светилищата, кипарисите се губеха в тъмнозелени контури, денят преминаваше в цвърчене на щурци, собственикът на ресторанта прати внука си да сложи на всяка маса по една имитация на антична лампа. Пламъчетата на конопените фитили, напоени с масло, трептяха. А освен това съществуваше и статистика.
— Случва се… Швейцарската камара за часовникарство и Швейцарската федерация на производителите на часовници са поръчали проучване, от чиито резултати става ясно, че годишно всеки петдесети човек губи по един часовник… — каза моят приятел, вероятно, за да се успокои.
— Да, случва се… Но в такъв случай би трябвало поне един на сто души веднъж годишно да намира този нечий изгубен часовник… А това, струва ми се, не се случва — гледах китката на събеседника си; мястото, на което доскоро стоеше часовникът, ми изглеждаше някак отекло, сякаш околната тъкан бе нараснала и погълнала механизма.
— Не, това не се случва… — повтори той; имах чувството, че нарочно скри лявата си ръка под масата. — Какво ли става с разликата между изгубеното и намереното? — попитах, загледан сега към асмата на терасата на ресторанта.
Наистина, както обикновено в крайморските селища, в желанието си да направи сенник, собственикът беше оковал лозницата с решетести метални пръти. Растейки, лозата беше преляла през отворите, металът се беше оплел с израстъците, на много места беше обрасъл, сякаш го нямаше.
— Статистиката мълчи по този въпрос… — сви рамене моят приятел и внезапно смени темата, отваряйки приказка за мистичните времена, когато в Делфи се е идвало заради пророчество. Тук, под Парнас, е бил пъпът на света…
Той говореше ли, говореше, а аз си представях, че сега има у себе си чуждо тяло, че онази хронопийка на Кортасар е някъде в него, че бие, определя пулса му също както решетките на лозницата принуждават филизите да не се кривят, да растат правилно според чуждите замисли.
Въпреки че рядко разговарях с баща си и дори тогава неохотно, най-подробно му разказах този случай от нашето пътешествие. Той за минута се замисли за онзи недостиг, за онази разлика, после рязко отметна глава, сякаш искаше да пропъди неприятните мисли.
— Какви ли не щуротии ти идват на ум… В последна сметка всичко е налице… Математиката си е математика, тук няма произволни неща — каза по-високо от обикновено, подобно на човек, който иска да убеди, да залъже преди всичко себе си.
Три
Малкият будилник „Браун“ с капак го донесох от Германия през май 1991 г. Смятах, че ще ми е от полза при скромните пътешествия, които предприемах, без да подозирам, че през следващите десет години всъщност никъде няма да отида, че няма да мога да напускам страната, както впрочем нито една страна няма да приема с удоволствие онези, които идват оттук. Баща ми внимателно, мълчаливо разгледа автобусния билет по маршрута Белград — Франкфурт на Майн — Белград, етикетите на багажа, входните билети за галериите, каталога на Природоисторическия музей „Зекенберг“, десетина картички с репродукции на Рубенс, Дюрер, Бош, Шагал, една по-голяма репродукция „Нашата Дева Мария от Франкфурт“ на Ван Дайк, джобния сръбско-немски речник, въздългия ограничител за книги, ограничителя с печатния автограф на Гьоте от неговата родна къща, каталога на колекцията на старинно изкуство от Музея на миниатюрната пластика, сметката от магазин за чай и сметката от китайски ресторант, безплатната диплянка за страданията на тамошните евреи от Стаята на Холокоста, брошурите от Музея на Далечния изток и Музея на иконите, илюстрования пътеводител през тропическия павилион на Ботаническата градина, програмата от концерта на Бахова музика за орган, Токата и фуга в де-мол, изпълнена в катедралата „Свети Вартоломей“, обемната монография за Хайделберг, оригиналната рецепта за сладкиш с швабско сирене от гостилница „Ритер“, моите снимки край паметника на Гутенберг и пред живописните къщи на Замстагсберг, къщите с романтични имена „Черната звезда“, „Малкият и големият ангел“, „Златната ръчичка“, афиша за изложбата на избрани произведения от Флорентинската галерия „Уфици“, афиша с детайл от „Благовещение“ на Леонардо да Винчи, няколко етикета от винени бутилки, подложки за бира и други печатни доказателства за моите обиколки. Събирах ги преди всичко, имайки наум, че от дъжд на вятър могат да ми помогнат при съчиняването на разкази. Та баща ми разглежда всичко това доста дълго, но най-дълго се задържа именно на онзи часовник за пътуване и на ситно изписаната гаранционна карта.
