получи картина. Румянка беше доста по-хубава от средната представа за хубавица; имаха си момченце и момиченце с малка разлика помежду им. Усетих — нещо не е съвсем редовно. Стоян се стегна и вдървено, делово сподели, че съпругата му вече си отивала — последен стадий рак; от химиотерапията станала неузнаваема, косата и опадала, красотата и — само спомен; затворила се в себе си и се надявал с картината поне да живне и подслади последните й дни. Някаква буца задъни всичките ми съображения; избра си нещо малко и рекох — никакво плащане. Горката Румянка!
Имам доста периоди от живота си, свързани с музейното дело. Там има достойни хора, с научни интереси, всеотдайни и като повечето на държавна служба — зле платени. С много от тях сме си симпатични и ни е приятно заедно.
Стояне, казвам, подозирам, че служебно си командирован точно на този клон, ама едно бюро като хората не ще можеш да закрепиш; дори и да можеш, ще те издуха някой вътрешноведомствен вятър, върви после им обяснявай, че сам си си подал оставката заради съмнителна, в нечии очи, научна дейност. Да речем, че лаптоп ще закрепиш — гвоздеи ще се намерят; и канап има! Не знам, ти си знаеш, кое те устройва, сезон ще се отвори — само за разкопки. Ще се появят завистниците, стимул са все пак.
Разбра ли се кои бяха ония бабаити…
Срамна история! Бяха се разхождали с подковани туристически чепици по многострадалния му Вартбург, хем паркиран точно под прозореца на кмета, в идеалния център на Чѐрвен… а един дори се беше… едикакво си отгоре… Тъжна простащина в Родината ни бащина! — би казал Радой.
Кога се е разбрало нещо! Що експонати изтърколиха от крепоста надолу и цопнаха в Лома. Огромно каменно гюлле, колкото клекнал човек, не успяло да се дотърколи и заседнало на метър от реката; едвам го извадихме с тежка селскостопанска техника и въдворихме временно пред кметството…
Мистериозно изчезна. Насила да ги накараш, няма да го пипнат, ама за лошотия — насреща са!
— Много маймуни сте на клона, бе! — закача се ерудитът доцент, доктор Васил Дойков. Като го освободиха от директорството на Вечерната гимназия, все край Дунава го срещам. Размишлява. Вместо да му извадят очи му изписаха вежди — сумата и трудове публикува.
— Да знаете, неправилно наричат острова срещу хижа Приста — Люляка; красиво име но не отговаря на истината. — снася новина Дойков. — Там никога не се е въдил люляк. А е Лелека и означава Щъркелът; турцизъм — и отмина с леко прегърбената си походка към Мага̀зия пристигнали товари с бавна бързина.
Как пристигат с бавна бързина, още ми е загадка… А Мага̀зия бърза бързина така и няма…
Какво ме изби на музейщина, сигурно си има крушка опашка. Запремятаха се откъсляци от исторически, по-исторически. Русофили и русофоби, доскорошни братя по идеи и оръжие, се хванали за гушите, щурат се из мъглявия Дунав с каици, разнасят насам-натам княз Александър Батемберг; ту го абдикират, ту го възцаряват. Русенецът Добри Немиров добре ги описва тия неща. Стрелят се и избиват взаимно; кръщават си улици, взривяват паметника на разстреляните русофили. Падна ми се честта да крепя престарелия му автор, скулптора Атанас Дудулов, под жаркото слънце, на стол всред шосейното кръстовище — запазил калъпите на фигурата на жена с урна. Сочи с бастуна си на каменарите-очуквачи, кое-как! Нашите калъпи дали ще ги съхрани някой и да ни реставрират. А ще има ли защо!
Обикалям из страната по музейни сбирки — да си сверя часовника. Попадам в Казанлък на читалищен деец стъкмил малко музейче — бай Димитър Чорбаджийски. Точно така — Чудомир! Мара Чорбаджийска ни черпи с казанлъшка ракийка под асмалъка. И двамата са позанемарени художници от първия випуск на Рисувалното училище, основано от завършилия в Италия и по италиански тертип, Константин Величков — съратник на Вазов. Чудомир не пише хумор от години. Ракът го беше подгонил яко:
— Ако знаете колко раци съм изловил и изял от рекичката до нас — и с този ще се справя… — самобудалка се бай Чудомир. — И с голямото изкуство се разминах — като деца си ровехме скривалища и съм се разминал на петдесетина сантиметра с Казанлъшката гробница! Ама ха̀ и късмет!
Не си се разминал с голямото изкуство, бай Чудомире! Винаги ще те четат и благославят!
