селска тарантела. Клеменза беше много висок и много едър, но танцуваше с такова умение и увлечение и така безсрамно блъскаше гърдите на по-младите и дребни жени с твърдия си корем, че всички гости му ръкопляскаха. Някои по-възрастни жени го сграбчваха за ръката, за да, му станат следващи партньорки. По-младите мъже почтително напуснаха дансинга и запляскаха с ръце в такт с бясното дрънкане на мандолината. Когато най-после Клеменза се строполи на един стол, Поли Гато му занесе чаша ледено тъмночервено вино и избърса потта от високото му чело с копринената си носна кърпа. Клеменза пухтеше като кит, докато гълташе жадно виното. Но вместо да благодари на. Поли, той му заповяда грубо:
— Не си прави труда да бъдеш съдия по танци. Гледай си работата. Разходи се из околността и виж дали всичко е наред.
Поли се шмугна в тълпата.
Оркестърът почиваше. Млад мъж на име Нино Валенти взе една оставена мандолина, сложи левия си крак на един стол и започна да пее вулгарна сицилианска любовна песен. Нино Валенти, вече леко пиян, имаше красиво лице, макар и подпухнало от постоянното пиене. Той въртеше очите си, докато устата му с наслада произнасяше, неприличните думи. Жените пищяха от удоволствие, а мъжете крещяха последната дума от всеки куплет заедно с певеца.
Дон Корлеоне, прочут с пуританския си нрав, тактично изчезна в къщата, независимо че възпълната му съпруга радостно пищеше с останалите. Като видя това, Сони Корлеоне се отправи към масата на младоженците и седна до младата кума Луси Мансини. Нямаше нищо опасно. Жена му беше в кухнята, за да даде последните нареждания за сервирането на сватбената торта. Сони пошепна няколко думи на ухото на младото момиче и то стана. Той почака няколко минути, после я последва нехайно, като се спираше тук-там да поговори с някой гост, докато си пробиваше път през тълпата.
Очите на всички ги проследиха. Кумата, изцяло поамериканчена от трите години в колеж, беше зряло момиче, създало си вече „репутация“. През цялата подготовка на сватбата тя бе флиртувала със Сони Корлеоне, като го дразнеше и закачаше, и смяташе това за допустимо, защото той беше кум и неин партньор на тържеството. Сега, като, повдигаше розовата си рокля от земята, Луси Мансини влезе в къщата, усмихвайки се с подправена невинност, и леко изтича нагоре по стълбите към банята. Остана вътре няколко минути. Когато излезе оттам, Сони Корлеоне беше на горната площадка и й махаше да се качи.
Застанал до затворения прозорец на „кабинета“ на дон Корлеоне — ъглова стая, съвсем малко издигната над земята, Томас Хейгън наблюдаваше сватбеното тържество в обкичената с гирлянди градина. Стените зад него бяха отрупани с юридически книги. Хейгън беше адвокатът на дон Корлеоне, а изпълняваше също и длъжността на consigliori или съветник, и като такъв държеше най-възловото място в семейния бизнес след дон Корлеоне. Той и дон Корлеоне бяха решили много заплетени проблеми в тази стая и когато видя Кръстника да напуска празненството и да влиза в къщата, стана му ясно, че и в деня на сватбата ще се наложи да поработят малко. Дон Корлеоне идваше при него. След миг Хейгън забеляза Сони Корлеоне как шепне на ухото на Луси Мансини и видя тяхната малка комедия, когато той я последва в къщата. Хейгън се намръщи, поколеба се дали да съобщи това на дон Корлеоне и реши да мълчи. Отиде до бюрото и взе написан на ръка списък на хората, които бяха удостоени с честта да се срещнат с дон Корлеоне насаме. Когато дон Корлеоне влезе в стаята, Хейгън му подаде списъка. Дон Корлеоне кимна и каза.
— Остави Бонасера последен.
Хейгън мина през двойната врата и отиде в градината към мястото, където около бъчвата с вино се бяха скупчили молителите. Той посочи пекаря, топчестия Назорине.
Дон Корлеоне посрещна пекаря с прегръдка. Двамата бяха играли заедно като деца в Италия и бяха пораснали като приятели. Всеки Великден в дома на дон Корлеоне пристигаха съвсем топли баници със сирене и пълнозърнести пироги със златистожълта кора, големи колкото кормилото на камион. По Коледа или на рождените дни на членовете от семейството пищни пасти с крем засвидетелствуваха уважението на Назорине. През всичките тези години, оскъдни или щедри, Назорине с радост плащаше дължимото на съюза на пекарите, организиран от дон Корлеоне в младежките му години. Никога не бе молил за услуга в замяна, освен за възможността да си купи на черна борса купони за захар по време на войната. Сега бе дошло време пекарят да потърси правата си на верен приятел и дон Корлеоне очакваше нетърпеливо и с голямо удоволствие да удовлетвори молбата му.
