готвя чудесни чорби — за другите, с повечко девесил, по стари рибарски рецепти…
Таман се успокоих, очите ми още в сълзи, звъни се. Милиционер носи специално писмо, срещу подпис, нескопосано отваряно, с разни бележки по него. Писмо от Аржентина! Тогава беше абсурдно!
Събрахме се вечерта, четем:
Мили Братко, незнам дали си жив, здрав, както и Родата. Пише ти брата Сандю; то не аз, а друг един добър човек. Лежа в болница, със счупени ръце, и крака, и ребра, и други работи; (искам да вметна, че писмото беше невъзможно написано, с още по-невъзможен почерк, с печатни букви и много непонятни чуждици, та го предавам по смисъл). Работата ми е добра, имам си строителна фирма, земекопна, предавам строежите с готови основи; друга немска фирма строи нагоре. Но имам друга страст: в почивните дни се състезавам с моторно колело, викат му мотоцикъл(!) До тука — добре! Падат и добри пари; но последния път се случи лошото — паднах, като катастрофирах и като лежа, си мисля целия живот. Колко години не съм ви пращал хабер. Пишете как сте. Аз съм женен и имам щерка. Прилагам фотографична карта.
Това беше писмото. На снимката — един типичен, старовремски българин, като борец; раменете му — от ушите, квадратна глава, рунтави вежди с дебела бръчка помежду, гъсти мустаки над яка челюст — копие на Дядо Петър; гледа от упор и упорито. В костюм, ръцете на коленете. Зад него две ефирни създания, направо красиви. По-младата — със скулите на татко си, но не я загрозяват. От надписа отзад: жената Малвина и щерката Раймонда.
Написахме отговор, пратихме и снимки. Татко е писал и Голяма молба, като биел на чувства: как го е гледал вместо майка — да прати за брат ми, който носи неговото име Александър, серия стрептомицин, за напредналия стадий на туберкулозата му. У нас тогава нямаше такива работи. След доста време се получи пакетче, колкото калъп сапун за пране, с дванайсет ампули и едно нелюбезно писмо, в смисъл — колко сме го охарчили. Пишеше, че не общуват с българи — само лошо от тях, той минавал за немец, да не му пишем често, да не го нарочат. Татко, разбира се, благодари и се извини… за писмото. Това беше цялата ни кореспонденция с Буенос Айрес.
След много години получихме от Раймонда писмо на английски, с некролог на Чичо Сандю и уверението й, че няма намерение да се жени! На всичкото отгоре — била зъботехничка!
Излиза, че двамата ми чичовци са ме обзавели с братовчедки: французойка и аржентинка, на моите години и… стари моми. И не сме се виждали!
Леля ми Здравка, родната, а не на Чичо Ан, живееше на Войводова, срещу Каракашеви. Беше яка, сурова жена, по калъпа на майка си Сийка. Никога не я видях засмяна — не прежали големия си син Данчо, кръстен на дядо й. Помня Данчо в униформа на Столарското училище, с петлици и околожка на фуражката от зелено кадифе. После — в юнкерска униформа със светло-сините знаци на летец. Загинал на пост при бомбардировка на летището във Враждебна, с откъснат крак — докато го носели в одеалото, кръвта му изтекла. Беше едро момче. По-малкият — Петър, кръстен на дядо ни, служи след войната като танкист. Беше слаб, та изглеждаше дългич, непукист, автобояджия (колега ми бил, каза…), симпатично пиянде. Някой и друг път сме попийвали заедно (по-солидно на сватбата на сина му), разбираше му.
Даде ми рецепта: „Как се яде карагьоз (дунавска скумрия) на скара, при бойни условия!“ Основното беше, че се постила вестник вместо покривка, да не се накапела; в ригал (по-малкия брат на халбата) се сипва сол и долива с равни части оцет и олио. Опеченият на скара карагьоз (бива около 25 см.), още парещ, се хваща за опашката и на няколко пъти се топва в ригала; олиото като по-леко е отгоре; става някаква магия! Разтваря се на две дължини, маха се гръбнака, поръсва с копър — и се поема с обилно бяло — изстудено. Щяло да се чуе на два пъти „цвър!“: при топването в ригала и при поливането — вътрешно, с бялото…
Беше се изселил в някакво далечно село, изгубих му следите; научих — скоро починал.
