Ах, това красиво човечество

строшиха краката предупредително. Наскоро Борето, научих — починал.

Сега се отплеснах; а тогава — в Астория, Вежинов деликатно ме изчетка:

— Видях ви картините в ОХИ-то и Ви запомних името. Ясно защо Попов общува с Вас.

Смутих се, не бях свикнал още на четки, какъв дявол ме изкуши-накара, в друг момент, ако бях размислил, сигурно не бих, нали съм бързак, му зададох некоректния, още при запознаване, въпрос:

— Питал съм се — имате ли нещо общо с Е. Брин и Е. Уас; Ваши псевдоними ли са?

Бях подочул такава клюка — горните имена бяха на автори на евтини булевардни ромачета, печатани преди девети, на вестникарска хартия, от по трийсет и две страници — един лист А-1 сгънат на шестнайсет. Първата страница — корица, а последната — разни рекламки. Продавали са се по будките за стотинки. Уж замислени като еднодневки, а просъществуваха години, предавани апокрифно от ръка на ръка; в онази оскъдица на нещо друго, освен партийно насочени книги. Популярна бе и поредицата за тримата италиански скаути — летци: Жан Барт Мария Калега, Раймондо, Мариус и негъра Зомба. Имаше и по-качествени и по- дебели криминални серии, с автори като Едгар Уолес, известен американски журналист; историите за Арсен Люпен, Полен Броке…

Павел Вежинов се сепна, каза механично, че няма такова нещо, дори не бил чувал за такива автори. Оттренирано се загледа някъде през мене, сякаш някой го вика; да, да — сега идвам; припряно се извини — сега се връщам… и повече не го видях. Жалко… като не си зная приказките. Васил се върна, разбра като каква съм я сгафил; уцелил си го точно където не трябва, вика; болезнена тема; ако е истина и се докаже, има да го разнасят и строяват партийнните другари.

Като стана въпрос за партийнните другари, ще споделя една изповед на Васил, характерен щрих, с — вече поне четиридесет годишна давност. С чиста съвест я отупвам от праха на забвението.

Някъде в третата фаза на едно запиване, в среднощен час, когато облъкатени един срещу друг, и главите почти се допират, и думите се чуват само от тия глави, и които глави, междувпрочем, са доста понаправени; се отронват откровения като… нъл’ тъй, а ти уважаваш ли мъ, хлъц… Еее, няма чак такава работа; пиенето ни, както и всичко друго си беше съвсем интелигентна работа. Но предпоставките за откровението бяха на лице. Разговорът прескачаше от тема на тема, нямаше начин да не кацне и на твърде лични неща; и кацна!

— Вельо, пази се от Големите приятелства, после боли, като ти изневерят. Много ми е криво.

Помислих и се приготвих, някоя дамска история — доста. Беше съвсем, съвсем друго.

— Със Светлин и Любо (Левчев) тръгнахме заедно от комсомола. С големи планове! — и замълча.

Чаках, чаках; унесе се нейде в мислите си. Ако бях добро другарче в разпивката, трябваше да съм съпричастен; бях.

— Е, и? Какво стана?

— Какво стана. Нали виждаш! Договориха се нещо зад гърба ми и ме изолираха. Поделиха си разните стратегически постове — при писателите, при вас художниците, Людмила; много ми е криво. А какво сме си приказвали… предадоха ме.

Някакси… някакси… Васил слезе, макар и неохотно, от пиедистала на който си го бях качил. И той, значи, иска власт; и той, значи, е като тях. Такъв творец, а… да, ама Светлин и Любо също са сериозни творци; не е това. Не ги разбирам тия неща; няма и да ги разбера… или не ми се иска.

До осемдесет и девета имаше повече от двайсет-двайсет и нещо години. Средновековие! Каменното сърце на Вилхелм Хауф… Все пак някои неща се усещаха. Не си правех илюзии, че Васил не е от наш’те. Нали сам каза — от комсомола. Но… бащата на Сърдитите млади хора — Олдингтън не му беше чужд. Не е случайна връзка: романът на Олдингтън е Денят на героя, а на Васил — Времето на героя.

Когато говорихме за романа му, без задръжки изтърсих, че последните страници са поклон, превиване на гръб пред партийната ценура; да, каза — иначе нямаше да излезе въобще.

Ама и аз съм един! Какво съм взел да го мисля белетриста Васил Попов; нима художникът Велимир Петров малко верноподаннически творения в нагледни агитации, е сътворил. — Такава беше системата! Ако няма компромис, няма папо; няма ли папо, няма творчество — казваше един по-възрастен колега. Виж цялата История на изкуството — кой голям творец, за когото Изкуството е над всичко, не се е кланял на властимащите, за да твори… тъжна История на изкуствата! Тъжно!

Време е да привършвам тази глава.

Ах, това красиво човечество — достатъчно заето със себе си, бе съвсем неподготвено за това което му дойде до главата. В тази джунгла, в този океан от събития, оцеляха хищниците, акулите.

Често съм си мислил — тия които ни напуснаха, напуснаха този грешен свят твърде млади, какви ли щяха да бъдат, ако бяха останали живи. И за Васил Попов съм си мислил това. И не мога да реша — каква ли житейска позиция би заел сега, когато формула Разделяй и владей важи в пълната си сила.

Много от Драгия читател не е чел разказа Ах, това красиво човечество! С две думи:

Едно дете, ощетено от природата, изрод, който и родителите му и братчето му (а не беше ли сестриче!?) не смеят да гледат в очите грозотата му, откланят поглед; отървали се от него — в дом за недъгави, избягват — разреждат дните за посещения, уж имат неотложна работа… А то, милото, нещастното, така ги обича; те са неговото красиво човечество. Винаги ги оправдава и се надява, надява — кога пак ще дойдат. Има и други внушения, майсторски написани — бъркат направо в сърцето. От този разказ излизаш някак пречистен, смутен и по-човечен.

Намерете го, прочетете го! Както и всичко писано от его. Разходете се мислено из Куба и другаде по стъпките му, из душите си, пийте едно и повече ледени дайкирита — по хемингуейевата рецепта.

Василе, скоро пак ще се видим; много неща има за разправяне; ще ми станеш редактор, както беше пожелал и орисал.

Наздраве, на живите! Бог да прости умрелите!

,

Информация за текста

© Велимир Петров

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/13455]

Последна редакция: 2009-09-25 13:00:00