особено внимание, като казваха: „А, вие сте приятелят на Майкъл Корлеоне.“ За него бяха съобщили навсякъде. Дадоха му един от разкошните апартаменти, а не някоя малка стая, която можеше да бъде пробутана на беден роднина. Човекът, който ръководеше кабарето в хотела, му осигури красиви момичета. Когато Нери се върна в Ню Йорк, той гледаше на живота по малко по-различен начин.
Нери беше зачислен в отряда на Клеменза и внимателно проверен от този изкусен кадровик. Трябваше да бъдат взети известни предпазни мерки. В края на краищата в миналото той беше служил като полицай. Но Вродената природа на Нери надделя над всички скрупули, които той може би беше имал в другия лагер. За по-малко от година той влезе в играта. Вече никога не можеше да се върне назад.
Клеменза го превъзнасяше. Нери беше чудо, новият Лука Брази. Ще бъде по-добър от Лука, хвалеше го Клеменза. В края на краищата този човек беше нещо изумително. Рефлексите и координацията му бяха такива, че можеше да бъде втори Джо Димаджио. Клеменза разбираше също, че Нери не може да бъде контролиран от човек като него. Прехвърлиха го под личната опека на Майкъл Корлеоне, а Том Хейгън служеше като необходимия буфер. Нери беше „специален“ случай и като такъв получаваше голяма заплата, но не му осигуриха частни доходи — кантора за облози или друг гешефт. Очевидно беше, че уважението, което изпитва към Майкъл Корлеоне, е огромно и един ден Хейгън шеговито каза на Майкъл:
— Е, сега вече имаш своя Лука.
Майкъл кимна. Добре се беше справил с Албърт Нери. Той щеше да му е верен до смърт. Естествено на този трик го бе научил самият дон. Докато изучаваше бизнеса и прекарваше дълги дни под опекунството на баща си, един ден Майкъл го беше попитал:
— Как стана така, че успя да спечелиш доверието на човек като Лука? На такъв звяр като него? — И той го беше научил.
— Има хора на този свят — беше казал той, — които ходят от място на място и си търсят някой да ги убие. Сигурно си ги забелязал. Те се карат, когато играят на комар, изскачат разярени от колите си, ако някой леко драсне калника им, унижават и мамят хора, чиито възможности не познават. Виждал съм човек, един глупак, нарочно да вбесява цяла тълпа страшни типове, а самият той нямаше никакви шансове. Това са хора, които се скитат по света и крещят: „Убий ме. Убий ме.“ И винаги се намира някой да им направи тази услуга. Четем за това във вестниците всеки ден. Такива хора, разбира се, са много опасни и за останалите. Лука Брази беше от тоя тип хора. Но той беше толкова изключителен човек и дълго време никой не можеше да го убие. Повечето от тези хора не представляват интерес за нас, но човек като Брази е могъщо оръжие. Трикът е следният: след като той не се страхува от смъртта и по-скоро сам си я търси, тогава номерът е да станеш единствения човек в света, от когото той наистина да не желае да бъде убит. Той се страхува не от смъртта, а от това, че ти може да си този, който ще го убие. Тогава ти е верен до, гроб.
Това беше един от най-ценните уроци, които дон Корлеоне му даде, преди да умре, и Майкъл го приложи, за да направи Нери своя Лука Брази.
И сега, сам в своя апартамент в Бронкс, Албърт Нери пак щеше да облече униформата си на полицай. Той я изчетка внимателно. След това щеше да излъска кобура. Също и да почисти козирката на полицейската си фуражка. Здравите черни обувки трябваше да блеснат. Нери работеше с желание. Той беше намерил мястото си в света, Майкъл Корлеоне му се беше доверил и днес той щеше да оправдае това доверие.
ТРИДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
Същия този ден на малката уличка в Лонг Бийч стояха паркирани две лимузини. Едната от двете големи коли чакаше да закара Кони Корлеоне, майка й, мъжа й и двете й деца до летището. Семейството на Карло Рици щеше да летува в Лас Вегас, подготвяйки окончателното си преместване в този град. Майкъл беше наредил така на Карло, независимо от протестите на Кони. Майкъл не си беше направил труда да им обясни, че иска всички да се махнат от уличката преди срещата между семействата Корлеоне и Барзини. Разбира се, тази среща беше строго секретна. Единствените, които знаеха за нея, бяха двамата довереника на семейството.
