си е мазала с шепи грес подмишниците! Получи покана за плувания в Александрия от Принца — шеф на плувната им федерация. Посрещнал ги траур — загинал целият отбор при самолетна катастрофа.
И колко изтегли от коварната болест — рак!
В таванската стая на къщата им живееше екзотична квартирантка: оперната певица Даница. Като ситнеше по улиците, събираше погледите на мераклиите. Твърде ниска, повдигната на прекалено високи танкови обувки; с невероятно изявен бюст, подпрян с корсет, стегнал кръста й; и — как да го кажа — точен еквивалент на бюста й — отзад… и по-надолу! Тесен минижуп! Всичкото това — нищо, в сравнение с грима! Невероятен! Плюс обеци, гердани!
И в допълнение: Иван Моржа (Станев) й прави под балкона серенада, окомплектован с цигулката и мексиканските си мустачки! Невероятно!
Стигнахме до уличката Кресна, деляща Интерхотел Рига, от гъмжилото къщи и къщички — още по- нисички и смачкани пред висотата му. Като копаеха за основите, да стъпят на скала, стигнаха дъното на Дунава и обектът се замрази. Едно малко и дълбоко езеро; помпите работят — нямало кой да подпише за сигурността. Земетресението от седемдесет и седма показа, че сигурност има! Нито една пукнатинка! Любо Теохара свиреше на върха, в Бар Панорама: „Такива отклонения, — вика — роялът ми се блъскаше от стена в стена, препускаше като на родео!“
На ъгъла е Къщата на Старцеви.
На приятелката ми от детството, Татяна — винаги ухилена, много красива, забавна, сладкодумна!
На съученика на брат ми — Васил, сериозен и упорит…
Майка им — леля Нина…
И баща им: инженер Кирил Старцев, Кмет на Русе до Девети. От първия випуск летци — затова летял нависоко: високо ерудиран, с модерни схващания за урбанистика и европейски облик на Русе. Кеят е негова рожба. Също и Халите — символ на Центъра. Като разчиствал варосаните дъсчени бараки на касапите и рибарите, опитали да го убият. „Изглежда не са успели“, щото шета и по Съдебната палата и Голямата градина. Елегантната му, строга и стройна осанка, с бели ръкавици и тънък бастун, в чаршафосан файтон, се появявала бързо там — където е била нужна общинска намеса. Влюбен в Дялото, верен на принципите си, не се поддавал на политически пристрастия. Това не им попречи, след Девети да го затворят, унижават и изпратят на лагер…
Махлата се събираше, когато конвоя водеше Господин Кмета Старцев да мете с една голяма метла своето чадо — Халите. Как всички почтително го поздравяваха и ефектът от наказанието беше обратен; и като извънредно свиждане за жена му — леля Нина, красива, високообразована белогвардейка — да види, че е жив и здрав. Г-н Старцев величествено свещенодействаше с метлата, сякаш с жезъл.
Васко не пуснаха да следва. Горд, с интелигентски очилца, висок, изпъчил слабовати гърди, години наред копаеше по улиците водопроводни канали. Вече на стари години, някой разреши…
Много мрачно-сериозно стана писанието ми; такъв бе Животът! Ще разнообразя с една лудория на юношите: Васко Старцев и Васко Санторджиев — русенския Ален Делон. С парадната сабя на кмета и бойната сабя на дядото на Роберт Попиц, се дуелирали уж на ужким, докато Сантора бил прободен между ребрата, бая дълбочко. Васко Старцев и Роберт Попиц нощували в милицията, докато чакали дали ще оживее сантора. Не казвам по-нататък…
Ето, че полека-лека, стигнахме до Моята улица, описана в „Къща на кьоше“.
На едната й страна е къщата на леля Дафа, в един просторен двор. Дафинка Върбанова — учителка по литература в Девическата гимназия пожертва личния си живот за майка си — баба Мицка. С баба ми — баба Туцка, били приятелки от детство; баба Мицка цял живот боледувала от сърце, все нещо гълтала, пазела се. Аз баба си не помня, починала години преди да се родя; а баба Мицка — вече доста голям, ми се караше, че и викам баба, а трябвало — леля!
Заради нея леля Дафа не се омъжила, а имала доста кандидати… Съседът им, бай Иван се кълнеше, че е сигурен в девствеността й. Времена и нрави!
