намират на всяка крачка. Има едно стихотворение …
— Знаем го! Знаем го! Много е тъжно и голямо! — развикали се всички. — Но как да разберем дали му е приятел, или не му е приятел?
— Виж, това е наистина много мъчно — казал метеорологът.
— Няма ли барометри за приятелство? — попитало еленчето.
— Има, но и те са големи и тъжни — казал метеорологът. — И все пак да помислим!
И той дал знак на малките животни да се сгушат около него. Всички събрали глави и си зашепнали. Не се разбирало какво кроят, само от време на време се чувало:
— Аз — това! Аз — това! На изпитванка!
— Шу-шу-шу.
— Иха, че интересна!
— Шу-шу-шу.
— Ама да не стане страшно!
— Шу-шу-шу.
— Само така! Да! Да!
— Шу-шу-шу.
Като се наговорили, всички вдигнали глави.
— Ще видите, че ще издържи! — казало котето.
— Вие, да видим, дали ще издържите! — казал метеорологът.
— Ще издържим! Ще издържим! — развикали се всички.
И се пръснали в разни посоки, като оставили големия си и тъжен приятел да гледа след тях.
И какво станало после?
Ето какво станало.
Ванчо вървял сред бялата гора и викал котето си. Но вместо котето, задъхано, отнейде се появило лисичето.
— Бягай! Бягай! — извикало му то.
— Защо? — казал Ванчо.
— Мечката! Иде насам и каквото срещне, изяжда го! Това е Мечата гора, не знаеш ли? Тука е пълно със стръвници!
— А не видя ли едно коте? — запитал изплашен Ванчо.
— С дълга опашка ли беше? — запитало лисичето.
— Да!
— И с дълги мустаци?
— Да!!
— И със зелени очи?
— Да!!! — съвсем изплашен казал Ванчо.
— Не съм го виждало — казало лисичето. — Бягай да бягаме!
И само̀ избягало. А между снежните клони се мярнало нещо голямо и тъмно, което танцувало и пеело:
Ванчо се уплашил, разбира се, но все пак събрал смелост.
— Няма да се връщам! — казал той. — Там е котето ми! Там е моят приятел!
И продължил пътя си.
— Добре, но на твоя отговорност! — изревала след него мечката.
А то не било истинска мечка, а кожухът и ушанката на метеоролога — малките животни ги били окачили на едни тояги, за да плашат с тях Ванчо.
Лисичето изскочило първо изпод кожуха.
— Май ни позна! — казало то.
Изпод кожуха изскочило и котето:
— Не ви е познало, ами ми е приятел! Стига сме го мъчили!
— А той тебе как те е мъчил! — грачело сврачето.
— Колко ме е мъчил? Много малко даже! Аз да знаете какви пакости съм правило!
— Каквото и да си правило, не може да те пуска с парашут от третия етаж! — казало мечето.
— Той само ме държеше над балкона! Даже беше интересно! — викало котето. — Оставете го!
— Ами и на нас ни е интересно! Идвай! Идвай! — развикало се лисичето.
И всички захвърлили кожуха и ушанката и отново хукнали след Ванчо.
А той вървял из гората и продължавал да вика своето коте:
— Мачо-о-о! Мачо-о-о!
И изведнъж наоколо му започнали да се въртят разни призраци и таласъми. Всъщност нямало нищо страшно, защото това били пак нашите познати — животинчетата, — но Ванчо не знаел, че са те, и се разтреперал.
Облечени в разни пижами и чаршафи, с кофи, нахлупени на главите, животинчетата се въртели около него и викали:
