Прясно завършил още по-прясната специалност — дизайн. Млад, амбициозен, талантлив! Си мисля! Отворих си рана на едно място! Оказа се безпомощен. Натресе ми някой си Мънев от Сливен, нахакан, арогантен, самовлюбен пишман гений! Безотговорен, а врмето лети — аз ще съм виновен! Подхвърлих им идеи и начин за осъществяването им; конкретно — да освежат художествената страна с месингови пана, с ецвани, т.е. дълбани с киселина, автентични старинни фотографии. Одобриха проектите, ами кой да им ги изпълни, щото те като кокони… само могат хонорари да получават. И — поговорката: Тарикат носи вода на баламите! Главният художник на Окръжния съвет, т.е. аз — уреждам и снабдявам от разни заводи (просия, фактуриране, ходене по канцеларии и складове), в онова нямане — азотна киселина и месинг. Лично ги пренасям на ръце и с личен превоз; намирам им пенсиониран даскал химик да ги ецва; моля ги едва ли не на колене, да дойдат в Русе, да си завършат обекта навреме. Скъсаха ми нервите.
Така е, като си дадеш дъ-то под наем! Затова на вълка му е дебел вратът, че сам си върши работата — мята плячката на него и бегом!
А аз съм взел да им я мятам на техните проскубани вратове; кой как намери. Още ме е яд!
Сигурно имам температура; обикновено тогава такива видения хлуят отвсякъде, като равносметка! Халюцинирам. Затиска ме нещо тежко, въздухът не стига. Още утре ще споходя моето джипи, д-р Рос. Отдавна не сме си пили питието с нея; каквооо, тука ли си; що щеш тука — не искам да ме гледаш в това ми състояние! Еее, нещо се развали картината!
Не съм усетил кога, наверно някой порив, ме е понесъл-отнесъл-пренесъл. Опасно се рея между шишовете на гръмоотводите. Запуснато пристанище.
Кьорцаво кръчме, току до брега, предлага пържен облес и напитки според както. Жега. Как да не му дръннеш една ледена бира. Ще каже само ж-ж-ж! — както кога закаляваш палешник. Сякаш само палешници закалявам — това е литературен шаблон, тази жега на там избива. И ще поръчаш още и още; с пържен, та препържен облес. А той, като солета, хруп-хруп-хруп — на три гризвания се стапя. И пак!
Два гарвана, в строги вечерни костюми, кацнаха на раменете ми; трикратно почукаха с клюнове по черепната ми (съвсем не черна) кутия, взеха отношение по въпроса и отлетяха по делата си:
— И ние Гарррваните сме на това мнение! Никога не си вадим очи помежду си! Грррешка, ама има и прррошка: Гарррван, гарррвану око не вадиии!
Рея си се аз. Градът от тука е като спътникова снимка. И колко смешни неща има!
Някой бил казал, че в Русе хуморът не е на почит.
Ами онова там. И онова. И думичките, смешните, сами се подреждат още по-смешни. Рецептата е ясна: малко историйка, малко географийка, повечко оттук-оттам; секс на вкус, сол — колкото поеме, и два-три вица за цвят. Това май беше за сапунка. Все тая! Я нещо по-сериозно; да видим това; диктувам:
— както го пише по валсовете! По десния му бряг се е разчекнал град Русе, предвидливо застроен до Световна забележителност, отразена в авторитетни справочници:
През Великата река, която преди разделяше, а понастоящем свързва двата братски народа, е прехвърлил стройната си снага Дунавмост, рожба на дружбата между страните-членки на СИВ! — нали!?! Умно! Давам нататък: — И да не беше се Русе разчекнал, пак щяха да го разчекнат или разпнат. Кой де мине, все гледа да разчекне, разпне и замине. Чужди и свои! От време оно! А управниците — все ябанджии; идват от Дайнемайната си или от Матьтваясволач, учат се да бръснат на чужда глава, хоп трамплина — и нагоре; а Дунавът си тече ли тече…
Дали се е казвал Сексагинта Приста, Руси, Зорио, Юрюк Ова, Торгио Грандо, Кастела Русико, Русси, Русчук, Русе — и прочие тленни и нетленни имена на гранична крепост и пристан, е бил редовно и регулярно опожаряван, разрушаван и клан; въдворяван в Антични Мизия-кастели, Туна вилает и Шуменска и Разградска области; разселван, населван, подлаган на зверски данъци и самооблаганета; покръстван с огън и меч, сърп и чук; включван в азиатски и европейски просешки програми за уж разкрасяване — обогатяване на по-първи и по-втори управници; вилняли са епидемии, земетресения и обгазявания, данъчни агенти и предизборни агитации; граждански неподчинения, екогласности, бирени фести, а Дунавът си тече ли, тече…
До тук — добре! Момент, моля, да ми вземат кръв; да глътна шепа хапчета, да прелеят пишото ми в мярката — стъклено цървулче; точно двеста и петдесет грама — кой ти ги дава!
