С фър-фър до Търлата

Велимир ПетровС фър-фър до Търлата1

Като ей-тооолкова мъничък много обичах да правя фър-фър. Има ли детенце — да не обича!

Великден! — Хайде, на Търлата!

Всичко е Търла! Нощем — сънищата ми; нетърпеливото утро и мрънкането през деня — хайде, бе, да тръгваме вече… На Търлата!

Всичко е Търла! Всички Отиват на Търлата! Открити автобуси с големи надписи: За Търлата! Атракцията на годината! Празнични дрехи; въздухът прелива от кресливи, напевни аромати:… топли пуканкииие, шербет леденииий, печени чирозииие, памук захарнииий, захаросаниий ябълкииие нъа клиечкъааа…, и нещо пушливо-сладникаво — какво ли ще е то (!?) и киселият дим — от гърмящите бомбички.

Търлата е по-шарена от всички великденски яйца. Дъхът ти секва, в гърдите бумтят моторните люлки. Зурни и кларнети, чинели и барабани, тромпети и тъпани, кастанети и дайрета — няколко цигански музики, ще кажеш, сякаш са се хванали за гушите — на живот и смърт.

Аз ли съм това? От снимката намига хубавичък, много бял и рус господинчо, с поплинена ризка, със седефени копченца и жабо — къдраво и — голяма помпона, вместо вратовръзка. Къси, черни гащички от копринено кадифе, с кръстосани отпред и отзад презрамки; с по две големи, релефни кокалени копченца на крачолките. Особени — с елипсовидни дупки за зашиване, по-големи от самите копченца. В спомена ми има ухаещ люляков храст; аз — разкрачен, с къси бели чорапки и тумбести пантофки (с винаги ожулени бомбета), лявата ръка на кръста, а с дясната — изпод дясното крачолче — препикавам гореспоменатия люляков храст, докато съсредоточено изучавам необичайния релеф на кокалените копченца.

Какъв Татко имам само! Много висок и с мека, филцова шапка; английски сив костюм; колосани, твърди маншети и яка; тъмна вратовръзка; жилетка с ланец; лачени пантофи с велурени гамаши — а те: с безброй секретни лъскави копченца, които обичам да си цъкам вкъщи. В лявата ръка носи (за всеки случай) чанта със закуска и вода за мене, а през лакътя — пардесю. Сериозен Банков чиновник!

Мама — доста по-нисичка, мека и пълничка; с пролетно костюмче от две части; къдрава бяла блузка; с още по-къдрави яка и маншети. Все се оглежда — дали и е прав ръбът на чорапите; и дали е на ръката и златното часовниче — представително, никога верно — и с хлабава закопчалка — често го губеше, за щастие — все вкъщи. В дясната ръка — букет; с пелерина на лакътя.

Колко Ги Обичааам! Колко се Обичамеее!

По средата — аз и просещ: „Хайде, фър-фър!“

Увисвам на ръцете им, залюляват ме и аз: фър-фър; докато правя две-три крачки във въздуха… и — пак! Досаден, до пълно изнемогване на Мама. Футболното игрище „Юнак“ е с двуметрова, варосана дъсчена тараба. Голямо катерене пада — да видим нещо гратис. Обувките ни — все с ожулени носове; а и дупетата. Оттогава ми се е прекършил меракът за мачове — така и не станах кибик. Зад игрището, във владенията на Владиковата бахча, е Търлата! Тази година.

Къде да спреш по-напред!

На Търла — като на Панаир!

Всеки е ходил на Панаир; всеки е виждал теле или агне с две глави; всеки е гледал желязната Сфера с мотоциклетистите; или Бъчвата. Нищо, че не са Братя Соколови и мотоциклетите не са Цюндап. Който е със силни нерви е гледал и изродчетата в буркани; и човекът без ръце — рисува и пише с крака. То — хора, дето имат ръце, пак с краката си рисуват и пишат! Всеки е ял Захарен памук; возил се е на Кончетата или на Звездата; треперил е на синджирите на Моторните люлки и е ритал столчетата на предните. Всеки е виждал Жената — змия; всеки е гърмял на стрелбищата за цигара Фемина с мукавян мундщук; гледал Пехливани или Гълтачи на саби.

Не всеки е виждал Стефан Цончев-Змияра! Той е само Русенско явление! Дълги години бай Стефан Цончев, с благоволението на съответните градски власти, демонстрираше дарбите на питомците си, пред Паметника на Свободата в Голямата градина. Колоритна личност! Водеше полумизерно съществование, хранеше голям брой екзотични животни и огромен орел, лисици, бухали, безчет змии, гущери — какви ли не. Помагаха му с отпадъчна храна.

