Велимир Петров
Букетче
профилчета
По Татово време, в Русенско се подвизаваше един местен, несменяем шеф на АПеКата, дето при Тато влизал с пищов на кръста и с ръце в джобовете. Казваше се Берков, но му викаха Перков. Груб към слабите и сервилен към големите. Лично съм му сърбал попарата — изпъди ни с изваден пищов — група художници, цял месец зографисвали обори и халета и търпяли маргазлъците му — пихме по една студена вода.
Инициативен, от тези дето с чужда пита помен правят. Наистина — построи разни работи с тежки борчове във валута, по възможно най-незаконните начини, и други му сърбаха попарата. Та, той си наумил да си строи апартаменти за челядта, но да са „Баш в центъра на Русе“. Като казвам Баш, разбирайте го — Баш-баш! Предложили му разни свободни петна — все настрани му се виждали. По него време от Най- отгоре, за да се пресекат местни натиски и ходатайства, туриха за Главен архитект на Генплана — Генерален застроителен план на Русе, архитект Христо Генков, брат на художника Генко Генков. И двамата са много добри в професиите си, но и двамата имат… малко нещо… абе, меко казано нестандартно и неконтролируемо. При художника е съвсем изявено — много си пати, въпреки, че майка им е била нещо ятачка или партизанка… При архитекта е по-дисциплинирано, това нещо — избухливо е, щото не понася дивотии. Затова и го бяха довели от София, по лична заръка от Тато. Така здраво я беше подхванал, че мълвата говореше — Генпланът се казвал така, по името на Генков.
Предупреждават Генков, че Берков ще го посети по такъв и такъв въпрос, да си има едно наум. Той само изръмжал: — Дайте го насам!
Трябва да сте виждали Берков, за да си представите ситуацията — диаметърът му в кръста е почти колкото височината до раменете, а е висок човек. По законите за центъра на тежестта, ходеше силно наклонен назад, а това придава допълни-телно самоуверен вид. Следва диалогът:
— Добър ден, обадиха ли ви се от… (поглежда нагоре), аз съм Берков!
— Да, заповядайте другарю Перков, обадиха ми се, да, разбира се…
— Берков съм!
— Да, чух добре, другарю Перков, обадиха ми се, какво желаехте…
— Берков съм, КАЗАХ, за петното, застроителното, в башцентъра на Централната част.
— Какво току повтаряте: Перков, та Перков! Знам, обадиха ми се, взехме решение, по изключение, щото местата са отдавна блокирани, но за Вас, по изключение! Ето това е петното! — и показва на огромната карта на Генплана на Русе, върху Паметника на Свободата от Арнолдо Дзоки.
— По централно място нямаме за сега, другарю Перков (като натъртва на Пъто); за паметника не се притеснявайте, ще го преместим, щом е за Вас!
Продължението не е за в писмен вид!
Сега, ако искам да съм обективен и точен при скициране дори и на някои кюшенца от профила на Бай Киро, да си прилича, трябва да забъркам в един котел черна боя и в едно алуминиево канче — малко бяла. От бялата може и да артиса.
Сравнително добър художник, природно надарен талант и напорист темперамент, за съжаление на обществото, спрял развитието си в средна възраст, поради алкохолна презаетост. Набор на Ненко Балкански, когото несъзнателно или не, имитираше в държане, лула и маниери, сега щеше да е около стоте. Около шестдесетте и кусур, по чудо прескочи трапа и по още по-голямо чудо — на два пъти спира пиенето и накрая — окончателно. За сеирджиите — жалко, щото пиенето му беше атрактивно, с много скандали, публично-нарицателно и повод на родителите на талантливи бъдещи художници, да ги възпират от подобен избор в професията. В тетрадката, изпълняваща функцията на Протоколна книга от заседанията на ръководството на Група на художниците — Русе, е написано от треперещата ръка на тогавашния Председател, с безподобното име Лукан Семков Цоков — каквото име-то, такова и човечето, известно с крилатата фраза, произнесена с тракащо чейне: — Отивам, с извинение, до партията! — без коментар — Та, с неговата трепереща ръка, от емоцията на момента, е записано през 1952 година:
— … заключили сме се по време на заседание в канцеларията, щото Киро Станчев, както винаги пиян- залян се мъчи да разбие секрета. Урината нахлува в помещението.