Въздушен порив ме изтегля нагоре, плавен завой. Смигвам на две умислени свраки, хвърчащи по маршрута на делата си. Рейтингът ми е спаднал — не ми обръщат внимание. Напират де мои си мисли, де проверени музейни факти. Диктувам! Запис! Клапа!
Шарен свят заварва след Освобождението академик Бай Иречек в Русе и пише най-прилежно:
— … 26 156 жители; от тях 11 342 са българи, 10252 турци, 1943 испански евреи, 841 арменци; останалите са румънци, гърци и други чужденци. В града — разбит от бомби и с изгорели сгради — спомен от братушките, бият в очи безбройни молдовански и на немски евреи дюкяни, невиждани по България; из чаршията арменски надписи като глаголица…
Инък улиците и хората изглеждат доста прилично, щото на 20 февруари 1878 година, с влизането на руските войски, жителите от доскорошната столица на Дунавския вилает захвърлят фесовете и за часове изкупуват от магазина на Василчо Радев всички калпаци и европейски шапки. Символика, срязваща две исторически епохи и добила бързо конкретика: широки улици заменят кривите сокаци; магазини и казина никнат като гъби след дъжд, вместо чаршийските дюкяни и кафенета; европейски архитекти градят барокови домове, банки, фабрики и гимназии. Префасонират се облеклото, вкусовете, оценките, възможностите, манталитетът. Вилаетският Русчук — необратимо се превръща в Русе, най-големият, най-европейският и най-значимият град в Княжеството.
Ако малко-отмалко префасонираме познатата максима на „Който е оцелял, значи се е смял.“, можем да дочуем какъв разноезичен смях е бълбукал по виенските павета и осветените с електрика улици, от чаршафосаните файтони и сепаретата на кафе-шантаните, с мирис на елегантни дами, френски коняци и египетски папироси. И тогава вехти, но повтаряни с удоволствие са вицовете за Киркор и Гарабед, Моше и Такохи, Настрадин Ходжа и Хитър Петър; за Фриц и Дойчо, за Иванушка Дурачок, Чичо Сам и Джон Бул…
Червената мелница смля физически, но не и духовно част от изворите, а мракобесното време роди най- свежите и най-острите вицове, претенденти за престижната Златна решетка!
Русенският филтър, посреща вицовите постъпления още преди митническите и други проверки от Дунавмост, Разпределителна, Речна и Аеро гари и прочие апокрифни източници и стоката прошнурована и пронумерована — поема към УСМИВКАТА!
„Пази Боже сляпо да прогледа“, рекли русенци по повод на изселилите се след девети 30 000 свои съграждани в София, на които първата грижа била да си основат клуб и новите столични другарки заклеймили бившите си съгражданки — как можело в Русе да ходят още с буржоазни шапки и капели! Голям скандал!
Някъде на тавана трябва да са шапките на мама; сещам се в кой сандък са. Какво разнообразие, само… широкополи, засукани, пресукани периферии, с черешки и разни цветя. Контех се с тях. Слагах във вълнените си гети чуканчета от дървения строител, сякаш съм на танкови обувки, наметка от мъхестата кувертюра, капелата и — ето ти я мадам Помпадур! Лично тя!
Няма ли нещо по-приятно да превземе екрана на каквото било-билото ми; дето казват патили, че минавало като на филмова лента, когато душата се отделя от тялото.
Например — когато като хемингуейевия Старецът и морето ловях, привързан с автомобилни колани към нещо като зъболекарски стол, крилати акули в акваторията на Акапулко и моряк на корабчето ми беше абсолютния двойник на Парцалев; а може да е бил и лично той — добрият приятел на художниците — на чашка с добро сухо бяло вино.
Или когато любимото момиче, сгушено дълбоко в пазвата ми, ми прошепна свидното-свенливо- доверчиво-изгарящо: вземи ме!
