Велимир Петров
Напред-назад по кея
Такъв продълговат град, разчекнал се по протежение на Дунава, а само една малка част от крайбрежието му е достъпна за разходки; за възможна наслада от разкошните златни пътеки на залезите, сребърните патини на изгревите, разминаващи и свиркащи кораби с флагове разни, неуморни кепчеджии, прецеждащи европейските отпадни води, белким отделят някоя Златна рибка.
Отсрещният, нисък румънски бряг, пролет заливан от Черешовите води, върбалачест, е тихата мечта за нашите неудачни въдичари.
Дунавът си тече ли, тече, както… както го пише по валсовете.
С моите съмахленци, правим що правим — така го докарваме, че поне няколко пъти дневно да минем по Кея. Напред — назад! Напред — по течението на Дунава; назад — срещу течението!
Кеят — за непосветените, е крайбрежната улица. Започва от бившата ЖП Гара, сега — Речна гара, покатерва се по стръмното, покрай красиви барокови къщи, гарнирани с още по-красиви контейнери за смет; на кръстовището се чуди, дали да поеме надясно — към Католическата църква (дарение от вдовиците на поляци, загинали в Освободителната война, като руснаци), с великолепен орган и витражи; или наляво, към пасарела — до брега на Дунава.
опреди години там имаше баня; казваше се ту — Работническата, ту — Железничарската и предлагаше добри условия. Като малък, мама ме къпеше при жените. Правех се, че не зяпам, а зяпах! Всичко си зяпах! До деня, когато й рекоха да ходя вече с баща си. Той ми взимаше теляк за основен ремонт. После ме пое брат ми.
Ходехме по едно и също време и се засичахме с едни и същи приятели.
Маестро Силви Стамболиев идваше с калъфа на цигулката — там си носеше бельото.
Боксьорът Борис Андреев си переше екипа.
Пързаляхме се по хлъзгавия под с налъмите, пръскахме се с вряла и студена вода; каталясали лежахме, обвити в твърди чаршафи с дъх на катранен сапун, по койките, с по шише леден сайдер.
От време на време се къпеше някой „негър“, потичаше черната вода от приказката — разтоварвали са вагоните с въглища…
Отсреща е Стопанското училище, наричано нежно — Парцаленото! Многоетажно, добре обзаведено — дарение от родолюбива българка; прекръстено по Онова време, на хабер нямаща партизанка.
Дълго време минувачите се спираха, да се наслаждават на модерната архитектура, подобна на тази на Райт, въплътена в къщата на Вешков: силно остъклена, тежки перголи с асмалъци, кубистична. Преустроиха я на детска градина и текущите ремонти и нагаждания я обезличиха и загрозиха.
На другото кьоше беше стара, голяма къща, с възрожденски еркери, силно занемарена. Голям архитект я подхвана; сега е една каша от стилове, тераси с парапети от грозно арматурно желязо; което не й пречи, от претенциозен Дом на техниката да се приватизира в стандартна серийна кръчма.
Отсреща е високият двор, с дълга ограда от ковано желязо (колко ли пъти съм я прескачал и закачал крачолките о копието на горния орнамент) на бившето и мое първо Училище — Любен Каравелов. Рано беше за мене, всичките ми другарчета по игра тръгнаха на училище, останах сам… Бях едър на ръст, не ми достигаше половин година. По тая причина „повтарях“ забавачницата. Имаше и „по-сериозна“: на тържеството по случай завършването на годината раздаваха на всички деца, саморъчно направени от тях кошнички от картон, с форма на сърце, с шест бонбона — по шестобалната система. Божидар Туфафчиев ми лапна четиритях бонбона. Бях толкова обиден, че взеха училището ни (а и другите) за военна болница; учехме в Читалище Зора, а големите — в кината, по няколко класа заедно.
В първо отделение си бях пак в Любен Каравелов. Директор — г-н Кънев, даскалували с Мама; нисичък, жълтав, което не му пречеше да бие шамари на кого де свари. Най-много на Васко Скицата — синът му, поради което с много тикове. Живееха в едно сбутано къще на гърба на Калиопа. Учех при г-жа Буюклиева, на която сме дали бебешката ми зимна количка — костенурка, за дъщеричката й, която, за жалост, смачка кон с каруца пред Халите. Повече не видяхме госпожата — помня я с наказание до стената, че измяуках, като рисувахме коте.
Доведоха ни от Силистра едър; винаги с набола, черна, двойна гуша; партийно подкован; на всичкото отгоре и музикален учител: Петър Стойчев — Принцът с кривия пръст. Последното прешленче на показалеца му беше под прав ъгъл и се размятваше като кука: в носа и окото ти, в ухото и гърлото ти.
Още с пристигането си ни уведоми, че е настъпила нова ера; няма вече това-онова, въглища и прочие излишни товари на презокеанските кораби, ами: атомната енергия — за комунизма! В смисъл, че капитанът на огромния кораб ще държи атома за гориво на кораба в малкото си джобче! Също така, долните империалисти, които гледат само как да ни заробят, нямат абсолютно никакво планово стопанство и горят кафето в локомотивите, а ние — в противовес, ще имаме двугодишен план! За две години доста неща научихме; научихме и да се борим с прикрития враг; един ден отворихме читанките на страница еди коя си, с портрета на Трайчо Костов, заклеймихме го и изгорихме в печката. Не е било зима, установихме след малко, увлечени в аутодафето — кюнците липсваха. Голяма пушилка!
Междувременно ни направиха и септемврийчета, назначиха ни изборни началства. Синът на командира на Русенския военен гарнизон — Петър Мънгов (сега хирург в Добрич), стана дружинен председател, с червено търкаленце на ръкава, с три бели чертички; синът на инспектора от просветата, Слави Даскалов (партиен секретар в Кремиковци), стана отряден председател, с червено търкаленце с две чертички и мерак да командва.
Принцът с кривия пръст имаше един силно изявен недостатък: правеше що правеше, все дирижираше някакъв състав, хор или каквото му падне. Хващаше те за ушите, курдисваше те в някоя група и — хайде, пей сърце! Обличахме се карнавално, според темата и обикаляхме улиците с агитка. Пеехме:
Пееше и той, с изкуствен глас; напъваше се да го дава оперно. В природата не стават такива работи безнаказано. Скоро почина от рак в гърлото.
Пое ни Марин Савов! Не може да не го знаете! Живя до много дълбока старост. С оперетни мустачки, винаги с голямо цвете в бутониерата. Нежен човек, мек, фин — децата го обикнаха. Така изкарахме безоблачно трето и четвърто отделение. Всички завършихме с отличен. „Който не вярва, да дойде и ви изпита!“ Никой не дойде! Но направиха Реформата! Пустото му образование, откак се помня, все реформи правят!
Тази беше голяма! Няма вече отделения! По руската система — класове! Петобална и… учене на руски, руски, руски — наизуст! Панимайш?
Разделиха ни на две: половината отидохме в бившата Девическа гимназия — Баба Тонка; другата половина в бившата Мъжка — Христо Ботев. След време взеха сградата на Мъжката гимназия за Педагогическо училище (майка ми е от учредителите) и ни събраха в една сграда, на две смени. С бившите си съученици учехме в една стая, в различни училища. Интересно! Реформа!
Прогимназия! Разни учители — едни лични, други безлични… Кой какъвто си беше от нас, такъв се и доразви. Обаждачите и клепачите не се и криеха — беше официална политика: Павлик Морозовци!
Мадам Бльокче — Аглая Добрева ми преподаваше рисуване; по навик ни викаше „ученички“; като набеден художник на класа, рисувах по няколко пъти заданието — за неможещите; на тях пишеше отличен, на мене — не… След години едно убийство разтърси града — някакъв ненормалник убил леля си, докато поправяла бушона, с чук по главата… оказа се — тя.
Ученически спомени — край нямат! Отплеснах се и отидох чак в бившата Девическа гимназия — Баба Тонка. А родната къща на истинската Баба Тонка е била тука, зад една кьорцава ограда (колко сме я прескачали, да си приберем топката), в задния двор на училище Любен Каравелов. Сега е реставрирана като Терзийница към Музея на зет й Захари Стоянов.
До музея, на ъгъла, е малката и с особен чар къща на генерал Демирев. Докато беше жива генералшата, нямаше отърване — приятно приказлива.