Уникално, нали, как са се разбивали навремето секретни брави.
От този му период, на Бай Киро му останаха професионалната походка на моряк на люлееща се палуба в бурно море; и кръвясалите очи в огромни торбички. Казват — поради тая червена бленда в погледа, последните му картини са издържани в революционно-пролетарски колорит; както и тематиката — натюрморти с изкормени юрдечки, риби, ножове и черволаци.
Имаше светли промеждутъци, когато беше общителен, духовит и благоразположен.
От тогава е и историята с бурканите; ето я:
Отиват да викат Бай Киро да държи лопатите на Божко Василенко — Железария на дребно, докато хвърля серкмето. То си изисква майсторлък — не всеки може да държи лодката в стабилно равновесие с греблата, да я придвижва напред-назад по рибодайните места, докато серкмеджията стъпил бос на мокрото и хлъзгавото, на носа на лодката, манипулира със серкмето. При едно заклащане знаете какво ще се случи; а Бай Киро е спец на тая работа.
— То и Драго Акулата може да му държи лопатите, че по цял ден е по Дунава, ама Киро си е друго! — не пропуска коментар за уменията му Балбузана, характерен артист от Театъра и сподвижник на Тайфата.
— Киро, Киро!
Тук Киро, там — Киро, намират го да реди в коритото на двора, да се киснат буркани с вишни, току що купени от магазина. Каква била работата — леля Сава, жена му, заминавала при децата и му заръчала да обере вишната и да свари компоти за зимата. Само и само да я отпрати по-бързо, обещал. Купил готови компоти и сега ги киснел да паднат купешките етикети, да не разберяла кондиката.
— Ще и правя компоти, аз на нея! Как пък не! Че не мога, сякаш, да свърша нещо по-полезно през това време — например да отупам някой шедьовър! — и отива за риба.
Художникът си е художник — Бай Киро се слави с точно око. Колегата Трифон Николов има страх от новото неначенато платно, не смее да го започне, да не осквернявал девствеността му. Мотае се със странични неща, само и само да не ри-сува. В случая — майстори Нютонов телескоп, по указания от юношеско списание; дълъг към два метра и дебел към педя и половина. Лупата шлайфа по метода на грамофонната плоча, за една трета вдлъбнатост, с диамантен прах, на самоделен станок, от дебелото стъкло на корабен илюминатор. Гилдията любопитно следи манипулациите. Бай Киро внезапно отсича:
— Телескопът побира точно осемдесет и два литра вино!
Ентусиасти и неверници правят сложни из-числения — излиза точно осемдесет и два литра!
На стари години, прави му чест, се хвана да учи младежи в кръжок по рисуване и много от тях, особено завършилите във Велико Търново са започнали при него. Уважаваха го и търпяха безропотно каруцарския му жаргон и отношение, псувните и обръщенията като „жабо“ и „мърльо“; както и пощипванията и опипванията тук-таме по бъдещите колежки — стари мераци на дърти котараци, вика.
Комай, ми се свърши бялата боя в алуминиевото канче.
С черната боя, все пак трябва да спазя известна въздържаност, много черти да премълча или набързо претупам — все пак Бай Киро вече не е между живите и не може да се защити.
Черното може да е различно: тънка, графична, категорична, филигранна линия; или акварелно разлято — прозирно нюансирано; нахвърляния с дебелата четка, както и поливания на едри петна — материал за характеристика бол-бол. Например викаха — му Киро Къркялана. Къркялан е човек —