За Св.Св. Кирил и Методий леля Дафа си обираше всичките цветя от огромната градина и ни ги даваше за училищния Голям венец на портрета на Светите Братя. Живееха в една съборетина, останала от турско; разпадаше се само като я погледнеш. Баба Мицка все се оплакваше от голяма змия, която и подсвирквала неприлично. Извикаха бай Стефан Цончев — Змияра; той също заподсвирква неприлично; отвори дочена торбичка с учкур; седна на столчето и продължи да си подсвирква. Дечурлигата — зяпахме през чемшира, как един огромен, стар смок, се провлачи, настани се в торбичката; пристегна го бай Цончев с учкура и си отиде. Не щя да му плащат!
Преди няколко години, единственият наследник — професорът по математика Димитър Велев, с когото ни свързват и други неща, ми предложи този имот срещу селското ми ранчо, където тракам в момента по клавиатурата. За добро или лошо, отказах. Племенникът на художника бай Киро (Станчев) — Станчо; една изключителна жилава, многопосочна и неспокойна натура; придоби и оправи съборетината, като съвсем сам, подчертавам: съвсем сам, камък по камък; тухла по тухла и прочие, построи двуетажна къща! Имаше период, когато и да минеш, виждаш дребната му и нахакана фигура — в невероятна поза, да строи, без да му изостават другите дела; а Станчо винаги има по повече от две дини под една мишница. А какъв Дявол е!
От другата страна има един Феномен! Невероятен механизъм, доскоро действащ безотказно, за снабдяване с жилища за крайно нуждаещи се. Къщата на двете стари моми — сестрите Слабичкови; така и не се научих да ги различавам — бяха абсолютно еднакви. Дълго време настаняваха военни. По време на войната там живееше Големият Гошо — на Полковника (щото имаше и други, големи и малки Гошовци). Все войници се мотаха из тях; Големия Гошо го стрижеха като новобранец. Идваше да ползва нашата тоалетна; по него време копаеха окопите, долу в брега на Кея; три тунела — навътре; единият до под тяхната къща; другият до под Гошо Златарови; третият до под Шкипетарите; под тия къщи трите тунела се съединяваха, във формата на буквата Ш; побираха всички хора наоколо; та, докато копаеха, попаднаха на клозетната яма на Слабичкови — голямо събитие и затова Големия Гошо ползваше нашата.
След Девети Полковникът стана Генерал и го преместиха в София. Дойде друг полковник: Васил Топлийски, съученик на майка ми; само, че алкохолик. Това се говореше непрекъснато един дълъг период: Жалко за много по-младата му жена — Таня и детенцето Кръстинчо; което редовно ми натрисаха да гледам, сякаш си нямах друга работа. Топлийски беше невероятно висок, като баскетболист, но също така — невероятно слаб. Мъчеха се да остроумничат, че е като топлийка; но по-скоро беше като губерка. Пушеше като кумина на централата. Правиха, струваха, разведоха Таня; замина в София и след време, като пуснаха телевизията, я видяхме — вече съпруга на българския посланик във Вашингтон — Милко Тарабанов, да посреща Хрущов в посолството. Топлийски се мяркаше, доволно подмладен, в подходящи компании, на чашка и вече цивилен.
Кметът Вълко Вълков и жена му Лиза, също живяха по едно време; имаше и един обречен — от кесонна болест, придобита в основите на Дунав мост. След смъртта на сестрите Слабичкови, права върху наследството придоби техен роднина, мяркащ се с огромен зюмбюл от папур, с провизии.
римата му сина, наши приятели, живяха там по различно време; жениха се; множиха се; излизаха на други квартири… Като почина бащата, се появи старата г-жа Чорбаджиева; кокалеста, дългучеста — странно напомняща за донкихотовия Росинант. Приведената й походка — метър на метър, с приплъзване — притежаваше цялата фамилия.
Големият — Здравко, караше цистерна с врящ асфалт на дълги разстояния. Услужлив, вземаше приятели до София и обратно, хем за компания. Мярваше се и още непознатата Лили Иванова. Здраво караше бързо, да изпревари тежката воня. По едно време, на доста години, взе да кара летни кънки и да бие шутове в цел. Кандидатства във ВИФ и го приеха. Доведе си софиянка — детска лекарка, която пое децата ни. Разбираха от политиката на деня: той стана шеф в спортната сфера; а докторицата — директор на Фелдшерското училище. След Събитията се изселиха в столицата и… починаха без време и по различни поводи.
Малкият — Божко, бивш надежден боксьор, шета разни дела, но е държан изкъсо от кротката си булка Маца, полковник от Държавна сигурност.
Средният — Камен, сякаш беше роден за днешното време, но не го доживя. Дунавско чадо, все около водата, около лодките, моторниците, водните ски. С физиономията си на Жан Пол Белмондо — като непукист; все захващаше някакъв бизнес, уж забранен; за него забранено нямаше! Специализира по
