Валери Петров
Бяла приказка
Високо в бялата планина имало малка метеорологическа станция и в нея живеел един стар метеоролог. Той бил съвсем сам и когато му оставало свободно време, си съчинявал разни приказки и стихотворения. Ето и сега, като гледал през прозорчето тихия сняг, който валял навън, той си бил намислил нещо и вече го пишел на машинката си върху опакото на един лист за метеорологическо съобщение. И това, което си бил намислил, започвало така:
Но като стигнал до това място, едно малко еленче почукало с рогца по стъклото:
— Това за ме-е-е-не ли е?
Метеорологът вдигнал очи от машинката.
— За те-е-е-бе! — казал той и продължил да пише.
— Ама аз не ти прося хлебец! — казало еленчето малко обидено.
— Зная! — казал метеорологът. — Само че не ми пречи, защото не мога да си я донамисля.
— Какво да донамислиш? — попитало еленчето.
— Е как какво? Приказката!
Като чуло „приказка“, еленчето подскокнало от радост:
— Ама и аз искам да играя в нея!
— Че ти вече играеш.
— Ама и ти тогава!
Метеорологът се усмихнал.
— Не, аз съм голям — казал той. И прибавил: — И тъжен.
— Нищо! — настояло еленчето. — Ще играеш голям и тъжен! А пък ние ще те развеселим!
— Малко се съмнявам — казал метеорологът. Но все пак прибавил: — Добре. Бързай надолу, че приказката почва!
— Как почва? — попитало еленчето.
— Ами така. Не виждаш ли? Не чуваш ли?
Еленчето се огледало: снегът бил спрял! Ослушало се: отдолу, иззад елхите, долитали детски гласове!
— Децата от училището са дошли на ски — казал метеорологът. — Бягай на полянката! Много интересно ще бъде!
Той излязъл навън, за да очисти своите уреди от снега, който ги бил затрупал. Отворил сандъчето на единия, отворил на другия…
— А термометъра няма ли да погледнеш? — запитало го еленчето. То още не било тръгнало.
— Няма — казал метеорологът.
— Защо?
— Не е твоя работа. Какво разбираш ти от метеорология!
— Знам аз! — казало еленчето и заприпкало надолу. (А какво знаело, после ще разберем.)
И приказката започнала.
Скок! Скок! Скок! — еленчето вече стигнало до полянката, надникнало зад една пряспа и кого видяло? Видяло Ванчо от IIIв клас. Той носел ските си на рамо. Спрял се, свалил раницата си и се навел да ги слага. Но докато си ги слагал, раницата се размърдала зад гърба му и почнала да се отдалечава.
— Стой мирно! — казал й Ванчо.
И раницата се спряла на място.
— Ще се спусна веднъж и ще се върна. Разбра ли?
И раницата закимала, че е разбрала.
— И тогава ще те покажа на всички.
И раницата заподскачала радостно.
А Ванчо се плъзнал надолу със ските и изчезнал зад боровете.
Но едва изчезнал, раницата започнала да се търкаля, да издава някакви звуци, докато най-сетне се разтворила и от нея изскочило…
Какво?
Едно коте!
Но какво коте? — пита се.
Ужасно разрошено и ядосано! Истинско чудовище!
Котето се отърсило, извикало подигравателно:
— Сбогом, Ванчо! Много ти здраве!
И тръгнало към гората, пеейки:
Още не било завършило мяукането, и иззад храстчето над една пряспа се раздало тънко:
— Браво! Браво!
— Фу! — изфучало котето и скочило от изненада нагоре. — Кой извика „браво“?
— Аз — казало еленчето. Защото храстчето били именно неговите рогца. То излязло иззад пряспата и се приближило към котето.
