студенти научиха от него занаята, но духа, естетиката — който си го е имал — измъкнал се е. Бай Георги е оставил в Русе и много живописни платна — в галерията ни ги има десетки. Грамотно направени, но мрачни, сиви и бутафорни. Мисля, че и като човек беше такъв.
Като се уволнявах от казармата, още с войнишка униформа, рисувах в подготвителен курс в Художествената академия — за приемните изпити. Мама, без да зная (призна ми след години), му се обадила да ме види какво правя и евентуално — да помогне с нещо. През една от почивките, моделът беше излязъл, ме потърси, поговорихме общи приказки. Мислех — случайно ме е познал; не го бях виждал от години. Казал й, че се шляя по коридорите, въобще не рисувам, че не гледам сериозно… Въпреки изминалите години, вече с авторитет на художник — ме заболя. Какво ли си е помислила Мама тогава.
След още доста години, по време на Конгрес на СБХ, с колеги — като Ръководство на русенските художници, го посетихме по негова молба за изложба в Русе. Трябваше да решим — има ли необходимите качества; такъв беше Редът — еднакъв за всички. После бай Георги казал, че като ме видял, разбрал, че изложба няма да има. Пак ме заболя — явно такава му е нагласата като човек, че така стават тия работи.
Извинявай, лельо Здравке, че покрай Тебе, разчоплих странични сантименти!
Толкова по най-близката рода на Татко. Разбира се, има цяла върволица негови братовчеди, за някои само ще спомена:
Чичо Пеню — пощенски служител; ходеше все с униформата си и жълтото пощенско колело, което изпросвах да разкарвам из махлата. Дъщеря му — Лилито, черно, дългокрако дяволче, с бяла помпона, винаги хилнато, мой набор и инициатор — белалийка, а все аз — на топа на устата. Тя беше — знам всичко!
Братовчедка на Татко бе Майката на Блага Димитрова. Като гледам снимката на двете — опрели милно глави, виждам колко общи черти имаме: руси, едър овал, вежди, нос… На няколко пъти съм бил с Блага в близост, но не съм й се представял. Причината, навярно, беше брат ми — молил я за помощ при литературните си първи стъпки; да не би да ме свърже с това; въпреки, че тогава не съм си и представял, че ще бъда изкушен от перото; а художническите ми позиции бяха творчески добре защитени… Тия срещи бяха все във връзка с културни събития, където бяхме на равни начала. Имаше и една, съвсем случайна. Обядвахме с режисьора Петко Константинов, в ресторантчето на ъгъла — Евлоги Георгиев и Граф Игнатиев. На масата — до и срещу мене седна Блага, явно чакаше някого. Дойде осиновената й дъщеричка — виетнамчето; видно — от училище, зачервена от студа, с тежка ученическа чанта. Гледах с умиление как тихо, с много кротост общуваха, приказваха — почти на ухо. Краката на детето не стигаха до пода, но маниерите му бяха премерени и като на възрастен — хранеше се прекалено възпитано. Уловила погледа ми, Блага кимна леко и усмихната…
Братовчедка на Татко беше танти Младена — вече стара, бивша учителка по френски, математика и още нещо… Беше едра, разцопана, с брада и брадавици — твърде нелицеприятна (в моите очи); винаги се оплакваше от немотия. Появяваше се като по часовник — тъкмо като сядахме да се храним, ядеше лакомо и си обираше чинията с по няколко големи залъка — купонната дажба на един от нас… Даваше частни уроци на закъсали ученици — наши съседи; и след уроците — у дома… След години Мама разправяше, че Танти Младена първа открила заложбите ми: „Мари, Любо — рекла, — синът ти е голяма фога! Едва — тригодишен, такива мурафети прави, преправя се — цял артист и с различни гласове и мимика си прави театро… да си го имате наум това нещо“
Имаше една красавица от Котел — Веска Малчева. На снимката — с котленска носия, на чешмата с менците, каква хубавица! Идваха често с мъжа си… пред очите ми се стопи — почина от туберкулоза.
Друга братовчедка — леля Ружка от Севлиево. Имаше периоди — все у дома, с приятелите си, с проблемите си и домочадието. През годините поддържаше една леко завехнала красота и коса — навита с усукани книжки. Да не говорим за вечната й мигрена. Чичо Горчо пък поддържаше една постоянна подкожна руменина, редовно и уставно я бръснеше, като офицер от интенданството, до кацата с меда. Примъкваше разни благини: платове, ботуши, гьон и прочие, не ми е работа! Позамогнаха се, построиха голяма, двуетажна къща; Русе им отесня и се изселиха в София. Град голям — стандартът им се вдигна и… ни забравиха. Не зная защо, но не страдахме!
Братовчедът Парко от Провадия — винаги с бръсната огрооомна глава; все ухилен; ядеше много лук с оцет — казали му, че помага за диабета… и отдалеко се усещаше; спахме у тях в една жега, на чардака им; отдолу — дюкян със звънци, хлопотари и чанове: дингил, звън, дангър-лангър… Беше ни гостувал, окомплектован с голям паламуд. Пушен!
Баща ми закъсня нея вечер; доведе — да преспи лектор (имаше такава мода) от Въздържателното дружество: писателя Георги Костакев. Нисичък и пълничък чичко; взе ме на коленете си, извади вестниче Въздържателче; накара ме да прочета негово стихотворение и заедно решихме първата в живота ми кръстословица, на въздържателна тема. Въздържател от мене не излезе, но по кръстословиците — съм цар! Скоро получихме редакционно писмо, че съм решил вярно кръстословицата и печеля едногодишен абонамент. Оттогава си ми остана едно пусто съмнение за такива печалби. Към края на абонамента излезе във вестничето некролог на Костакев, починал сравнително млад. Навярно тогава съм взел окончателното си решение — да Не се въздържам от някои благини. И, доколкото знам — не се!
Нея вечер, с паламуда, Парко сам се справи с виното, което специално ходих да купя от кръчмата на Камилата, с двулитровата синя емайлирана кана. Баща ми рядко си позволяваше по чашка, разредена наполовина с чешмяна водица. От солидарност с лектора, се лиши и от нея. Парко, като извинение, направи научно съобщение, че виното било лекарство за диабета му, а и паламудът изисквал в такова да плува, в противен случай — бил отровен. Навярно Парко е спазвал стриктно тия рецепти, щото почина в доста напреднала старост.
Канех се да посетя братовчеда Георги, кръстен на баща ми; син на третия вуйчо, адвентист, все имаше неприятности с работодателите. Хубавец, набожността не му пречеше да си остане професионален ерген и коцкар — бил починал.
Мяркат ми се силуети — все на таткови братовчеди — де по-такива… де по-онакива.
Да се мяркат! И ние ще се мяркаме!
. . . . . . . . . . . . . . . . .
Един ден Татко разчисти архивата си от тенекиения сейф; изхвърли всичко — вече не вярваше, че ще се обърнат времената. Даде ми сребърната монетка Истрия, предавана от баща на син; друго нямаше, къщата си беше мамина. Арсен ми я вгради внимателно в пръстен, който след време ще предам на сина ми — Велимир Младши. Така ще бъде, Татко!
Информация за текста
© Велимир Петров
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/11608]
Последна редакция: 2009-05-18 21:50:00
