по-напред в програмата и въвежда другия във вътрешния ред и подробностите на тукашното битие. Уж е пет звездички заведението, а си няма тоалетна хартия, сапун и кърпи. Трябвало да си ги носиш. Поръчвам по джиесема на булката, за утре.
Докато уж това-онова и минава визитацията. Начело с д-р Чирков. След като разпитва отговарящата за мене докторка — кое-що ми предстои, си казвам думичките, напомням му за бокса… другите чинно слушат, а Чирков слядко, слядко (той така говори миеко) ме успокоява, да не се тревожа, утре ще видим, ще погледнем и ще решим какво ще те правим и оправим. После ще си приказваме, нали!
Щом казва, успокоих се, наспах се и рано-рано се окъпах, обръснах където искаха, а то — май навсякъде. Щото ако нещо се случи, екипът е готов, грабват ме и с ъглошлайфа ми отварят гръдната кошница… я — в коридора колко народ се разхожда със закърпени с телбод за кашони гърди юнашки!
И зачаках, нервно, разбира се. Цаката му е да можеш да чакаш, да знаеш да чакаш. И дочаках — късно следобед, като излязла от журнал, сестра ме поведе по разни здрачни коридори — лабиринти. Имах чувството, че иска да си заличим следите и, че дори повтаряме някой и друг коридор. И други чувства, леко страхливо, пропълзяха в уплашеното ми въображение — вървейки на метър пред мен, сестрата ми заприлича на онзи екземпляр-клакьор, от същия вид, който води стадото на заколение и миг преди палача, ще кривне в съседна стая. Съседна стая ли… ами ако иска да ме отведе в съседна стая и каквато е секси ме награби и ми направи нещо… коя ще ме вземе после такъв един, прелъстен и изоставен. Не съм добре, нали, драги ми Читателю; че кой ще е добре, като знае — че след минути ще му бръкнат в сърцето. В окото да ти бръкнат — как ще се чувстваш… а това е Сърце! Разбрицано, но си е мое!
Доизчакахме да изнесат предния пациент, ведно с екипа му. Конвейрът работеше нон-стоп.
Ако Драгият читател е минал вече тази процедура, нека прелисти страница-две. На някой, все пак, ще му е интересно как стават тия работи. Поне на мене ми беше интересно. И друго е интересното — гледах на всичко това, като зрител, като кино; все едно, че не е на мене и в мене, а на чужд човек.
Първо трябва да кажа, че не се усеща нищо; нито болка, нито нещо друго. Предварително знаех, че има два подхода — през слабините или през китката. Екипът беше закачулен и неузнаваем — както при кацането на Луната. Попитах — кой е д-р Чирков; а, че той тази сутрин замина за Берлин. Еее, що ли ми каза — утре ще видим, после ще си приказваме.
Започнаха ме от слабините. Спокоен и уверен глас през цялото време, като диктовка, коментираше какво се прави — всичко се записва на видео. Щяло да ми се допишка при вкарването на контрастното вещество, да съм си пишкал спокойно.
Дишай дълбоко, задръж, пак дишай нормално. Нещо се умълчаха и се огледах. Залата изглеждаше огромна по площ, с надвесени грамадни конструкции, като в атомна електроцентрала. Сложна и тежка апаратура, а-а да се стовари отгоре ми. Раздвижи се безмълвно, дори леко ме притисна; пак се вдигна; ясно, насочва се. Основното осветление загасна, полуздрачи се. Светнаха отляво три почти метрови монитора и приковах поглед в тях. Не съм усетил кога са вкарали, каквото там се вкарва, с миникамерата и нежна светулка започна пътешествието си по кръвоносните ми съдове. Изненада било, че са чисти от към плаки, холестероли и прочие мазнотии; интересно какво е предизвикало инфаркта на миокарда. Обадих се — мисля, че е на психическа почва, преживях силна негативна емоция.
Разказах им:
Американската ни снаха, съпруга на синът ни, подучила петгодишният ни внук да казва, че не обича българските си баба и дядо, щото били лоши. Казаха ми го добри хора. Засмях се, направих се, че е на шега, но после, нощем, преживявах цялата грозота на ситуацията, а имаше и предистория; и — фарк! Нали съм, пусто, емоционален тип!
Следях светулката, накъде се вре из дебрите на проблема. Често противотежестта ми закриваше видимоста и губех представа какво става.
Честно казано, май нищо не разбрах. Увеличението беше многократно; на еднометровия екран се виждаше частица от пулсиращото сърце или така си представях. Гласът даваше команди и искаше различни номера от нещо; мисля че става дума за… как се казва… абе, нещото с което се навлиза навътре; нещо като гъвкава тел… грубо казано.
