Велимир Петров
Ах, това красиво човечество
Вече сте се досетили, че това е заглавието на разказ от рано отишлия си от този грешен свят, голям наш белетрист Васил Попов (1930–1980).
Впрочем — я сте се досетили, я не, щото инерцията на тоталитарната критикарска ранглиста, тенденциозно го обви в червеникавата мъглица на мълчанието. Порових из Интернет за нещо илюстриращо мисълта ми и открих топли, верни, честни и почти като химн — думички, от Стоян Вълев. Не открих, обаче, адресни данни за този автор — да му поискам разрешение да цитирам първите няколко реда от текста му. Надявам се да не ме съди, предвид общото ни преклонение пред Васил Попов:
Васил Попов най-модерният български писател на XX век.
Няма друг писател с такава съдба, като неговата, в българската литература.
Той бе един от най-големите майстори на българския разказ през втората половина на XX в.; книгите му „Корени“, „Вечни времена“, „Това красиво човечество“, бяха потресаващи по сила и въздействие… и т.н.
През шейсет и коя година, на хиляда и деветстотната, Васил Попов се скри в Русе, в една, като измислена таванска стаичка на хотел Балкан, да пише на спокойствие романа „Времето на героя“.
Определението спокойствие е само добро намерение, щото от рецепцията, до която се стигаше чрез солидно стълбище — оттам всичко ставаше дървено и все по-дървено — коридори, стаи, пак стълбища; едно денонощно скърцащо чудо, отчитащо дискретно кой къде и защо е в момента.
След години тази стаичка и този таван изгоряха. Пожарната отстоеше на сто и петдесет метра, но първа пристигна румънската й колежка, та спаси хотела. Възстановиха го по архивни снимки. Това няма особено отношение към Васил, но споменът ми се натрапи — щото докато течеше ремонтът, все ми се привиждаше фигурата му между строителите.
Дотогава с Васил се познавахме бегло; имаше отношение към художниците и художничките. По едно време беше съпруг на колежката ми Ваня Дечева, щерка на майстора от предното поколение художници — Данаил Дечев, забравила да се върне от разходка из музеите на Париж. Ако трябвна да съм точен — не била забравила; колебаела се до стълбичката на самолета и когато електрокарът докарал куфарите, да ги товарят, грабнала нейния и се затичала обратно, да не би да я върнат насила — имало такава работа.
Можело е да станем баджанаци — аз пък харесвах палавата и сестричка Веселка, настояща ашлама италианска матрона.
По него време Светлин Русев имаше неприятности с плевенски партийни велможи и също се беше скрил в Русе, предпочитайки по-малкото зло — като заврян зет при властна тъща. В техния двор, съседен на нашия, на крайбрежния булевард, четохме за първи път
Привлечени от личността, излъчването и моженето в занаята на Светлин, носещо подсказки за нещо (най-после) ново, разчупващо дългогодишна скованост в мислене и форма, бяхме ентусиазиран, разнороден кръжец; основно художници, някой и друг пишещ, един философ — закъснял декадент, както и музиканти. Сигурно е имало, няма как иначе — дежурна слушалка, щото се самоцензурирахме в приказки и поведение. С едно на ум!
Не зная как стана така, че двамата с Васил нещо се харесахме като събеседници и ходехме от заведение на заведение, пиехме всеки според което си и ни беше приятно. Аз съм с девет години по-малък от него, с десет години от брат ми, литератор; с шест от Светлин, но разлика в общуването нямаше.
Много четях и бях в курса на литературните тенденции и клюки, доколкото имах допустимата казионна информация. Имам претенции, че първи забелязах-прочетох и информирах приятелите за ново, впечатлило ме, приятно явление. В Литературен фронт, на последната страница — долу, се появи много свеж, самобитен и непознат автор — някой си Гоце Герасков; който скоро се престраши да се подписва с името си — Йордан Радичков. След години, на една изложба, Светлин ни запозна: — Твой почитател, имате сходни виждания.
В същия брой на Литературен фронт, ако се не лъжа или в съседен, на предпоследна страница, долу в дясно, беше и щекотливата сензационна статия за Богомил Райнов, озаглавена Ветропоказател. Препечатваха се двата варианта на негова рецензия, преди и след някаква партийна оценка за нещо си, за някого си. Мосюто — Богомил в метранпажа на печатницата лично, ръчно, с шило и щипци сменил на сто и осемдесет градуса смисъла на оценката. Вестникът се набираше ръчно от словослагатели и готовите набрани каси били на минути преди печат.
Пловдивските майни — колегите ми Гошо Божилов, Митю Киров, Енчо Пиронков, Христо Стефанов — бяха (вече) обсебили Радичков и когато бивах в София, а това беше често, се включвах в спявките им. Спомням си една ранна закуска, продължила до късно, в ресторант България, с единствено меню: Северно сияние — водка с шампанско; на спуснати завеси, полупразен салон и сладки приказки.
Давах си сметка, че Васил, като доста напреднал в алкохолната разтоварваща наука, след целодневна творческа изнурителна работа, насаме с пишещата машина, търсеше и намираше в мене другарче в разпивките. Ако имаше други, сериозни претенденти за тази роля, сигурно щях да се оттегля.
Оприличавах го — като визия, на Фернан Леже (1881–1955), негов биограф го беше опоетизирал на могъщ, огромен дъб-исполин, устоявал на житейските бури и превратности в живота. И като такъв паднал, като посечен; прав и непреклонен. Да, но Леже живя до седемдесет и четиригодишна възраст, години не твърде много, но сравнени с Василовите петдесет — какви ли шедьоври би натворил за тия двадесет и четири години разлика! Външната прилика между двамата наистина е стряскаща — едри мъже, здраво стъпили на земята; изсечени с длето бразди; рическата — детско бретонче Буби-копф; тежките очи на бизон-единак, ако има такива бизони, с характерните торбички; невероятна усмивка.
Колко е приятно да си пиеш питието с Васил — бавно, тържествено; вкусно, дискретно примляскващо. И чешене на езиците. С вкус към каламбурите, виеватите сравнения и определения-находки.
По него време бях много словоохотлив. Не, че и после не съм бил. Напоследък, след многото физически болки и разочарования, а и от възрастта, се затворих малко-отмалко в себе си и без да искам на моменти си мисля, че все такъв съм бил. Не! Не бях.
Стоенето пред статива, в пълно мълчание по цял ден, изригваше вечер в сладостните разговори между две посръбвания. Не се усещах, как разговорът преминаваше в монолог. Васил умееше да слуша. Да Ме слуша. Заливах го с преживяванията си, с младежките си мечти за художническа реализация, дори и твърде лични неща, ергенски, разбира се. Предполагах и сигурно бе така, че от приказките ми сглобяваше бъдещ персонаж и го складираше до поискване в нишата — словесен портрет на Хикс.
В един особен момент, който никога няма да забравя и който, след доста време, когата Него вече го нямаше, ме караше да се замислям и да го осмислям — ме попита Нещо. И който тогава — през месец или година, се повтаряше. Не, че Васил беше забравил, че сме говорили вече, а щото е искал да ми внуши… Нещо.
Бяхме в Бара на хотел Дунав. Дълбоко под земята; кофти програма с разгологъзени мадамки, пиянска гара-гура, едвам си чувахме приказката. Нещо, вече не помня какво, разказвах възбудено. Васил ме гледаше като трети човек. Изкашля се, като пред изказване; вече добре познавах нюансите на мимиката му. Нагнети паузата, като бавно отпи, нажабури и преглътна. Както беше приведен, облакътен, с претъркалваща недопита чаша коняк в двете ръце, ме изгледа косо и от упор запита:
— Вельо, някога бил ли си изкушен от перото?
Само двама-трима души са ми казвали — Вельо.
Дали съм бил изкушен!
Имаше нещо като литературен кръжок в Техническото училище, май трети курс бях, но не просъществува дълго. Помня една руса-руса Пенка, късо подстригана, от втори курс, напръщяла, да я боцнеш — мляко ще пусне. От съучениците ми само Ефтата — Евтим Ганев, бащата на волейболната ни звезда — Любо Ганев, продължи