Тя е една История с жилищата им!…
Леля Здравка и свако Григор живееха повече от скромно. Той беше работник в Тракцията, запомнил съм го все в униформа, дори и пенсионер; рисувах му (учебни) маслени портрети, беше безропотен модел — все настояваше да е с фуражката… Нямаха собствено жилище и гледаха един дърт пръч — Богдан, срещу завещана къщичка. Слугуваха му на този капризник, угаждаха му, перяха му посраните гащи, къпеха го; хептен като западна — го гледаха като пеленаче. Като почина — научиха, че променил завещанието; приписал къщата на хабер нямащи далечни роднини… Бях малък тогава, всичко чувах и запомнях, та много се впечатлих от думите: „… трябва да му разпилеят кокалите, на този мръсник Богдан, по всички посоки — кучетата да ги глозгат.“ Представях си го всичко това картинно, не ми беше ясно само — как ще се стигне до кокалите, трябва да се изчака да изгние ли или по друг, по-неприятен начин.
Не им стигаше тази поука, останали на улицата, пак сключиха договор за гледане, срещу една паянтова къщичка, с полубечови стаи и полуетаж, на Кея — сега там е рецепцията на Интерхотел Рига. Новата им питомка се казваше Петрана — изветряла чистофайница, мома даскалица — и тя не помнеше по какво — на всеки две минути си сменяше курса на приказките. Имаше огромна колекция от лично везани ризи и покривки с национални шевици, все момински блянове. Като наближеше Осми март, ги изваждаше и подреждаше на някоя централна витрина; живееше от един Осми март — до друг. Въобще нямаше намерение да умира! Не боледуваше, ядеше много и само по избор; все недоволна от обслужването. Свако Григор, напарен, периодично проверяваше в Нотариата — дали не се е отметнала. Заради Рига ги отчуждиха, събориха и две години плащаха наем докато им построиха апартамента. Бабето си отиде почти едновременно с лелята и свакото.
Петю и жена му — Марчето, шивачка (тя си куцаше; на младини по-не й личеше, но с времето се разкуца както се полага), тъкмо заживяха най-после нашироко, като хората; синът им — Гришата (на дядо си Григор) порасна, стана хубавец, играеше в някакъв ансамбъл; после ние играхме на сватбата му, както споменах по-горе. Освен на дансинга, играхме и на тото, на тази сватба: раздадоха на всички сватбари по един плик с фишове, да сме ги попълнели, за късмет на младите, но да оставим по-повечко пари, та да е по-голям късметът. Така, че вечерята в лятната градина на Дунав, ни излезе като в бар на Лазурния бряг.
Скоро се разчу, че красивият Гришка и още по-красивата му и устата булка, опердашили доста сериозно и с последствия, свекъра и свекървата — и ги изгонили от апартамента!
За да приключа с леля ми Здравка, ще спомена още няколко нещица, като стане дума:
Свако Григор до края на живота си беше жилав като котка; вече видимо стар, се катереше по покрива ни, да оправя керемидите, без да сме го карали. Имаше дълги ръце; казваше, че на железничарите са такива, щото мъкнели чанти с въглища за вкъщи, изсипвани от огнярите на определени места — по релсите (това по време и след войната).
Леля Здравка ме глезеше със сладкиши, като й поправях електриките, но не ми даваше да си играя с рязаните от шперплат картинки на Данчо — държеше ги вместо иконостас около увеличената му и ретуширана фотография. Запомнил съм безбройните попски пения на панихидите у тях; свещите, житото, приглушените разговори, суетнята.
Бях споменал, че преди живееха срещу Георги Каракашев — художник и учител по рисуване в Столарското училище; с манталитет и творческо убеждение — привърженик на абсолютното наподобяване. Като стабилен партиен другар го изтеглиха в София за професор по театрална декорация в Художествената академия. Владееше занаята перфектно, но насади съветската школа и схващания за естетика, далеко от европейското изкуство… Та, като се местеха, синът му Владко (след време мастития театрален критик Владимир Каракашев), оставил у леля ми, на съхранение, сандък с юношеската си литература, който въобще не потърси; но тогава леля го пазеше ревниво, даваше ми да чета от книгите, с условие: три вземам; връщам — три; и пак… Така успях да ги подменя: вземах три от Карл Май или Емилио Салгари, да речем — връщах три: Овчарчето Калитко или Симовата чета. Така се отървах от Ицко партизанчето, Павлик Морозов и прочие задължителна, училищна литература. И досега нямам никакви угризения, а и на Владо вече не му е било до Тримата скаути и Поразяващата ръка.
Георги Каракашев получи като театрален художник-сценограф всички титли и признание. Неговите
