Иван Миланов Петров
Играта
Най-накрая се уговорихме да се видим. Запознахме се в интернет. В любимия ми форум. Писахме си доста дълго време, преди да се престрашим да се срещнем. Разбрахме се за интернет-кафе „Виртуално слънце“. Изкъпах се. Сресах се. Облякох най-хубавия си костюм Armani и тръгнах. Днес трябваше да спечеля. Не бях печелил в последните си две участия в „Играта“. Интернет-кафето беше на 5 минути от апартамента ми, така че нямаше нужда да взимам такси. Но ако разстоянието беше по-дълго, със сигурност щях да направя това. Не исках да протрия моите оригинални Salamander. Когато влязох, Nike вече беше там. Познах го по ярко белия комплект от анцуг и пасващите към него маратонки. Всичко това бяха нови модели, пуснати преди седмица, и струваха майка си и баща си. Nike ме поздрави радушно. Не му липсваше самочувствие. С такъв Nike всеки би имал самочувствие. Ръкуваше се като влагаше малко сила. Явно искаше да покаже, че мястото ми не е тук. В този миг някой ме потупа по рамото. Рязко се обърнах. Ослепи ме сребрист часовник Gucci и изключително стилен яркосин костюм с яркосиня вратовръзка, пак Gucci. Явно Gucci се беше подготвил внимателно. Изгледа ме с насмешка, но според мен криеше, че е респектиран. Все пак не всеки можеше да се похвали с Armani. Gucci не влагаше особени чувства в ръкуването. Предполагам, че ги смяташе за абсолютна формалност.
Скоро дойдоха и другите от тайфата — костюм Gianni Versace, много елегантен бих добавил, яркочервен спортен комплект Reebok и една ослепително хубава Yves Saint Laurent. Седнахме и поръчахме.
Личеше си, че Gucci е опитен играч. Държеше се стилно, знаеше какво иска. Движенията му бяха премерени. Излъчваше спокойствие и увереност. Когато говореше, гледаше събеседника си в очите. Никога не прекъсваше. Не се изхвърляше в думите, но не ги и пестеше. Вярваше в собствените си сили. Като добавим и блестящия му часовник и перфектната вратовръзка, човек добиваше чувството, че този човек крачи уверено през живота и няма да позволи нищо да му попречи или да го спре в неговия поход. Reebok и Nike бяха по-неспокойни, но не поради липсата на самочувствие, а даже напротив. Те бяха твърде самоуверени. Като типични спортни типове, те гледаха с насмешка моя Armani, както Gucci, Gianni Versace и Yves Saint Laurent. Явно Reebok и Nike бяха убедени, че могат да управляват света ако поискат и не го правят, просто защото не са пожелали. Те бяха спортни типове и вярваха, че активният живот, който водят ги прави по-пълноценни от нас. Според мен смятаха, че бъдещето принадлежи на тях и такива като нас рано или късно ще изчезнат. Освен че ни гледаха с насмешка, взаимно преплитаха шпаги, тъй като всеки смяташе другия за основния си конкурент. Ръкуваха се, без да влагат сила, но ръката им не трепна нито за миг.
Yves Saint Laurent не беше толкова отигран играч като Gucci, но не се притесняваше от никого. Наблюдаваше спокойно разговорите и се включваше без страх, умееше да бъде сдържана, но същевременно и показваше духовитост. Смяташе за стилно да говори равномерно и едновременно с това малко иронично. Не се хвалеше като Nike и Reebok, но осъзнаваше силата си. Не използваше умерени жестове като Gucci, но думите й имаха тежест. Знаеше какво иска и как да го постигне. Ръкуваше се леко — по женски. Явно отлично съзнаваше, че нейната сила се състои именно в нейната женственост, умееше да поддържа отличен външен вид и се гордееше с това.
За разлика от нея, Gianni Versace говореше сериозно, сякаш убеден, че трябва да се радваме, че говоренето му е безплатно. Явно смяташе, че чувството за хумор е проява на слабост. Предполагам, че смяташе всички, които не носят Gianni Versace за мекотели. Излъчваше гордостта на човек, който е постигнал мечтите си. Не беше пестелив в приказките, което вероятно означаваше, че смята умереността в диалога за зле прикрита неинформираност или глупост. Ръкуваше се, като хващаше с другата си ръка ръката на партньора — по такъв начин се показва покровителството на по-силния над по-слабия. Явно ме смяташе за бита карта, както и всички останали между другото. Непрекъснато следеше за най-малката грешка, за да започне безпощадна офанзива.
Аз не бях толкова арогантен колкото Nike и Reebok, нито имах самоувереността на Gucci. Знаех, че светът не започва с мен, но се уважавах. Нямах самочувствието на Gucci, просто защото нямах игровия му опит. Явно той бе участвал много пъти в „Играта“. Знаех, че скоро ще настъпи и моят ден.
Дойде сервитьорката. Отвори широко очи — явно не беше виждала толкова маркови стоки на едно място. Остави менютата и се оттегли доста респектирана.
Време беше да се запознаем. По правилата на „Играта“ опознаването ставаше, като единият от участниците разкаже за себе си, а всички останали задават доуточняващи въпроси. Добрата подготовка беше изключително важна, защото всеки пропуск носеше черна точка. Даването на истинското име бе напълно забранено. Съгласно правилата опознаването ставаше по ред на пристигането. Първо всички трябваше да питаме Nike какъв е.
— Аз съм главен мениджър на Nike Corp. в сектор Източна Европа, отдел Югоизточна Европа, Център София. Печеля по 130 000 $ годишно. Притежавам отлични познания по мениджмънт на едри предприятия, както и много богат опит в световния лидер в производството на спортни стоки Nike. — Тук той погледна леко предизвикателно Reebok, който се усмихна — не без ирония — на това подмятане. След това Nike продължи. — Притежавам отлични познания по пет езика, а именно английски, немски, гръцки, турски и румънски, за които имам и международно признати сертификати. С помощта на тези езици, моите експертни познания по управление и дългогодишния опит, аз изпълнявам работата си качествено и ефективно. Коефициентът ми на полезно действие е 97%, това е седмият най-добър резултат в Nike Corp. за миналата година при наличието на 24 000 служители, като за последните пет години съм неизменно в топ 10 на най- полезните служители на корпорацията. За мен всеки човек трябва да върши работата си професионално и съвестно. За мен е чест, че съм служител на Nike Corp. Гордея се с това и поради тази причина аз използвам само фирмени продукти, като по този начин стимулирам другите служители да ги употребяват, с което се увеличават продажбите, а съответно и печалбите за корпорацията. Притежавам най-новия модел на Ferarri — Bellissimo, както и 570 000 $ в чуждестранна банка. Мисля, че това е всичко засега. Ако желаете допълнителна информация, задавайте въпроси.
Пръв започна офанзивата Gianni Versace.
— Как може да се хвалите, при положение, че не сте първи?
— Аз съм седми, но забележете, за всички служители на Nike Corp. За сектор Източна Европа аз съм най-добрият служител. Нещо, с което предполагам не можете да се похвалите. — Nike контраатакуваше добре. Явно вярваше, че изходните му позиции в „Играта“ са по-добри от тези на всички останали.
Reebok също беше засегнат от представянето на Nike и също зададе провокативен въпрос:
— От колко време споменахте, че работите за Nike Corp.?
Nike се усмихна на тази пряма атака и отговори:
— Не съм споменавал. Работя от 9 години, което е неоспоримо доказателство за това, че съм лоялен към фирмата. — Nike гледаше Reebok предизвикателно.
— След като през последните пет години неизменно сте в десетката, мисля, че ще ни бъде интересно защо в първите четири години не сте били там? — Сарказмът, с който Reebok зададе въпроса демонстрираше неговото самодоволство по начина, с помощта на който постави Nike на тясно. Лицето на Nike се изпълни с кръв, което директно му донесе черна точка. Самоконтролът в „Играта“ беше първостепенен, защото показването на емоции означаваше психическа лабилност, която от своя страна можеше да означава много неща — несигурност в собствената теза, липса на самоувереност, а и недостатъчен интелект. Емоционалното поведение показваше, че са те хванали на тясно, а щом си го допуснал, значи не си бил достатъчно предвидлив откъде и по какъв начин ще дойде атаката. За да участваш в „Играта“, предвидливостта бе жизненоважна. Освен всичко това, емоционалността означаваше страх, а страхът беше недопустим за съперниците. Всичко това показваше липса на самоувереност, което си беше огромна черна точка. Всички се усмихнахме леко, когато видяхме първоначалната му реакция. 1:0 за нас. Nike осъзна, че е допуснал грешка, но не се предаде. Според правилата, можеше да отвърне с нещо по-пиперливо, но в никакъв случай да изпада в директна конфронтация, нито да използва вулгарности.
— Трябва да се гордеете с наблюдателността си, колега, — добре, малко ирония — всъщност исках да проверя дали ще можете да забележите, тази тенденциозна грешка — натърти Nike. Опитваше се да се измъкне по много елементарен начин, което беше малко смешно, ако не и жалко. Все пак той говореше с интелигентни хора. Отказът му да отговори директно означаваше 2:0 за нас. Reebok усети слабостта му и реши да го довърши:
— Не знам дали не греша, но ми се струва, че началната ви реакция беше реакция на изненада, което