Беше дребен, жилав, с кристално-зелените очи на хипнотизатор. Не поглеждаше хората в очите (Да не стане някоя беля!). Говореше се, че хипнотизирал едната си дъщеря (имаше и снимката — с увита огромна боа — в лист от списание, затиснато с камъчета на земята) и не можал да я разхипнотизира.

Не съм се сещал (Не ми беше удобно!) да питам за това другата му дъщеря — книговезка в Печатницата, по време на дългите ни разговори, за какво ли не, през още по-дългите ми будувания, при печатането на разните полиграфии, с които припечелвах като художник на свободна практика.

Шарена шатра и бай Стефан Цончев, в дрехи на индуски факир (какъвто е бил на младини в Индия, да изучава занаята — Змиеукротител), поглъща дамския смок Марийка (осемдесет сантиметра) — през оперираната си за целта глътка, за любопитен ужас на людете. Вижда се как Марийка се движи, като голяма подутина, зад опънатата като дайре суха кожа. Вече в стомаха, се свива на кълбо и смешно издува като коремче. Бай Стефан не спира да коментира, прошарил речта си с научни термини. Замаяните зяпачи преглъщат, сякаш Марийка лази в техните гърла и не вярват на очите си… Хеле, изпълзява обратно; главата и с бързо мяркащото се раздвоено езиче провисва от беззъбата уста на факира. Нежно я доиздърпва и обявява:

— Ако има стари ерген или мома, и искат да се задомят още до зимъс, да не се плашат, да погалят с цяла шепа Марийка — от главата до опашката, до три пъти и кажат всеки път: Ох, на дядааа! или Ох, на бабааа! Не се страхувай, народе! Хайде на талисмана! Бий ръце, Народе! (Ръкопляскайте!)

Винаги се намираха самотни душици.

Така и не мога да разбера колегата Димитър Димитров — Мики, известен столичен графичен дизайнер. Срамува се, че Стефан Цончев му е чичо. А толкова много си приличат — и тия хипнотизаторски очи! Аз бих се гордял!

Пред очите ми е бай Цончев — все се намираше някой неверник да изтърси, че змиите с които манипулираше в програмата си, са без зъби. Показваше зъбите. Тълпата — оградила в кръг факира — се люшваше назад, докато усойницата или пепелянката си вадеше и прибираше раздвоеното езиче като игла на шевна машина; люшваше се назад и се разпръскваше и като тръгнеше с паничката за парсата.

Пред очите ми е бай Стефан и като го ухапеше раздразнена от публиката змия — често се случваше. Приканваше хората да се разотидат; прибираше торбичките в раницата, разните сандъчета; и присядаше на стъпалото на паметника. Глътваше някакви капки, той си знаеше. Виждаше се как отпада, страда, свиваше се на кълбо като змия. Не след дълго, около час — бавно си отиваше.

Бийте ръце, за бай Стефан Цончев!

Първо ще поднесем цветя на Паметника. До там са Алеите, сенчести от екзотични паркови дървета; криещи Метериза — крепостния ров, от столетие запълван със строителни боклуци.

На ъгъла на Техническото училище, след две години, щеше да падне голяма, като шопар, авиобомба — без възпламенител; и пак изкопала внушителна яма, стояла още ред години. Слава Богу, пазили са ни!

В Алеите нагъсто са разпрегнали каруци с чергила; опънали шатри, съоръжения за кебапи, дрънкулки и прочие панаирджилъци. В ниското на метериза — цигани около огньове, с триножници и баки, пукат пуканки. Голяма кесия, посолена — десет железни лева; малка — пет железни лева. Дрънчила, свирки, пискуни — врява! Търла!

Пчели, мухи; моторните люлки оттатък алеите трещят; зурни, глинени окарини, свирещи пищови и стомнички. Пролетен прахоляк пудри нежно всичко и всички. Кокошки се препъват о тежките погледи на многодетни циганки; псета — оживени: нещо става! Или ще става!

Де с фър-фър, де без — ето го Царев камък! След години прочетох някъде, че се казвал Махмудовата колона и какъв му е произходът:

През 1836 година Султан Махмуд Втори посетил Русчук — при една обиколка на военните съоръжения по дунавските селища. Посрещнали го пищно: построени: турският аскер, градските първенци и пъстрото многонационално население — съответно с церемониалните шарении при такива случаи. Султанът огледал и в знак на доволство си хвърлил пушката на земята. Там, където паднала, този жест определил мястото на