Той даде на пекаря една пура „Ди нобили“ и чаша жълто „Стрега“ и сложи ръка на рамото му, за да го насърчи. Това бе израз на човещина от страна на дон Корлеоне. От горчив опит той знаеше колко кураж е нужен, за да поискаш услуга от друг човек.
Пекарят разказа историята на своята дъщеря и Енцо. Едно хубаво италианско момче от Сицилия, пленено от американската армия, изпратено в Съединените щати като военнопленник, освободено под гаранция, за да ги подпомогне в трудното военно време. Чиста и почтена любов се заражда между честния Енцо и неговата стеснителна Катрин, но сега, когато войната е свършила, бедното момче ще бъде репатрирано в Италия и дъщерята на Назорине сигурно ще умре от мъка. Единствено Кръстника Корлеоне може да помогне на злочестите влюбени. Той е тяхната последна надежда.
Дон Корлеоне се разхождаше с Назорине напред-назад из стаята, сложил ръка на рамото на пекаря, и кимаше с разбиране, за да го окуражава. Когато пекарят свърши, дон Корлеоне му се усмихна и каза:
— Скъпи мой приятелю, забрави своите грижи.
Той много внимателно му обясни какво трябва да се направи: да се подаде молба до конгресмена от техния избирателен район; конгресменът ще предложи специален законопроект, който ще даде възможност на Енцо да стане поданик. Законопроектът непременно ще бъде одобрен от Конгреса. Това бе привилегия, която всички тези мошеници си отстъпваха един на друг. Дон Корлеоне обясни, че това ще струва пари; цената в момента била две хиляди долара. Той, дон Корлеоне, ще гарантира изпълнението и ще приеме Назорине да си плати. Съгласен ли е приятелят му?
Пекарят енергично кимна с глава. Той не очакваше толкова голяма услуга да му бъде направена без нищо. Беше естествено. Специален законодателен акт на Конгреса не излиза евтино. Назорине благодареше с почти разплакан глас. Дон Корлеоне го изпрати до вратата, уверявайки го, че компетентни хора ще бъдат изпратени в пекарната да уредят всички подробности и да попълнят всички необходими документи. Пекарят го прегърна, преди да изчезне в градината.
Хейгън се усмихна на дон Корлеоне:
— Това е добро капиталовложение за Назорине: зет и пожизнен евтин чирак в пекарната — всичко за две хиляди долара. — Той помълча за миг. — На кого да възложа тази работа?
Дон Корлеоне сви вежди и се замисли:
— Не на нашия човек. Дай я на евреина от съседния район. Домашните адреси да бъдат сменени. Мисля, че ще има много такива случаи сега, когато войната свърши. Трябва да имаме резервни хора във Вашингтон, които да могат да се справят с наплива, без да се вдига цената. — Хейгън си записа указанията в бележника. — Не на конгресмена Лутеко. Виж Фишър.
Следващият човек, когото Хейгън доведе, беше много елементарен случай. Казваше се Антъни Копола и бе син на човек, с когото дон Корлеоне бе работил в железопътния парк на младини. Копола имаше нужда от петстотин долара, за да отвори ресторант за пици, и парите щеше да даде като депозит за прибори и специалната фурна. Поради някакви причини, които не спомена, кредит не му бил отпуснат. Дон Корлеоне бръкна в джоба си и извади пачка банкноти, но те не стигнаха. Той направи гримаса и се обърна към Хейгън:
— Дай ми сто долара назаем. Ще ти ги върна в понеделник, когато отида до банката.
Молителят запротестира, че четиристотин долара са предостатъчни, — но дон Корлеоне го потупа по рамото, като се извиняваше:
— Тази разточителна сватба малко намали наличните ми средства. — Той взе парите от протегнатата ръка на Хейгън и ги подаде на Антъни Копола заедно със своите банкноти.
Хейгън го наблюдаваше с безмълвно възхищение. Дон Корлеоне винаги казваше, че когато човек проявява щедрост, той трябва да покаже, че тази щедрост е само за определен човек. Колко ласкателно е за Антъни Копола, че човек като дон Корлеоне взема пари назаем, за да му услужи. Не че Копола не знаеше, че дон Корлеоне е милионер, но колко милионери биха си позволили да бъдат обезпокоени от един беден приятел?
Дон Корлеоне повдигна въпросително глава.
— Не е в списъка, но Лука Брази иска да ви види. Той разбира, че това не може да стане публично, но
