Синът им — Иван Демирев, малко по-голям, ми беше другарче в игрите. Ритахме топка на две врати, под кестените на улица Баба Тонка.
Беше особняк, от тия дето трудно се разделят с детството и неговите ценности. Бяхме си симпатични. След това — в годините, сме се срещали като току що разделили се и продължавахме прекъснатия разговор.
Преди — няма две години, в силно критичен за мене момент, се опомних в Спешното отделение на Тубдиспансера, включен на система: висящи банки с капещи магии, различни маркучета, дебела игла във вената ми и… опънатото в прозирна, бяла хасяна манта, задниче на красива сестра с отрупани със злато пръсти, бърникащи в другата ми вена; седнало в опасна близост на леглото. Какво ли неподходящо, нецензурно слово бих изтръскал, ако не беше много познат глас, пожелал ми: Добре дошъл! Бяха те отписали!
Иван Демира — на съседното легло. С физиономията на Шарл Боайе, с дълбоките, тъмни и влажни прелъстителни очи. Много слаб, изпит — но той!
За два дни наваксахме пропуснатите разговори през годините. Опресни ми детайлите по въоръжението на Олд Шетърхенд — Поразяващата ръка: Мечкоубиеца от каква марка е, калибър и прочие; автоматичната пушка Хенри… и т.н. Също така, Сребърната пушка на Винету от къде е доставена; все неща, които са дремели някъде в подсъзнанието ми. Разбира се, всичко това между процедурите, унасянията и прочие болнични досади.
Знаех за подвизите му през Онова време; за единият долар, изпратен в подкрепа на кампанията за американския президент Никсън — изправил на нокти съответните служби; знаех за някои не съвсем редовни — тогава, частни бизнеси; за това, че прекара в Белене порядъчно време; съди държавата, намеси чужди мисии, взе пенсия по този повод; голям чешит!
Беше меломан с огромна фонотека.
Въдеше кучета — вълци, на таванчето; пикаеха наред и капеше върху квартирантите.
Бяхме накапани, на рожден ден, у колегата ми Колю Русчуклиев (нарисува Демиревица — Портрет на румънка) и съпругата му, д-р Жени Партова.
Сашо Владигеров живееше с Мими Балерината в съседната стаичка, като за бокс ползваха тоалетната, с дъска върху чинията и котлонче.
Румънката всеки ден носеше на Демира домашна храна, плодове и сокове; преобличаше го.
Докато одумвахме общи познати, Демира тайно излизаше на двора и по негова си схема изпушваше „само половин патронче“. Чакаше да проработи новия скенер!
Почина почти веднага след операцията. (Рак!)
Почивай в мир, Демире! Във Вечните Ловни полета на Маниту! Хоуг!
Паметникът на Баба Тонка се е загледал къде Румънско! Христо Танев дълго го човърка, затова и стана хубав. Талантлив пръст има и съпругата му, също скулптор — Надя Петренко. Колко нещо сме изпили, в ателието им, в София, на стръмната част на Раковска — срещу Операта!
Гранитната й осанка, едновременно твърда и майчино нежна, е скръстила ръце под престилката — белким намерят покой наследниците й! Щото внук й — Просеничков, като учител по физкултура, е бил длъжен да командва маршировките на бранниците — ученическа задължителна организация; и по Девети ги ликвидираха, с жена му; без съд, без вест — нахалост. Внучката — баба Захаринка доживя живота си по Германско; на стари години, на гости у нас, я разхождаха като някоя мечка — с пионерска връзка, по чествания и юбилейни сборища.
Добрата душица и родолюбка — Лиляна Балканска ходи по лагери, преодоля обиди и направи дарения за музея. Потомството на сина й Боян, са последните от родата на Баба Тонка.
Лиляна дари огромното творческо наследство на Ненко Балкански — на родния му град. От „благодарност“ някои си позвънили у тях, надянали един чувал на благородната й глава и дообрали каквото намерили. Не й оставили картина за спомен.
Бай Ненко, добре, че не доживя до тия…
Къща — Музей Баба Тонка. Къщата — строена от Никола Обретенов. Двуетажна.
Баща ми обичал да се конущисва с дядо Колю, който пък обичал да се припича пред къщата на столче. Бил словоохотлив, говорел картинно — имал много слушатели. Било модно да го питат за смъртта на Ботев. Намръщвал се, млъквал със заключени уста. Смъмрял ги — не им ли е омръзнало да ровичкат; казвал, че Ботев е знаме, като такъв да го запомнят! Другото не е важно!