Баба Мара Чорбаджийска надживя съпруга си библейски дълго. Беше я прихванала юбилярската болест. В СБХ, секретарят за провинцията — Зафир Йончев се видя в чудо от постоянните и врънкания, да й устройват все нови и нови юбилейни чествания.
Де устройваха, де не — но бяха доста.
Драги Читателю, позволявам си да подпъхна на това място и няколко хвалипръцковски думички, да се самопохваля — нещо за което така рядко имаме поводи в този ни напрегнат живот. Тия текстове — от началото на книгата, до тук, съм писал по различно време, безброй пъти препрочитал, поправял, зачерквал, добавял. Иска ми се да добавя и сега няколко реда. Сега е нощта на двайсет и шести септември, две хиляди и седма година. На същата дата, през месец март, с Милена бяхме под същия асмалък в Двора на Бай Димитър Чорбаджийски — Чудомир. Къщата му сега е Музей Чудомир. Казанлъчани много си го тачат и на негово име са кръстили двуседмични културни тържества с всенародно участие. Казах — капризите на Съдбата ни лашкат по синусоидата си — ту лошотии ни се стоварват, ту някой слънчев лъч, макар и рядко, огрява напъните ни да сътворим нещо. Ту — сивотата на ежедневието се опитва да ни обезличи — не и се даваме, де. Такъв един слънчев лъч, изневиделица подслади наближаващите ми седемдесет години. Жури към Фондация Сатирик, ме номинирало, заедно с още девет автора, за тазгодишен носител на наградата Чудомир, трийсет и девети по номерация, от създаването на тази награда. Поводът — разказът ми „Плацебо“, отпечатан в Стършел, миналият октомври.
Като рзбрах, че професор Боян Биолчев е председател на журито, в тесен кръг се пошегувах (за да прикрия и смущението си; нали не всеки ден ни се случват такива неща, не съм обръгнал), че професорът е с обратна захапка и няма да ме огрее. После научих, че той най-много е лобирал за мене. Я — каква хубава захапка имал той, значи!
Нагълтах се с тройна доза обезболителни — диклофенак дуо и милгама — да мога да издържа на болките от трите дискови хернии и коксартрозестите ми стави и пришпорих Ровъра, застоял се дълго под прозореца ми. Реших и аз да се отсрамя и взех като Ответен удар, да подаря на казанлъчани една от добрите си картини.
Те — добрите неща не стават добри на сто процента. Предните дни бях изпил, не можах да откажа чаша ледено газирано вино — Албена; хем не обичам сладникави вина от такъв тип, но така се наложи, повод някакъв и гласът ми изчезна. Не ми беше за първи път, след едно разраняване от тръбата на анестезиолог, като ме приспивал и сега продължи месеци наред. На тържеството бях безмълвен. Написах едни нескопосани думички да ги прочете Главният редактор на Стършел — Михаил Вешим; той пък си забравил очилата и в полутъмния салон нищо не се четеше. Малко преди това журналистът Петър Марчев се опита да изстиска интервю, притиснал ме в един ъгъл с едно лепено с тиксо магнетофонче; аз се напъвам да изкарам звук; той уж записва — излезе в Интернет и в тяхния вестник един материал, сякаш от онази игра на телефонче; дето всеки шепне по веригата и накрая не можеш позна кое какво е. Така хората „научиха“, че съм роден 1932 година, а не 1939; хайде — това нищо; ами, че съм бил четиридесет и пет години художник в Русенската опера, а те са само около шест… кой може да издържи в опера толкова години…, че съм имал ранчо и лозе в Америка — ужас, сега ще плъзнат рекетьори… дано да мине за своего рода хумор… и други подобни. Стършелът Йордан Попов от името на Фондация Сатирик ми връчи плик с паричен еквивалент на наградата и с тъга каза, че по времето когато той получил тази награда, била само сто лева, а сега е десет пъти по-голяма! Късмет, все пак!
Изобщо — дето викам, един слънчев лъч за изтерзаните ми последни месеци и години ходене по болници. Сега да се върна към музейните ми истории отпреди половин век…
Впрочем…
Къде забих из музейните си патила. Ще излезе, че сякаш само с музеи съм се занимавал; но как да прескоча музейните сбирки на Светлоструй в Щръклево, битовата в Копривец; автомобилната в ДАП; големият музей за Освободителната — в Бяла… то там е цяла епопея!
За всичките — работа не за сам човек; привличах колеги, за жалост — вече не всред живите.
Нещо като началство, трябваше да възложа на колеги да отупат спешно музей Тома Кърджиев. Спрях се на Георги Дечев, син на Виолета Дечева, повече от секретарка в СБХ в София; хем да го контролира.