— Добър избор… Много добър избор… — повтори няколко пъти.
— Солидна стока… „Браун“ е отлична къща… Сериозна фирма… Имахме сешоар „Браун“, служи ни осемнайсет години… — добави, след като провери каква е батерията вътре.
— Алкална, винаги слагат алкална батерия, другите ще протекат… Немците са изключително прецизни хора… Точен народ… Вече няма да закъсняваш за работа — завърши, наистина щастлив, че най-после (вярно, на тридесетата си година) съм престанал да купувам глупости и съм започнал да мисля за къщата.
И тогава ме помоли да му преведа горе-долу упътването за използване на електронния апарат за кръвно налягане — единственото нещо, което беше поискал да му донеса от своите пътувания. Най-накрая, след като три пъти едно след друго изпробва апарата, заяви, че се съмнява във верността на трепкащите цифри.
— Не зная какво му е, показва прекалено много, а аз наистина се чувствам отлично.
Четири
През януари 1992 г. получих призовка за мобилизация. Пристигна през нощта, около три часа, сякаш войната току-що беше започнала, въпреки че може би никога не беше спирала. Жена ми лесно намери всичко необходимо, тъкмо бяхме започнали съвместния си живот, гарсониерата под наем побираше малко неща… Когато обаче около пет се озовах на сборния пункт извън града, се оказа, че нищо не е толкова спешно. Неочаквано по обяд се появи баща ми. Слезе от таксито, прекоси веднага празното пространство, като че ли се боеше, че приготвената усмивка няма да издържи, ако заобиколи по пътечката, носейки пакетче, изпратено от майка ми, и моя ръчен часовник.
— Намерих го на шкафа — започна уж укорително, макар да личеше, че иска да ми каже нещо съвсем друго.
— Благодаря ти — отговорих и пъхнах часовника в джоба на ризата си.
За момент той отвори уста, сякаш най-сетне щеше да изрече това нещо, но се отказа. Все едно. В мразовития въздух всяка дума беше пара, топло облаче.
— Всички те поздравяват.
След това бързо тръгнахме. И вече на магистралата, благодарение на съобразителността на авторитетния запасен капитан, се объркахме. По-късно се разбра, че цялата част е събрана погрешка и останахме всичко на всичко двайсетина дена, като отначало охранявахме едно мирно село, за да ни изпратят със същата задача в друго село, където от време на време падаха гранатомети. От изсвистяването до експлозията минава известно време. Тъкмо преди завръщането ни, при последната нощна стража, снайперистки куршум откъм гърба ми се заби в брезовото дърво непосредствено до главата ми. Залегнах в калта. Миришеше на гнили листа. След половин час, когато се осмелих да стана, опипах с показалец влажната, пръснала се кора, разцъфналите трески на дървото, слузестата брезова сърцевина, раздробените влакна на годишните кръгове и на самото дъно — студения куршум, сякаш пипах в дупка в собствения си тил.
Най-много се стреляше, когато се върнахме. Заварих баща си с цигара в ръка. Междувременно отново беше пропушил. Не си спомням всичко, което каза тогава, но онзи израз на лицето, онзи израз, когато понечваш да кажеш нещо, а не го казваш, остана завинаги в мен.
Пет
Моята жена получи своя „лонжин“ от баща си по средата на следването, точно след избухването на Ирано-иракската война. Бъдещият ми тъст прекара тогава само няколко твърде горещи месеци, работейки в
