виналкидните и стъклопластови изделия. Правеше яхти, катамарани, тримарани; майстореше огромни хладилни камери — завъртя пари. Виналкидът е коварна работа: венците кървят, обаждат се стари болести; перфорира му стара язва, нещо го объркаха — отваряха го три пъти, трима различни хирурзи; кой виновен — кой не; отиде си Бат’ Камчо (както сам се наричаше), нахакере, четирийсе и няколко годишен; остави хубава булка — Симбата и две щерки.
Преди това — дали от окопите под тях, къщата взе да се наклонява и потъва. Отчуждиха я и ги обезщетиха с апартаменти. Много апартаменти, щото се оказаха и други собственици. Запечатаха къщата. После, както става при нашата правова система: намериха се хора, самонастаниха се с деца посред зима; живяха доста време. Вратите бяха станали трапецовидни; подовете — под голям наклон; пак комисии; дадоха нови апартаменти. Не зная колко пъти работи тази тъкачница.
Събориха къщата. От майната си идват да изхвърлят боклуци, дето не ги вземат боклукчиите. Много хора искаха да откупят парцела от Общината — не можело! Последно: кметът, после министър — Калчев си строи там нещо голямо, добил имота… „навярно с връзки“.
Следва един висок двор, с красива желязна ограда. Като дете много играех там с Полю. Слагахме тухла, една дъска; на единия и край бомба — силно скачахме на другия край; бомбата прехвърляше оградата; можеше да е камък, гнил плод или кесия пепел.
Около войната Полюви се преместиха до Дълбокия път; Полю се оказа Апостол; все болнав и до края на живота си лепеше книжни кесии.
Къщата купи Асен и Петър; така дълго наричахме бай Иван Тодоров и леля Евдокия, имащи шапкарница с това име. Той ми направи ученическата фуражка за Техническото училище; с кадифена черна околожка, лакирана козирка с каишка; тежък герб и чукчета. Асен и Петър беше смешничък човечец, някакси изсулен надолу, с тесни рамене и крушовидна задница; тънко гласче, което надали някой е чувал; винаги с по две тежки пазарски торби, които правеха ръцете му да стигат до под коленете. След години, зет му — Светлин (Русев), го кръсти Къщният Лъв.
Жена му — леля Евдокия, запълваше всички липсващи екстри в семейството. Едра, пищна, представителна жена; разбираща от всичко и пледираща за това; живя дълго и здравословно покоряваше Витоша и околностите.
Откъм дома имах достъп до задния двор на къщичката им. Лятната кухня стърчеше с керамичен комин от два прешлена. В детските си лудории, гонейки котката, бутнах този комин със слънчогледово стебло, било ми подръка. Коминът се отлепи, затъркаля се гръмотевично по чантията и се сгромоляса в легена със слънчевата вода. Майка ми бе сезирана по въпроса; носих легена на калайджията — беше пукнат. След години, оправната леля Евдокия продаде (погрешка — но беше вече в София) лятната кухня на два пъти, та съседите се дърлиха дълго.
Асенипетрови имаха две щерки; едната се разхождаше с калъф за цигулка; другата по̀ не можеше, щото свиреше на пиано. Впоследствие прерасна в известната художничка — Лиляна Русева. Светлин Русев обезсмърти този двор, като го ползва в розовия си брачен период от творчеството си за ателие на открито и увековечи простира с пране на тъща си.
Под това пране четохме за първи път Теория и функция на дуендето от Лорка, в превод на пишещият, тогава, в Русе — Васил Попов.
Сега така са застроили всеки квадратен милиметър от двора, че ще бъде с повишена трудност желанието, да се вмести мемориална плоча, напомняща на поколенията, за тия събития.
Следва кръчмето на Цецо Силната храна. Навремето беше огромен двор, с яхъри за коне и каруци и имаше такива коне и каруци — дворът на Тошко и Лилито; все се карахме и сдобрявахме; сбих се с Тошко, а Лилито ме ухапа за ръката; дълго не ми зарастваше раната — страхотна челюст, може би по тази причина Лилито стана хористка в Операта. Тошко се разведе; Лилито вместо да ухапе бившата му жена, взе, че отгледа детето им. Напразни усилия, щото то, вече мъж, се самоуби по любовни причини. От Лом пристигнаха Цецови, оповестиха теорията „За ползата от силната храна“, изчакаха двайсетина години да се разреши гаражната търговия; включиха три гаража и нещо в паралел и сега развиват ресторантьорска дейност.
Малкото дворче на бай Асен Даскалов, с канцеларските черни маншети — заплес, ходещ по средата на улицата като манифестация и от време навреме го мачкат невнимателни шофьори.
Солидна ограда, кокетна градинка с пейки и немски овчарки. Красива двуетажна къща, с големи остъклени веранди. Бащата на Гошо Златаров брои курсовете по Дунава на няколкото си моторни шлепа. Като ги национализираха — пак ги броеше. Красив мъж, с обратна захапка на масивната челюст. Гошо имаше същата захапка и тласкаше гюлле. Много як, работеше като преподавател в работилниците на психото. През другото време прецеждаше Дунава със серкме и кепче на Канаричките. Ракът го повали.
Сестра му Мара води синът на балетния педагог Паци Богатинова — Григор; хобито му е да събира членски вносове.
Оттатък улица Омуртаг винаги е било каша от къщички-съборетини; кърпени, надени, неугледни. Над целия район тегнеше забраната за строителство, крояха се планове за ново лице на града откъм пътуващите по Дунава. Всяка съборетина има по няколко наследника, с апетити за апартаменти.
Тази част от Кея — я оставям в анонимност.
Кеят завършва с тежката, бетонна сграда на Фабрика Гатю Станев, преименувана на Найден Киров и преместена другаде. Без сградата! Тя е запълнена сега с разни промкомбинатчета.
Фактически, Кеят се очертава от много красив парапет, солидно направен, издържал вече шестдесет години, с малки вандалски изключения. Тежки, чугунени носещи колони, с красива, заоблена форма, през които са промушени тръби, неръждясващо обработени, до черно, като цев на оръжие. (Понастоящем — боядисани нескопосно с бяла блажна боя.) Много удобни за облягане и съзерцаване — на височината на гърдите на възрастен човек. Като деца ходехме по тях, като по опъната циркова тел. Пазехме равновесие с разперени ръце — с повишена трудност; рекордът — около петдесет прешлена; докато Наско Дивото прасе падна в междучаталието си и огласи Дунавската хълмиста равнина с неистов вопъл. Всякаква акробатика ни се отщя за дълго. Парапетът красиво следва извивките на булеварда, като огърлица и е любимо място за сядане на млади и стари. Обичайно е да се видят, накацали като врабци смесици от възрасти; едни отскоро свикнали, други по навик от млади години. Тротоарите са гарнирани с акациеви и кестенови дървета. Високите лампиони по традиция са изпочупени от гаменорията.
Кеят винаги е населен; де повече, де по-малко.
В топлите следобеди е пренаселен. Най-пренаселен беше през Войната.
То не бяха германски войски, наперени, лъскави, с мундхармонички и блестящи чизми; то не бяха — същите, но в обратна посока, пак с мундхармонички, но доста в по-минор; то не бяха червеноармейци, минали вече през няколко преизподни; с малко дръпнати източни очички; гледаха невероятно мирните за тях и прекалено европейски: хора, къщи, вещи, навици.
Минаха години, и се обърна пак колоната — да прибере воините, доколкото са останали — по домовете им. Всички те — независимо отдолу нагоре или отгоре надолу се движеха, ги стоварваха или натоварваха на понтони, теглени с катери, от набързо сглобен пристан — понтон, до Топлата вода. Тогава единствената ТЕЦ, поддържаща Русе, засмукваше дунавска вода, почистваше я от тиня, риба, някой и друг удавник или виенска бутилка; охлаждаше каквото трябва и вече топла, я изливаше в големи, плитки, бетонни корита — да се къпят, перат и масово благославят тази благодат. Топлата вода! Колко бедняци лагеруваха във и около нея в студовете и военната сиромашия. Вагонетки изсипваха сгурията, светеща нощем отдалече като гигантска скара; и мини-климатът беше почти тропически.
Колоните се движеха само денем; пехотата, свръзка на мотоциклет, началство на кон или в кола; моторизираните колони биеха обиколен път.
Ние — хлапетата, знаехме и познавахме всички родове войски, въоръжение и оборудване. Пълнехме манерките с прясна вода и колекционирахме собствено въоръжение: от ластици за прашки от автомобилна гума, до… ох, ако знаехте само… Да можеше нашият, тогавашен дворен клозет да проговори… Баща ми, паникьосан от находките ни и ужасен от евентуалните последствия — непрекъснато имаше обиски; пущаше всичко опасно в клозета. Още ми е жал за един великолепен германски пистолет, с два резервни пълнитела. В уплахата си от комендантските, шетащи наблизо, го набутахме, в уж широката дупка, с кобура — та се наложи да го набиваме с лост. Имахме множество разни патрони, светлинни ракети, части от какви ли не чешити оръжия. Все пак, до танкове не сме стигали да колекционираме; а не, че не ни се е отдавала такава
