия строй, където я помете след две години голямата менингитна епидемия. Бяхме се сприятелили и го понесох тежко.
Чичо Ан се завърна в България по идейни съображения; с неговите френски, испански и руски, малко немски, с неговия политически и боен интернационален актив, можеше да направи кариера… пенсионира се по болест като старшина — въоръжена охрана в рафинерията на Петрол. Живяха в къщурката на жена му — Здравка, слаба като лозова пръчка, с ф-ррр-ен-ско ръ-ръ-кане. Синът им — Христофор не ползва привилегии. Завърши ВИФ като футболист; учител е по физкултура, с наритани крака, слаботия като майка си. За компенсация — има ячка булка, химичка в ХЕИ; дарява ни ранчото с отрови за мишки, тъщи и други, щото — като всички отрови: пури, алкохол и други, са доволно скъпи. Имат две щерки.
Дъщеря ми, Люба беше вече големичка — прибирам се по обяд; на две преки от нас ме среща Карото, от МеВеРето. Знаехме се — художниците бяхме срещу задния им вход, а с жена му — от Балкантурист, имахме общи дейности по рекламата… та ме пита, познавам ли някой си Георги Петров. Помислих, че ме будалка, ама… с милиция — майтап (!). Да, казвам — случайно ми е баща. По объркания му поглед си личеше, че не се будалка. Живял ли е, вика, във Франция, бил ли е интербригадист… Включих и му ги обясних подробно, още там — на улицата… за да не ме привикват.
Какви хора! Каква милиция! Каква система!
Това — 1968! Чичо Ан — техен човек! Все болен от раняванията си; пращаха го по болници в Букурещ и Москва — добре. Имаше сносна пенсия — добре! Но това — оставаха му броени дни живот, жена му — първата, от Франция дошла да се видят, след толкова години и — не ги свързаха! Никулина питала, разпитвала, размотавали я, обещавали й — да почакала… Отишла по Черноморието, била и в Ломско, отгдето е. Съдбата (милицията) — не пожела да се видят.
Чичо Ан почина, погребаха го. Никулина ни издири сама; с третата си дъщеря — Дениз.
Никулина — като емигрантка видяла какво ли не, сравнително (с нас) заможна французойка от Кан; с ресторантче в Сент Тропе (но без Луй Дьо Фюнес); с полусляп и значително по-стар, втори съпруг — мосю Дюпон (под грижите на братовчедка ми Марсела)… вижда Татко — добре гледан… седемдесетгодишен (но не му личаха), мъж… и не можем да я убедим — че не е Нейният Жорж! Това е.
В смисъла на горното, ще добавя коментара на Татко, по него време:
— Ако Майка ви се беше навила да заминем, вече женени, за Швейцария — тая неразбория нямаше да я има! Вие щяхте да сте швейцарци, аз щях да трансформирам Ресторантьорския бизнес в Банков — че му разбирам… И какво щяхме да ги правим толкова пари… Колко кокали можехме да си купим…
Милият Татко! По цял ден висеше по опашките, с другите пенсионери, за пушени кокали по трийсет и шест стотинки, които придаваха на ежедневните ни: боб, картофи и зеле — луксозен привкус. (С колегите му по опашки се поздравяваха при среща — с отривисто лаене!).
Здравей, Швейцарио!
Втора част
Другият татков брат, изтърсакът (последният) — Сандю (Александър), според очевидци, петнайсетгодишен се качил тайно на австрийски кораб. Преди също се запилявал с разни компании, но се връщал. Неспокойна душа, як като биче, макар и невисок, изглеждал не според възрастта си. След четири- пет години ненадейно се върнал, с гайтанлия брич, меки чизми с кожени вързанки, унгарско елече и везана риза.
По тертипа на баща си — Дядо Петър, вдигнал голяма софра с циганска банда и разгологъзени танцьорки; наистина вдигнал софрата със зъби, както и два стокилограмови чувала — под мишниците. Казал, че е Газда (ръководител) на градинари в Будапеща и също така внезапно изчезнал, този път задълго.
Един зимен ден на 1952 година, се връщам от училище (бях първа година в Техническото); Татко и Мама на работа; брат ми по болници и санаториуми — таман туберкулозата го беше подгонила яката; на самообслужване — глася си обеда. Готварската печка набумкана на горно горене — за цял ден. Боба — на автомат, вече сварен, станал като мозък. Обичах го бял, незапържен, полят с олио и — червен пипер. Сипах си една голяма чиния, от шкафа в антрето взех олиото; бре, голям студ е, значи — олиото воалирало, полузамръзнало. Ръцете ми — и те измръзнали, без малко да изтърва шишето. Тежки да бях го изтървал! Ливнах бол-бол олио, посолих и бая червен пипер, отчупих от затопления на дилафа черен хляб голям залък и лакомо лапнах. Имам лошия навик — не закусвам и към обед съм премалял от глад. Налапах от разкошния боб — и… ме перна през носа най-отвратителната ми миризма — на Рибено масло! Брат ми — туберкулозен, татко — с калцирана каверна от младини, аз — на отчет в Тубдиспансера, с жлези — вземахме по супена лъжица рибено масло, ако искахме да оживеем. Военни години, купонна система, бедност, недояждане… диспансерите бяха пълни; нямаше лекарства, нямаше и пилюли рибено масло — само наливно. Докато го описвам, преживявам цялата гадост; стомахът и гърлото ми се бунтуват. Със запушен нос и пълна, гъста, мазна лъжица — веднага нещо кисело: туршия, зелева чорба… нищо не помага. Вонята те обсебва и — ресто… и пак, докато се получи. По тия причини не ям рибена чорба и риба на другия ден; а съм рибар и
