Онова, което и двамата не споменаха, бе фактът, че Майкъл трябваше да скъса тесните връзки със своето семейство. И двамата разбираха, че той вече го е сторил до известна степен, но въпреки това и двамата се чувствуваха виновни. Имаха намерение да завършат колежа, като щяха да се виждат в събота и неделя и да живеят заедно през летните ваканции. Струваше им се, че така ще са щастливи.
Пиесата беше мюзикъл, наречен „Въртележка“, и сантименталната му история за един крадец- самохвалко ги караше да се усмихват един на друг, развеселено. Когато излязоха от театъра, се беше застудило. Кей се сгуши до него и каза:
— След като се оженим, ти ще ме биеш, а после ще ми свалящ звезди, така ли?
Майкъл се засмя.
— Аз ще съм професор по математика — каза той. После попита: — Искаш ли да хапнем нещо, преди да отидем в хотела?
Кей поклати отрицателно глава. Тя погледна нагоре към него многозначително. Както винаги, той бе развълнуван от жаждата й да се любят. Погледна надолу към нея и й се усмихна, после се целунаха на студената улица.
Майкъл чувствуваше глад, но реши да поръча да му донесат сандвичи в стаята на хотела.
Във фоайето на хотела Майкъл побутна Кей към щанда с вестници и каза:
— Купи вестници, докато аз взема ключа. — Трябваше да изчака една малка опашка, в хотела все още не достигаше персонал, въпреки края на войната. Майкъл взе ключа от стаята и се огледа нетърпеливо за Кей. Тя стоеше до щанда за вестници, втренчила поглед във вестника, който държеше. Той отиде, при нея. Кей повдигна очи към него. Те бяха пълни със сълзи.
— О, Майк — каза тя. — О, Майк. — Той взе вестника от ръцете й. Първото нещо, което видя, бе снимка на баща му проснат на улицата, а главата му в локва кръв. Един мъж седеше на бордюра и плачеше като дете. Това бе брат му Фреди. Майкъл Корлеоне усети как тялото му се вледенява. Не чувствуваше никаква мъка, никакъв страх — само дива ярост. Той се обърна към Кей:
— Качи се в стаята. — Но трябваше да я хване за ръката и да я отведе до асансьора. Изкачиха се заедно в мълчание. Вече в стаята, Майкъл седна на леглото и отвори вестника. Заглавията бяха:
Майкъл усети как краката му отмаляха. Той се обърна към Кей:
— Не е мъртъв, не са успели да го убият копелетата. — Прочете отново статията. Бяха стреляли по баща му в пет следобед. Това означаваше, че докато той се е любил с Кей, докато са вечеряли и са били на театър, баща му е бил близо до смъртта. Повдигна му се от срам. Кей попита:
— Ще отидем ли в болницата,? Майкъл поклати отрицателно глава.
— Нека първо се обадя в къщи. Хората, които са направили това, са луди и сега, когато Стария е още жив, ще са като побеснели. Кой, по дяволите, може да каже какво ще направят по-нататък. — И двата телефона в къщата в Лонг Бийч даваха заето и изминаха почти двайсет минути, преди Майкъл да успее да се свърже. Той чу гласа на Сони да казва: „Да.“
— Сони, аз съм — каза Майкъл. И усети облекчението в гласа му.
— Господи, момче, ти ни разтревожи. Къде, по дяволите, си? Изпратих хора в онзи твой затънтен град да разберат какво се е случило.
— Как е Стария? — попита Майкъл. — Зле ли е ранен?
— Доста зле — отвърна Сони. — Стреляли са пет пъти в него. Но той е корав. — В гласа на Сони имаше гордост. — Лекарите казват, че ще се оправи. Слушай, момчето ми, зает съм, не мога повече да разговарям. Кажи къде си?
— В Ню Йорк — каза Майкъл. — Том не ти ли каза, че ще дойда?
Гласът на Сони леко се сниши:
— Хванали са Том. Затова се тревожех за теб. Жена му е тук. Тя нищо не знае, нито пък полицията. Не искам и да узнаят. Копелетата, които направиха това, трябва да са луди. Искам веднага да дойдеш тук и да си затваряш устата. Ясно ли е?
— Ясно — отговори Майк. — Знаеш ли кой го е направил?
— Разбира се — каза Сони. — Но в момента, в който се включи Лука Брази, те ще са мъртви. Все още всичко е в наши ръце.
— Ще бъда там след час — каза Майк. — С такси. — Той затвори. Вестниците бяха излезли преди три часа. Сигурно са го съобщили по радиото. Беше почти невъзможно Лука да не е чул новината. Майкъл разсъждаваше загрижено по въпроса. Къде беше Лука Брази? В този миг и Хейгън си задаваше същия въпрос. Същият въпрос тревожеше и Сони Корлеоне в къщата в Лонг Бийч.
В пет без двайсет същия този следобед дон Корлеоне бе привършил с преглеждането на документите, които финансовият директор на неговата компания за зехтин му бе приготвил. Той облече сакото си и почука с пръст по главата на сина си Фреди, който бе забил нос в следобедния вестник.
— Кажи на Гато да докара колата от паркинга — каза той. — След няколко минути ще съм готов за в къщи.
Фреди изсумтя:
— Ще трябва аз да я докарам. Поли се обади сутринта да каже, че бил болен. Пак е настинал.
За миг дон Корлеоне остана замислен:
— Това е третият път за този месец. Мисля, че ще е по-добре, ако намериш по-здрав човек за тази работа. Предай на Том.
Фред запротестира:
— Но Поли е добро момче. Когато казва, че е болен, значи наистина е болен. Нямам нищо против да докарам колата.
От прозореца дон Корлеоне наблюдаваше сина си, докато той пресичаше Девето авеню по посока към паркинга. После се позабави да позвъни в кантората на Хейгън, но никой не отговори. Обади се в къщата в Лонг Бийч, но пак никой ке отговори. Ядосан, той погледна през прозореца. Колата му бе паркирана до бордюра пред кантората. Фреди се бе облегнал на калника и скръстил ръце, наблюдаваше навалицата от купувачи. Дон Корлеоне облече сакото си. Финансовият директор му помогна да облече палтото си. Той му благодари под носа си, излезе от стаята и тръгна надолу по стълбите.
Светлината от ранната зимна вечер гаснеше. Фреди се бе облегнал нехайно на калника на огромния буик. Когато видя баща си да излиза от зданието, той заобиколи колата и седна на волана. Дон Корлеоне се канеше да се качи от другата страна, но се поколеба и се върна към дългия щанд за плодове близо до ъгъла. Напоследък това му бе станало навик. Той много обичаше големите, редки за сезона плодове — жълти праскови и портокали, които грееха в зелените си щайги. Собственикът скочи да го обслужи. Дон Корлеоне не пипаше плодовете. Само посочваше. Продавачът оспори избора му само веднъж, за да му покаже, че един от избраните от него плодове е развален отдолу. Дон Корлеоне взе кесията в лявата си ръка и подаде на човека петдоларова банкнота. Взе рестото и когато се обърна да отиде към чакащата го кола, иззад ъгъла се показаха двама мъже. Дон Корлеоне мигновено разбра какво ще се случи.
Двамата мъже бяха с черни палта и черни шапки, нахлупени над очите, за да не могат да бъдат
