Майкъл Корлеоне беше най-малкият син на дон Корлеоне и единственият, който бе отказал да се вслуша в напътствията на великия човек. Той нямаше пухкавото лице на Купидон като другите деца, а черната му лъскава коса беше по-скоро права, отколкото къдрава. Кожата му беше гладка и матова и ако беше момиче, щяха да кажат, че е красив. Беше толкова нежен, че по едно време дон Корлеоне се бе загрижил за мъжествеността на най-малкия си син и забрави за тревогите си чак когато Майкъл Корлеоне навърши седемнайсет години.
Сега този най-малък син седеше на една маса в най-отдалечения ъгъл на градината, за да подчертае отчуждението си от бащата и семейството. До него седеше американското момиче, за което всички бяха чували, но никой не я бе виждал до този ден. Той, разбира се, спази приличието, като я представи на всички присъствуващи на сватбата, включително и на своето семейство. Не им направи особено впечатление: беше прекалено слаба, прекалено руса, лицето й — прекалено интелигентно за жена, а държането й — прекалено свободно за момиче. Името и също звучеше странно в техните уши: наричаше се Кей Адамс. Ако им бе казала, че семейството й се е преселило в Америка преди двеста години и че името й е съвсем обикновено, те само биха свили рамене.
Всички гости забелязаха, че дон Корлеоне не обръщаше специално внимание на третия си син. Преди войната Майкъл бе неговият любимец и очевидно наследникът, избран да поеме семейния бизнес, когато му дойде времето. Той притежаваше цялата спотаена сила и ум на великия си баща, вродения инстинкт да действува по такъв начин, че хората не можеха да направят нищо друго, освен да го уважават. Когато обаче избухна Втората световна война, Майкъл Корлеоне отиде доброволец във флота. С това той пренебрегна изричната забрана на баща си.
Дон Корлеоне нямаше никакво желание, нито намерение да позволи най-малкият му син да бъде убит заради чужди интереси. Бяха подкупени лекари, направени тайни приготовления, пръснати много пари, за да се вземат необходимите предпазни мерки. Но Майкъл беше пълнолетен и нищо не можеше да се направи против собствената му воля. Той се записа доброволец и се би в Тихия океан. Стана капитан и бе награден с медали. През 1944 година снимката му бе отпечатана в списание „Лайф“ заедно с фоторепортаж за неговите подвизи. Един приятел бе показал списанието на дон Корлеоне (семейството му не бе посмяло), а той бе изсумтял презрително:
— Майкъл прави тези чудеса за чуждите хора.
Когато в началото на 1945 година Майкъл Корлеоне бе демобилизиран, за да лекува тежка контузия, той нямаше никаква представа, че баща му бе уредил освобождаването му от военна служба. Остана в къщи за няколко седмици и после, без да се посъветва с никого, се записа в колежа „Дартмут“ в Хановър, щата Ню Хампшър, и така напусна бащината къща, за да се върне отново за сватбата на сестра си и да представи своята бъдеща съпруга — това невзрачно американско момиче.
Майкъл Корлеоне забавляваше Кей Адамс, като и разказваше историйки за някои от по-колоритните гости на сватбата. От своя страна, той се забавлявше, като виждаше, че тя намира тези хора за екзотични, и както винаги, се възхищаваше от живия й интерес към всичко ново и непреживяно. Накрая вниманието й бе привлечено от малка група мъже, събрани около бъчва с домашно вино. Това бяха Америго Бонасера, пекарят Назорине, Антъни Копола и Лука Брази. С присъщото и изострено внимание тя отбеляза, че тези четирима души не изглеждаха в много добро настроение. Майкъл се усмихна:
— Те наистина не са в добро настроение — каза той. — Очакват да се срещнат с баща ми насаме. Ще молят за услуга.
И наистина, лесно се забелязваше, че четиримата мъже постоянно следяха с очи дон Корлеоне.
Докато дон Корлеоне посрещаше гостите, един черен шевролет спря в далечния край на павираната алея. Двама мъже на предната седалка извадиха бележници от джобовете на саката си и без да правят дори опит да се крият, започнаха да записват регистрационните номера на останалите коли, паркирани по алеята. Сони се обърна към баща си и каза:
— Онези типове там трябва да са ченгета. Дон Корлеоне сви рамене:
— Улицата не е моя. Могат да правят каквото си искат. Едрото Купидоново лице на Сони почервеня от гняв:
— За тези долни копелета няма нищо свято. — Той слезе по стълбите на къщата и пресече алеята по посока на черната лимузина. Ядосано навря лицето си близо до това на шофьора, който не трепна, а разтвори с плясък портфейла си, за да му покаже зелената си лична карта. Сони отстъпи, без да каже нито дума. Изплю се така, че храчката му се лепна върху задната врата на колата, и се отдалечи. Надяваше се, че шофьорът ще излезе от лимузината и ще го последва по алеята, но остана разочарован. Когато стигна до стълбите, каза на баща си:
— Тези типове са от ФБР. Записват всички регистрационни номера. Мръсни копелета.
Дон Корлеоне знаеше кои са. Най-близките му приятели бяха посъветвани да не идват на сватбата със собствените си автомобили. Въпреки че не одобряваше глупавото демонстративно избухване на сина си, то щеше да изиграе своята роля. Щеше да убеди натрапниците, че пристигането им е било неочаквано и не са успели да се подготвят за него. Ето защо дон Корлеоне не се ядоса. Отдавна бе разбрал, че обществото налага обиди, които трябва да се понасят, и единственото успокоение беше, че и най-слабият, ако си отваря очите, може да отмъсти и на най-силния. И защото знаеше това, той никога не позволяваше да го напусне онази кротост, от която се възхищаваха всичките му приятели.
В този момент в градината зад къщата засвири оркестър от четирима души. Всички гости бяха пристигнали. Дон Корлеоне прогони натрапниците от мислите си и поведе двамата си сина към градината.
В огромната градина имаше вече стотици гости; някои танцуваха на дървената естрада, окичена с цветя, други седяха на дълги маси, отрупани догоре с ароматни ястия и пет литрови кани с тъмночервено домашно вино. Младоженката, Кони Корлеоне, седеше в цялото си величие на специално издигната маса с младоженеца, кумата, шаферите и шаферките. Така бе по стар селски обичай в Италия. Това не беше по вкуса на младоженката, но Кони се бе съгласила на „италианска“ сватба, за да достави удоволствие на баща си, когото така бе разгневила със своя избор на съпруг.
Младоженецът, Карло Рици, беше мелез, дете на сицилианец и североиталианка, от която бе наследил русата коса и сините очи. Родителите му живееха в Невада, но Карло бе напуснал този щат поради една малка неприятност със закона. В Ню Йорк се беше запознал със Сони Корлеоне, а после и със сестра му. Разбира се, дон Корлеоне бе изпратил доверени приятели в Невада и те му докладваха, че неприятностите на Карло с полицията са свързани с едно младежко прегрешение с оръжие, което не е сериозно и може лесно да се изтрие от списъците и младежът да остане с чисто досие. Те се върнаха също с подробна информация за официалния хазарт в Невада — нещо, което силно заинтересува дон Корлеоне и за което той не преставаше да мисли оттогава. Част от величието на дон Корлеоне се състоеше и в това, че извличаше полза от всичко.
Кони Корлеоне беше не много красиво момиче — слаба и нервна, и бе сигурно, че с възрастта ще стане и свадлива. Но днес, преобразена от бялата булчина рокля и нетърпението на девица, бе толкова лъчезарна, че изглеждаше почти красива. Тя държеше ръката си под масата върху мускулестото бедро на младоженеца. Устните й с формата на купидоновия лък се издадоха напред, за да му изпратят въздушна целувка.
За нея той беше невероятно красив. Още много млад, Карло Рици бе работил тежка физическа работа на открито в пустинята. Сега ръцете му бяха огромни, а раменете издуваха смокинга му. Той се радваше на възхищението в очите на жена си и й пълнеше чашата с вино. Карло бе изключително любезен с нея, сякаш и двамата бяха герои от пиеса. Очите му обаче неспирно проблясваха към огромната копринена чантичка, която младоженката носеше на дясното си рамо и която сега бе натъпкана с пликове, пълни с пари. Колко ли имаше вътре? Десет хиляди? Двайсет хиляди? Карло Рици се усмихна. Това бе само началото. В края на краищата той бе влязъл в кралско семейство. Ще трябва да се грижат за него.
Сред тълпата от гости един елегантен млад мъж с пригладена лъскава коса като на пор също изучаваше копринената чантичка. Единствено по навик Поли Гато обмисляше как би могъл да открадне претъпканото дамско портмоне. Тази мисъл го забавляваше. Но знаеше, че това е безсмислена и наивна мечта като тази на малките деца да се бият срещу танкове с детски автомати. Той наблюдаваше своя шеф, Питър Клеменза — дебел мъж на средна възраст, как върти младите момичета по дървения дансинг в страстна
