пенсионерски вестник — „Трета възраст“ е заместник главен редактор.
— Вельо, къде се отнесе, питах те нещо.
— Не съм бил изкушен. Защо?
— Отдавна исках да те питам, щото… знаеш ли колко хора, които се водят за писатели, биха искали да могат да пишат така, както говориш в ежедневието; така да се изразяват. И като разказваш вицове и разни историйки, ги композираш умело, знаеш кое да подчертаеш и кое само да споменеш… Готов текст!
— Ласкаеш ме, но напразно — казвам. — В дома на всички дарби се е гледало с добро око. Баща ми, банков чиновник, на младини е бил влюбен в театъра — замествал, суфлирал, декламирал по вечеринки, рисувал малко. Майка ми, учителка, участвала в балетни продукции, в музея има две снимки на трупата им; пеела и си акомпанирала на китара. Брат ми от ученик го водеха за писател, а мене от дете — за художник. Тази ниша само не беше запълнена, а и ми е голямата любов.
— Мисля, че рано или късно, ще посегнеш към писаното слово, щото устното го владееш. Ще ти стана редактор — ще видиш какво пиле ще се излюпи.
— На Тебе ли да казвам, колко Изкуството е ревниво. Ако му изневеря с Нещо друго, колкото и изкусително да е, ще си отмъсти жестоко — приказката за двете дини под едната мишница. Толкова много имам да се усъвършенствам, все още, че не виждам как ще започна да усещам нещата по друг начин. Аз мисля пластично, обемно; старая се да е по-абстрактно, но нещо не успявам — много съм обстоятелствен. Литературата, си мисля, е да умееш да виждаш и да го споделяш с думички — с незрящи. Много се раздрънках — на краставичар краставици ще продавам!
— Наздраве! За Изкуството! Голямото!
Когато бивах в София, нямаше начин привечер да не се засечем някъде. Сякаш току що сме се разделили и без много уговорки, поемахме в една посока.
Моята гилдия се запиваше в Славянка, на грозданка или водка. Ако не там — в Унгарския, че имаше хубави партиди Тамянка, а и набор мезета. Може и под
Името ми се спрягаше — че съм поръчвал по сто варени яйца на четвъртинки, в два големи плата, обилно наръсени с чер и червен пипер и зехтин.
Идеалното мезе за дълго и кротко пиене!
По някое време Някой ни поздравяваше с бутилка — Парцалев; зад хилнатата му физиономия с разтегнатите до ушите мустаци, се мяташе в
— Да направя два тегела, да събера малко правостоящи за довечера!
По повод на Унгарския ресторант — там прекарахме трите скучни дни на един от режисираните конгреси на СБХ, провеждащ се в Сатиричния театър — единство на форма и съдържание; в Сатиричния — конгрес — комедия… думите са излишни.
Винаги се намираше кой да актуализира информацията — като как върви конгресът. Там, покрай масите под тентата, окупирани от Гилдията, досами тротоара, дефилираше Това красиво човечетво!
Все забързан, Климбо — Климен Денчев, още съвсем млад и амбициозен, позираше с двете си бузести трапчинки уж професионален разговор с колеги-художници, по размъкнати фланелка и дънки, с голма четка за рисуване в задния му джоб, побутвана от лакета му — нали снимаше в телевизията рисуване на живо за „Лека нощ деца“. Отсреща, пред входа на ВИТИЗ, му махаше призивно тумба бъдещи театрали, опитващи се да надвикат ревящите коли по Раковска.
Веднъж, необичайно за него, щото беше известен аквалангист и не кусваше алкохол, седна и Сашо Денков. Май първо приказваха, той от тротоара; после прескочи цветарника, служещ за преграда и седна за малко на услужливо подаден му стол.
Правело ми е впечатление, че хора — съвсем в страни от художническите среди, знаеха името Александър Денков, като график и илюстратор. Може би от отличните, нашумели тогава, в античен дух илюстрации на Илиада от Омир, луксозно издание в разкошен превод на Блага Димитрова; а може и от други многобройни негови изяви.
Женски фалцет от тротоара:
— Тия художници пак пиянстват, я тоя там чак си заврял главата в чинията… То бива, бива, ама… — Сашо! Пренесоха го както е със стола; пак прескочи цветарника, да го качат в линейката. Късно!
Сега не си спомням — инфаркт или инсулт. Има ли значение. Отиде си един голям творец в разцвета на силите си.
Красивата му жена, секси варненката — Елисавета, започна работа в секретариата на СБХ. Много колеги се задържаха пред бюрото и с пищни форми. Клюката спрягаше имена, а и, че — Гроздето е кисело! Съди се със сина си за големия им апартамент в центъра, на Дондуков; делиха се, преграждаха го и пак нещо скърцаше. Върна се във Варна.
С Васил се видяхме в Славянка. Гилдията се трудеше на две маси, в стратегическия ъгъл на Раковска и Славянска. Дон Базилио — Васил Цонев, седнал на високо столче пред бара, пробваше да се дърли злобничко — негов патент. Прехвърчаха искрички и… толкова. Какво ми скимна, невинно вметнах нещо за чорапките му. Както беше седнал и стъпил с единия трендафор на никелираната тръба, панталонът му се запършил току до над прасеца и демонстрираше неприятно-риванолено-жълти чорапки, а парадираше по всеки повод, че носи стилно само и само бели.
— Запознайте се, това е… едикойси — млад художник, сега се връщам, поприказвайте си…
За първи път го виждах на живо. Излишно е да казвам, че високо ценях прозата му. Подобно на брат ми — беше дипломиран боксов съдия и авторитет в тях среди. Хоби! Казах на кого съм брат.
— Как е той, пише ли; разказите му на спортна тема са добри… О, радвам се. Поздрави го!
— Гледах ви като рефер на мача… едикойси… — показах осведоменост. — Във втората част на втория рунд простихте на… едикойси… едикакво си…
Павел Вежинов беше около петдесетте, много възрастен в тогавашните ми очи — почти старец! Среден ръст, слабоват, остронос; с редееща, черна косица назад, плътно и влажно прилепнала към деликатния му череп. Заприлича ми на Енчо Багаров, но без сияйната му усмивка. Гледаше проницателно през кристала на преголяма водка. Разправяха, че на Пролетния бал на Художествената академия се уединил с малка компания и пили като каруцари.
Не понасях, а и сега също, вакуум в общуването и подадох реплика:
— Още не мога да свикна с мисълта, че Пейчковски ни лиши от такъв елегантен боксьор като Борислав Андреев. Няма да се оправи никога.
— И аз подочух такова нещо.
Борис Андреев ми беше съсед — къщите на две успоредни улици, а дворовете ни — с общ гръб. Като възраст Борето беше между мене и брат ми. И като много здравеняци от махлата, по време на бума в бокса след петдесета година, тренираха; малко е да се каже — упорито. Брат ми Сашо и другият треньор — Борис Шаханов бяха създали и поделили русенските шампиони, а тогава не бяха малко. Борето беше красавец; леко мургав, с правилни мъжествени пропорции, къдрокос — шумен успех всред хубавиците. Елегантен играч — балет и силен десен. Нещастието му беше, че даянеше на бой. Понасяше удари и до един момент му носеше победи. Стигна до европейска титла. И тука — полският бияч — Пейчковски, които единствени с унгареца Ласло Пап, станаха от соцлагера професионални боксьори, му пресече завинаги… не само боксовата кариера, а и нормалния живот. След много тежък мач, Борис издържал на тежките като чукове удари, издържал и в един момен се похлъзнал на брезента и силно си ударил темето в пода. Казват — повече от седмица бил в кома. Оживя, но не му се разбираше какво говори, походката му беше нестабилна… абе, нищо не остана от хубавото момче. Само една от ухажьорките му остана вярна; взе си го дефектен, роди му момче — Здравко, футболист, другарчета със сина ми, което в какъв бизнес се забърка, та му
