Докато таласъмите танцували около него, Ванчо викал:
— Не ме е страх! Няма духове! Другарката учителка каза, че няма! Махайте се, че като ви хвана!… Не е вярно, че е вампирясало! Той е мой приятел! Ние се обичаме него!
И макар че бил много изплашен, пак събрал смелост, успял да разпъди духовете и се затичал нататък.
А пък горските животинчета започнали да си прибират костюмите. Прибрали ги и седнали омърлушени в снега.
— Нищо не излезе! — признало си дори лисичето.
— Не се плаши — казало мечето.
— Плаши се, но побеждава страха си — казало еленчето.
— Аз ви казвах! Аз ви казвах! Стига толкоз! Стига сте го мъчили! — молело ги котето.
— Може пък да му е приятел — казало мечето.
— Пръв! — казало еленчето. — Да кажа ли стихотворението?
И в този миг се появил метеорологът.
— Не бързай да го казваш! — засмял се той. — Нека аз първо да кажа метеорологическото предсказание за след малко! — И зачел: — „… рязко спадане на налягането и температурите, с образуване — по планините — на снежни бури, гъста облачност и краткотрайни замразявания на носовете“…
И още недоизрекъл тези думи, облаци скрили слънцето, планината станала мрачна и студена.
А Ванчо вървял сред преспите. И метеорологът му говорел през една фуния:
И не стигал студът, но силен вятър разтърсил дърветата, хвърлил сняг в очите на Ванчо, заблъскал в гърдите му. И гласът през фунията завил:
И крачките на Ванчо ставали все по-бавни. И гласът през фунията му шепнел гальовно:
Но, слава богу, сврачето, като чуло думата „никога“, не издържало, изпляскало с криле и литнало, крещейки:
— „Никога-а-а! Никога-а-а-а!“
И това спасило Ванчо. Той се стреснал и извикал:
— Махай се, уморо! Там е котето ми! Там е моят приятел! — и продължил нататък.
Но бурята не се предавала. Тя грабнала сврачето, завъртяла го и го хвърлила към едно борче встрани, зад което се били скрили малките животни.
— Защо разваляш играта? — извикало му лисичето.
— Ами дожаляло му е! — казало еленчето. То само̀ било нажалено.
— А на мен? — извикало котето. — Мен не ми ли е жал, мислите? Стига сте го мъчили! Той вече доказа! Не е честно! Пуснете ме! Чичо Метео-ро-ло-о-о-ог!
То се отскубнало от мечето и лисичето, които го дърпали назад, с един скок се хвърлило през виелицата към Ванчо и го прегърнало:
— Ванчо, аз съм тук! Не бой се!
— Мачо! — извикал зарадван Ванчо.
И в миг всичко се преобразило. Бурята стихнала. Топло слънце засияло над планината и метеорологическата станция. И Ванчо, и котето, прегърнати, запели заедно с другите малки животни:
