друго точно толкова дълго, колкото е необходимо температурата на живака да се изравни с температурата на тялото. Отличен е, защото през цялото това време детето е спокойно, ангажира вниманието му и е достатъчно да го чукнеш с пръст, ако песъчинките спрат в гърлото. След като извади термометъра от мишницата си, нашата дъщеря обикновено „навива“ пясъчния часовник, обръща го така, че пясъкът да се върне „в началото“, в първото балонче.
— Не казвай нито дума — предупреждава ме тихо жена ми, не иска нищо да обяснявам на детето, не иска да развалям илюзията му.
Човек, който прекарва дните си, застанал винаги на едно и също място на площада. Гледам го от прозореца на библиотеката, още от сутринта е тук, особено когато е слънчево. Неугледен, по-скоро занемарен, сякаш с взети на заем дрехи. Всички го смятат за особняк, градски луд, побъркан. И тогава откривам принципа. Изглежда се е научил да пресмята колко е часът по собствената си сянка, по това къде пада. Не му трябва ръчен часовник, нито градския на сградата на осигурителното дружество, не се налага никого да пита колко е сега… Няма нищо по-просто и същевременно по-сложно. Светлина и сянка. Между тях — човешка фигура.
— Добър ден… Как сте? — обаждам му се оттогава с лек, дружески поклон, докато другите го заобикалят отдалеч.
— Добър ден, добър ден… Ще се оправим… А вие как сте? — отговаря някак гордо.
Църквата „Успение Богородично“ в Панчево. Завършена е през 1810 г., осветена е през 1832. Строители са Гасала и Кверфелд, дърводелец — Бахман, гипсовите работи са правени от Ланг и Шнайдингер, изографисването на стените — от Кне, иконостасът и другите икони са изрисувани от Константин Даниел. Дървеният материал за строежа на църквата е подарен от Караджордже. Отличава се с това, че западната фасада има две камбанарии, съответно две кули. На всяка, над големия сводест прозорец има по един часовник. Веднъж, когато дойдох в Панчево да посетя чичо си, разхождайки се по улица „Димитрие Туцович“, точно до портата забелязах, че положението на големите стрелки на часовниците се различава. Не много, не повече от пет минути, но имаше разминаване между север и юг, трудно беше да се каже кой часовник показваше излишък и кой недостиг на време. Или може би нито един не беше точен, защото именно тогава, в този момент, лястовицата, която прелетя между двете църковни кули, мигом изчезна, изгуби се, сякаш се мушна през невидима пролука на небесата.
— Ами ако това мъничко разстояние е само дъно на празнина, която се разширява от свода към нас? Разширява се непреодолимо, така че всеки момент тази бездна, този отвор, ще погълне всичко… — казах на Васа Павкович, човека, който обича да следи полета на лястовиците.
Метроном. Наталия, дъщеря на наши приятели, се учи да свири на виолончело. В стаята си има метроном, произведен във Франция по патент на Менцел, много стар, около сто и петдесет годишен. Това е уред, който определя темпото, нещо като часовник на музикантската гилдия. Наталия ми обяснява как с помощта на този уред композиторът записва знаците, т.е. може да определи с какво темпо желае да се изпълнява неговото произведение. Добавя, че и Бетховен е използвал метрономните знаци, макар и невинаги съвсем прецизно.
— Освен това… — усмихва се Наталия, — казват, че веднъж, когато му направили забележка за тази приблизителност, отговорил: „Няма смисъл, темпото трябва да се усеща.“
Съжалявам, че при друг случай не записах дума по дума всичко, което ми каза композиторът Светослав Божич. С бързото престо музикалната субстанция се отстъпва на вятъра. Адажиото е постоянство, дълбочина. С илюзията за бързина понякога се прикриват по-слабите части на композицията; с бавно, спокойно темпо се подчертават по-добрите партии. Все пак много добре си спомням едно изречение от това малко устно есе на Божич: „Всеки часовник е пейоратив с времето“.
Баща ми не храни особена вяра в моето писане. Не го казва, но аз зная, че си мисли, че всичко това е губене на време. Имам чувството, че само от немай-къде ме пита какво работя сега, какво записвам. Често едва му отговарям, много рядко му разказвам подробно докъде съм стигнал и какви са намеренията ми. Все пак веднъж, в една зимна вечер на 1995 г., когато се увлякох да разказвам какво съм написал и какво ми предстои — мисля, че говорих цял час, без да спра, — забелязах, че той учудено ме огледа, като че ли за първи път си даде сметка за вълнението от онова, което ме обзема. Смути се. Чувстваше, че трябва да каже нещо, но не беше сигурен какво.
— Почакай малко… — сети се накрая, стана и отиде в стаята си.
Когато се върна в трапезарията, носеше кутийка с неизползвана, тъмнозелена, оригинална писалка „Пеликан“.
Осем
В края на 1996 г. навсякъде се звънеше. Хората изнасяха своите будилници на прозорците, балконите и площадите. Хиляди, десетки хиляди, може би стотици хиляди будилници заглушаваха началото на телевизионните новини.
И пак, както винаги, стрелките на екрана на телевизора глухо се плъзгаха върху логото: „спонсор на точното време“…
Девет
Седя с баща си на терасата. Пием кафе и пушим. Мълчим. Между два жилищни блока има петдесетина гаража, няколко едноетажни къщурки, купчина пясък с поникнала трева, топола, салкъм и дива череша. Тук някога играех. Точно зная къде си спечелих онези седем метални щипки на лявото бедро и между кои гаражи за малко не припаднах от първата цигара. Започва да вали. Силен, летен дъжд. Жените от къщите с дворове излизат, бързо прибират прането. Белотата изчезва в легените. Мълчим. Сутринта изселиха семейство бежанци, което се беше настанило незаконно тук, пространството отдавна беше планирано за градски паркинг; от време на време, когато някой от старите собственици, който няма наследници, умре, съответните органи рушат обектите. Здравите керемиди и тухли ги отнасят, остават начупените основи. Отгоре дворът прилича на голяма уста, на болна устна кухина с хлътнали венци. Мълчим. Между двата жилищни блока киснат на дъжда лампион, гардероб, нощно шкафче, телевизор, килим, хладилник, печка за дърва, кюнци, голям денк с чаршафи и одеяла и проскубано куче, което обикаля и души всичко това. Сигурно във фурната е останала чиния с баница и остатъци от закуска. Изселеното семейство не е тук, търси си нова квартира някъде из града. Струва ми се, че в мазето имаме найлонов топ. Останал е от миналогодишното боядисване. И без това е късно. Юрганът на двора е съвсем мокър. Мълчим. Дъждът се усилва. Впрочем, тъй като няма вятър, капките не навяват на нашата тераса и ние можем да седим, да пием кафе, да пушим и да мълчим. Изведнъж баща ми попита:
— Какво правят в болниците с фетусите?
— Моля?! Какво правят с фетусите ли? — изненадва ме. — В какъв смисъл?
— Знаеш ли как постъпват с плода при прекъсване на бременност? Какво правят с ампутираните крака и ръце? С оперираните части на човешкото тяло?
— Не знам — отговарям. — Не съм сигурен, може би ги погребват някъде. Вероятно има цивилизована процедура, установен начин. Предполагам що-годе достоен.
— Достоен? — повтаря баща ми последната дума. — А защо тогава отстраненото, отнето човешко време е навсякъде? Оставено да гние и да се вмирисва. И времето е част от тялото.
Мълчим. Дъждът отслабва. Спира. Въпреки това улуците още дълго клокочат, тенекиено дрънчат, шумно смилат, претакат дъжда в обикновена вода…
Десет
В тесния коридор на амбулаторната част на поликлиниката двама души сверяват ръчните си часовници, за да им минава времето. Останалите са напрегнали цялото си внимание да се дебнат помежду си — наблюдават се, недоверчиво оглеждат кой ще се опита да изпревари другите и да влезе, без да е на ред. Защото сестрата дълго не се появява, не вика никого по подредените сутринта здравни книжки. Чакането прилича на много бавна партия шах, впрочем и подът е покрит последователно с черни и жълти, по