Тълпа чакала свещеника, дал сетно опрощение на дядо Колю. Дали е продумал? Не! Обърнал глава!
Десетина метра по-надолу, Кеят прави плавен завой, следвайки реката. Откъм центъра, по Църковна независимост — шумна тумба артисти — след Премиера! Топла пролетна нощ, малко въздух и — малка почерпушка, по случай случая — в Градина Кея.
Погледнати от днешния ден — все светила. Шефът Сашо Бечев се пазари с тяхната си келнерка, която им знае маргазлъците и табиятите; Иван Кондов, Спас Джонев… да не стане поменик — и едно непристъпно девойче, с ученическа манта и бяла якичка се гуши в Шарло. Казаха, че никак не била вече добре, болестта я надвила — ооо, Невена (Коканова)!
Мостчето на въздишките е претоварено от въздишащи, издишащи, недишащи и прочие диханни и бездиханни. Винаги нещо се копае, реконструира; взаимно изключващи се пътни забранителни и отбранителни знаци и служебни лица се прескачат с полицейски глобяващи. Коли паркирани по странни системи, включващи и кръгова отбрана.
Някой и друг чужденец в Интерхотела; дори и чужденка. Говорят на съответния чужд език или мълчат на някой друг… То и няма нищо за казване.
В големия сняг — нищо ново! Я се мерне по Дълбокия път заблудена шейничка, я някой разлюбен се е запътил да се хвърля в Дунава — от несподелена любов или да вади кръста за Йордановден. Всеки с Кръста си, е — и аз с моя — ох, пак ме е притегнал.
Дечурлигата, подмишница с дървена ваканция — тракат ли, тракат на компютрите. Мамата си тракат! Мойте внуци, вместо да се гаджосват — време им е, говорят на невменяем език — все нещо софтуерничът; все нещо уиндоусово принтват или сейфат — няма начин да не пипнат харддискова херния или компютърен вирус!
Бях писал, че на мястото на хотел Рига живееше леля ми; но отпред, дето е Рецепцията. А, отзад, откъм Дунава, дето е Зимната градина, беше ателието на Трифон. Имаше дворче на добра бабичка, разрешила му да си построи ателие. Самодейно строителство, по невиждани в Света технологии! С приятели и с греди!
Трифон скова ателието като шапрон. От двете страни на гредите накова рогозки от тръстика. Между тях се получи аралък от десет сантиметра, който запълни със сгурия, за изолирване и още нещо, особено — казваше той — да няма мишки! Мишките не обичали сгурия. Получавали запек. Измазаха отвън и отвътре тръстиката с хоросан. Подразбира се, че има прозорец, врата и покрив. Дори приличаше на нещо! Пропуснал само едно — казали му, да навлажни сгурията с циментово мляко или рядка кал, да залепне, да не шава.
Точно под него минават влакове. От постоянното сътресение сгурията се стръскваше; стените отдолу се издуха; да не се пръснат, Трифон им отвори дупки и полека-лека изтече. Нямаше време да мръзне, щото събориха всичко за Рига. Мина време; Трифон се поболя — и си отиде. Така и не си патентова изобретението. Добър човек беше, милозлив — не ни даваше да берем охлюви от дворчето, жалеше ги; казваше, че си ги пасял!
До дворчето на бабичката, беше къщата на Фтичеви, по майчина линия. Веско, малко по-голям — приятел и партньор на двоен скиф, без кърмчия. Що нещо сме изгребали — леле-мале. Бяхме и печалбари — работихме, като юноши, едно лято поливачи на зеленчукова градина в Бръшлянската напоителна система. Разбира се — изиграха ни! Остана ни кяра — дето ни ядоха комарите.
Сестра му — Маргит, другарче в игрите и в училище — до гимназията; след това, като първа приятелка на жена ми, а и нейна съученичка, заздравихме дружбата. Само едно помрачава спомените ми: Маргит плуваше наравно с нас в Дунава и за мой ужас винаги „ме късаше“. Не бях и го простил — докато не разбрах, че за това е била родена. Маргит стана една от големите състезателки по плуване, педагог и треньор; навремето беше единствената жена, преплувала на професионален маратон Охридското езеро. Как