Другата лимузина беше за Кей и нейните деца, които щяха да бъдат откарани в Ню Хампшър на гости у нейните родители. Майкъл трябваше да остане в къщи; той имаше срочна работа и не можеше да замине.
Предишната вечер Майкъл беше съобщил на Карло Рици, че ще има нужда от него на уличката за няколко дни и че ще може да се присъедини към жена си и децата си малко по-късно през седмицата. Кони беше побесняла. Беше се опитвала да се свърже с Майк по телефона, но той беше отишъл в града. Сега очите й се взираха да го мерне на уличката, но той се беше затворил с Том Хейгън и не биваше да бъде обезпокояван. Кони целуна Карло за довиждане, когато той й помогна да се качи в лимузината.
— Ако не дойдеш след два дни, ще се върна да те взема — заплаши го тя. Той мило й се усмихна, като съпруг, който споделя сексуалните въжделения на жена си.
— Ще дойда — обеща той. Кони отвори прозореца.
— За какво смяташ, че му трябваш на Майкъл? — попита тя. Разтревожената гримаса я правеше да изглежда стара и непривлекателна.
Карло сви рамене:
— Той ми обещава големи работи. Може би иска да поговорим за това. Поне така ми намекна. — Карло не знаеше за срещата със семейство Барзини, насрочена за същата вечер.
Кони разпалено попита:
— Наистина ли, Карло?
Карло й кимна категорично. Лимузината излезе през портала.
Едва след като първата лимузина беше заминала, Майкъл се появи, за да се сбогува с Кей и двете си деца. Карло също дойде при тях и пожела на Кей приятно пътуване и приятна ваканция. Най-после и втората лимузина тръгна и излезе през портала.
Майкъл каза:
— Съжалявам, че трябваше да те задържа тук, Карло. Но няма да е за повече от няколко дни. Карло бързо се обади:
— Нямам нищо против.
— Добре — каза Майкъл. — Стой само до телефона, а аз ще те повикам, когато имам работа за теб. Трябва да получа някои сведения преди това. Разбрахме ли се?
— Разбира се, Майк, разбира се — каза Карло.
Той влезе в къщата, обади се на любовницата си, която държеше тайно в Уестбъри, и й обеща, че ще се опита да отиде при нея късно тази вечер. После се зареди с едно шише уиски и зачака. Чака дълго. Скоро след пладне през портала започнаха да влизат коли. Той видя, че с една от тях дойде Клеменза, а малко по-късно от друга слезе Тесио. И двамата бяха приети в дома на Майкъл от един от телохранителите. След няколко часа Клеменза си отиде, но Тесио не се появи повече.
Карло глътна малко чист въздух, като се разходи из уличката само за десетина минути. Той познаваше всички от охраната на уличката, а с някои от тях дори беше в приятелски отношения. Но за голяма своя изненада откри, че днес не вижда нито едно познато лице. Всички му бяха непознати. И дори още по- изненадващо беше, че дежурният на портала беше Роко Лампоне, а Карло знаеше, че Роко има твърде висок ранг в семейството, за да изпълнява такава черна работа, освен ако нещо изключително не беше в ход.
Роко му се усмихна приятелски и го поздрави. Карло беше нащрек. Роко каза:
— Хей, аз си мислех, че заминаваш на, почивка с твоя „дон“?
Карло сви рамене:
— Майкъл пожела да остана тук за няколко дни. Има някаква работа за мен.
— Да-а — каза Роко Лампоне. — И на мен така ми каза. А после ми нареди да пазя портала. По дяволите, няма как, той е шефът. — С тази интонация, малко пренебрежителна, намекваше, че Майкъл не е човек като баща си.
Карло не обърна внимание на думите му.
— Майкъл знае какво върши — каза той. Роко прие забележката мълчаливо. Карло му каза „довиждане“