Видя се запушването, току в сърцето; опитите да го отпушат се проваляха. Стори ми се, че не им достигна дължината на носача; него номер май го използвали при предния пациент. Може и да греша. Съвещаваха се какво да ме правят; изнесоха ме с притискаща тежест върху слабините. Мина без цепене на гърдите. Засега.
Изкарах безсънна нощ, да не би да разместя тежестта и да стане тежък кръвоизлив. Стана ли, не стана ли — слабините ми дълго бяха морави, после сини и накрая зелени от подкожни кръвоизливи.
При изписването ми връчиха епикризата, заедно със стандартна цветна схема на сърцето с кръвоносните съдове и мястото на запушването, както и измененията вследствие на тежкия инфаркт.
Кардиоложката, към която бях прикрепен, ми обясни всичко подробно.
Представете си сърцето, което е голямо колкото юмрука на съответния човек. За захранване с кръв на самото сърце, отгоре има три отвора, които преминават в нещо като три чепки грозде, без зърната. Тая разклонена мрежа покрива цялото сърце.
Най дясната чепка, която храни и митралната клапа, на около два сантиметра от отвора е сто процента запушена. Не могли да я отпушат — била калцирала. Неправилно съм бил лекуван в Русе (!!!), късно съм отишъл при тях; трябвало веднага (!!!), когато съм проходил. И друго: нормално трябвало да съм умрял още при инфаркта, но съм притежавал рядко срещан феномен — естествени байпаси; от съседната лява чепка към запушената, се новообразували съединяващи съдове и захранили поразената страна. Сигурно на младини съм имал претоварвания на сърцето, които са спомогнали за това.
Ами да! Обичах да плувам под вода на големи разстояния; петдесетметровият басейн ми беше малко. На Дунава обичах да се фуклявя, ако имаше заслужаващи внимание мацки; винаги имаше! Поемах дълбоко два чувала въздух и се гмурвах от Влашката канара, напреко на течението. Гребях под вода стръвно, до премала; въздухът се свършва, сърцето ми ще се пръсне от недостиг на кислород, но нали съм фукльо… Течението ме е отнесло далеко и някои си мислеха, че никога няма да се покажа вече. Номера! Тогава именно ще да са се появили тия спасителни съдове. Може и от подводния риболов от Созопол до Аркутино. Или поне така си го обяснявам.
Пораженията са си поражения — митралната ми клапа функционирала едва трийсет процента и в бъдеще ще се наложи ремонт на сърцето със смяна на клапата и отпушване на тромба. Но засега да не сме дърпали дявола за опашката! Ще съм го докарвал от регулиращи и компенсиращи лекарства.
Лекарствата — от ден до пладне. Организмът свикна с тях и ми поставиха диагноза: Развиваща се сърдечна недостатъчност. Краката ми отичаха, станаха като греди от застойна лимфа. Гълтах диуретици с шепите. Запъхтявах се, въздухът не стига.
От Интензивното ми предложиха да се включа в програмата за тестване на новото лекарство Толваптан, било панацея, тъкмо за моя проблем.
Нали е за добро, приех.
Американо-японска фирма, със филиал в Швейцария; всички данни взети от кръвните ми проби, попълнени въпросници, кардиограми и прочие, им се изпращат веднага по Интернет и ДиЕйчЕл. Трябваше, като за начало, да полежа няколко дни в Интензивното при тях. Вече не като пациент — Слава Богу! Тогава ми се случи случка, която многократно предизвикваше смях, между персонала, в иначе не веселото отделение. Следобеда постъпи доста възрастна жена, в тежко състояние. Настаниха я зад остъклената стена, срещу погледа ми. Гледах как се суетяха около нея; тя се съпротивляваше, риташе; дълго я увещаваха. Спомних си как се държах и аз — упоен от силните лекарства. Това продължи дълго, докато я приспаха принудително. През нощта, дълбоко спящ, усетих нечие присъствие близо до мене. Аз имам една придобивка от войниклъка, като граничар на южната граница. Когато дневалният ни събуждаше за наряд по границата, шепнеше на ухото, да не буди другите, капнали за сън. Скачах на секундата. И сега същото усещане. Отворих очи и — бабата, чисто гола, с провиснали датчици и маркучета, се гласи да легне до мене. Представете си едно лице — като на Мишел Симон в ролята на Квазимодо; с проскубана плешивееща бяла косица, тесни рамене и надолу като торба, съдържанието на която е изтърсено — като спарушена круша. Криви тънки крачка и безумен поглед. Не се сдържах и кряснах — сестра, бързо тука!
Светнаха лампи, пристигна екипа — не могат я откопчи от мене. Бил съм нейния мъж и това си е!
Тестването на Толваптана мина; малко досадно с тия безкрайни вземания на кръв, кардиограмите; и то
