възможност.
Дълго време се чувствахме стопани на една Катюша. Името й беше обвято със слава и военна романтика, далеко преди да я видим на живо тази, дето Разцъфтели ябълки и круши, на брега на синьото море, ей я на — Катюша… Първите Катюши бяха с брезентови калъфи; приличаха на камион под навес. Това ли са тия страшни оръжия!?
Една сутрин осъмнахме с една — която никой не потърси с месеци. Беше жалка на вид. Камиончето: ЗИС Пят, с шпертплатова кабинка, разпаднала се по пътищата на войната; без капака над двигателя — кой де минеше, забърсваше по някоя част. Скоро Катюшата доживя да клекне на тухлички и стана наша постоянна детска площадка. В къщи казвахме: На Катюшата сме! Бяха спокойни.
Чак през лятото на четирийсет и пета, някакво началство свило когото трябва и започнаха да носят липсите. Току спре камион и стовари колелета, капаци, зъбчатки. Дълго гласиха и двигателя. Последен пристигна един дете-войник, униформата му като за близнаци; извади един старателно завързан парцал, развързва го цяла вечност — показа се тромбата на клаксона. С болка се раздели с нея, все се обръщаше на отиване — малко по-голям от нас.
Дълго пазехме, заровено в брега на Кея, тежко метално сандъче с дълги патрони за противосамолетна картечница. След година — цопна в Дунава. По-безобидни трофеи бяха цветните сигнални фенерчета Даймон; раници, ботуши, каиши.
С мръкването колоните спираха и по тротоарите на съседните улици (и нашата), подредени като папироси, мъртвешки заспиваха: щастливи, че на тази земя не се стреля. Няма Война!
Офицерите разквартируваха по къщите. Дълги разговори! Не помня да е имало езикова бариера. Показваха се снимки на семействата — мъка човешка. Немците черпеха с шоколад, френски коняци и гръцки цигари; руснаците отваряха американски консерви; на тях пиенето винаги им беше в дефицит.
Ходех с двулитровата, синя, емайлирана кана за вино, на кръчмата на Братя Куюмджиеви; ако беше затворена — на Джапуна или Камилата.
В голямото военно нямане — пак имаше!
С някои по-симпатични се фотографирахме.
Имам снимка до Халите; седнал съм на огромен военен мотоциклет — ДКВ. Седнал е силно казано, но кацнал — да. Едно русичко дете, чак надупено, но стиснало дръжките. Крачетата висят отстрани на големия резервоар. До мене са брат ми и Данчо Дебеланчо, с униформите на Дойче Шуле, с къси гащета, но с куртки, колани и фуражки. След години Данчо (Йорданов) стана виден столичен хоров диригент. Има още едно слабичко и височко дете — Лико Саламджико, живееше срещу д-р Назърови, стана голям колоездач, май почина млад. Снимал ни е Фриц — мотоциклетист за свръзка, почти юноша; черпеше ме с ранни круши.
Има ни на снимка с Ваня, живя у дома почти цял месец. Колата им беше под прозореца ни; някаква лаборатория; фотографски техники; ходехме с него по Дунава; беше се вече застудило. Имал брат колкото мене. Дали са оцелели тия хора?
Полковникът си отиде още тогава. Живееше в Руското консулство, може да е бил шефът им. Надвечер идваше да се къпе в Дунава. Винаги го придружаваше друг офицер, но стоеше настрана, облечен. Влашката канара е коварна, за който не я познава. Изведнъж става дълбоко — добре дошло за скачачите, но само на половин метър има продължение, което не се вижда. Полковникът скочил и си разцепил главата. Погребаха го с почести: камион с пуснати канати, килими; възглавнички с ордените, знамена. Да изкараш войната до тук и…
Предстоеше още много война; и други още по-страшни, за които научихме доста по-късно.
Лошото е, че се забравят много неща!
Дали не е по-добре, че се забравят?!
Германците си отидоха като съюзници.
Руснаците дойдоха като завоеватели.
После обърнаха Историята с хастара. И пак…
Ние се снимаме! Снимки разни! С този и онзи!
Снимката е хубаво нещо — показва колко сме били хубави и млади!
Снимката не е хубаво нещо — показва колко сме грозни и стари! И какво от това?!
По Кея продължават да се движат хора; но не желаят да спят като папироси по тротоарите, уморени до смърт… И Слава Богу!
Насядали сме по перилата; слънцето ни припича; хубаво ни е. За страничния човек позите ни са смешни: клекнали, наведени напред; да не паднем назад по нанадолнището на високия бряг. Зад нас е златната пътека на залеза, толкова ослепителна — не може да се гледа. Лодка — наполовина се вижда; наполовина — в лавата на залеза. Гребецът държи на лопати, вижда се; другият не се вижда, но е на носа, прав и по плясъка — хвърлил е серкмето. Бай Ангел казва, че е Крум Зъботехника, познал е по плясъка. Добавя, че сухо дупе риба не яде — цял ден мята, откъде толкова сила у този човечец. Красота и спокойствие. Долу — на пясъка играят на карти. Няколко карета, нещо като турнир. Влюбени — нищо не виждат и не чуват. Кучкари са наизвадили елитните си зверове и се надлъгват нещо по достойнствата им. Зверовете се душат и кой знае защо, все гледат да се качат взаимно — каквото видят от хората…
Тъжното е, че бай Ангел, дето ме учи да си режа лозето… отдавна го няма… ведно с ежедневната си, неуморна компания на чашка, пееща до зори.
Няма ги и бай Крум, Здраво, Бат’ Камчо, Ицето на леля, брат ми Сашо, Блажка, Гошо Златара, Донка, леля Минка… Много ги няма!
Много нови и непознати щафъкат, все нещо събарят, нещо строят. Ядовете по Кея — едни и същи: не може пейка да се задържи, за по-възрастните. Бабаити все ги хвърлят надолу — на релсите; ще стане някоя беля с влака.
Добре, че още можем да кацаме по перилата!
— Отивам до Кея, да видя докъде е спаднал Дунавът… Ако ме търси някой — на Кея съм!
Информация за текста
© Велимир Петров
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/11602]
Последна редакция: 2009-05-18 21:50:00
