— Тогава считайте, че въпросът е уреден. Няма да се местите. Ще говоря с него утре сутринта.
Жена му му се усмихна, той не й отвърна със същото, но остана доволен. Госпожа Коломбо изглеждаше малко несигурна. — Вярвате ли, че хазаинът ще каже „да“? — попита тя.
— Синьор Роберто ли? — изненада се Вито. — Разбира се, че ще каже „да“. Той е човек с добро сърце. След като му обясня как стоят нещата, той ще се съжали над злочестината ви. А сега не се тревожете повече. Не се разстройвайте така. Пазете здравето си заради вашите деца.
Хазаинът, господин Роберто, идваше в квартала всеки ден, за да наглежда петте блока, които притежаваше. Той оеше собственик, човек, който продаваше току-що пристигнали италиански работници на големите корпорации. С печалбата си беше закупил блоковете един по един. Образован човек от Северна Италия, той изпитваше само презрение към тези неграмотни южняци от Сицилия и Неапол, които гъмжаха из неговите сгради като паразити, хвърляха отпадъци във вентилационните шахти, оставяха хлебарките и плъховете да съсипват неговите стени, без дори да вдигнат ръка, за да запазят собствеността му. Не беше лош човек, беше добър съпруг и баща, но непрекъснатите тревоги за капиталовложенията му, за парите, които печелеше, за неизбежните разходи, които идваха с това, че е собственик, бяха съсипали нервите му и той беше в постоянно раздразнено състояние. Когато Вито Корлеоне го спря на улицата, за да му каже няколко думи, господин Роберто се държа безцеремонно. Но не грубо, тъй като всеки от тези южняци можеше да ти забие нож, ако се отнасяш с него така, както не трябва, въпреки че този млад мъж изглеждаше тих човек.
— Синьор Роберто — започна Вито Корлеоне, — приятелката на моята жена, бедна вдовица без мъж, който да я защищава, ми каза, че поради някакви причини й било наредено да напусне апартамента си във вашия блок. Тя е в отчаяно състояние. Няма никакви пари, няма никакви приятели, освен тези, които живеят тук. Казах й, че ще поговоря с вас, че вие сте разумен човек и че сте действували така, защото сте били заблуден. Тя е прогонила животното, което е било причина за неприятностите, а защо тогава да не остане? И двамата сме италианци и аз ви моля да ми услужите.
Синьор Роберто изучаваше младия мъж пред себе си. Беше среден на ръст, но як; селянин, но не бандит, въпреки че така смешно се осмеляваше да се нарече италианец. Роберто сви рамене.
— Вече дадох апартамента на друго семейство на по-висок наем — каза той. Не мога да ги разочаровам заради вашата приятелка.
Вито Корлеоне кимна с любезно разбиране.
— Колко повече на месец? — попита той.
— Пет долара — отговори господин Роберто. Това беше лъжа. Железничарският апартамент с четири тъмни стаи беше нает от вдовицата за дванайсет долара месечно и той не би могъл да вземе от новите квартиранти повече.
Вито Корлеоне извади пачка банкноти и отброи три десет-доларови банкноти:
— Ето увеличението за шест месеца в предплата. Не е необходимо да говорите за това с нея, тя е горда жена. Обадете ми се след шест месеца. Но разбира се, ще й позволите да задържи кучето си.
— Как не! — възкликна господин Роберто. — И кой, по дяволите, сте вие, та да ми заповядвате! Дръжте се както трябва или ще получите един ритник по сицилианския си задник.
Вито Корлеоне вдигна учудено ръце:
— Аз ви моля само за услуга и това е всичко. Човек никога не знае кога ще има нужда от приятели, нали така? Ето, вземете тези пари като израз на добрата ми воля и сам решете. Не бих посмял да ви се меся. — Той мушна парите в ръката на господин Роберто. — Направете ми тази малка услуга, вземете парите и обмислете нещата отново. Ако утре сутринта искате да ми върнете парите, не се стеснявайте. Ако искате да изгоните жената от вашата къща, то как бих могъл аз да ви попреча? Това е ваша собственост в края на краищата. Не искате кучето да остане там, напълно ви разбирам. Аз също не обичам животните. — Той потупа господин Роберто по рамото. — Направете ми тази услуга, а? Аз няма да забравя. Попитайте приятелите си във вашия квартал за мен и те ще ви кажат, че съм човек, който знае да показва благодарността си.
Но господин Роберто беше започнал вече да разбира. Същата вечер той разпита за Вито Корлеоне. И не дочака следващата сутрин, Почука на вратата на Корлеонови още същата вечер, извинявайки се за късния час, и прие чаша вино от синьора Корлеоне. Той увери Вито Корлеоне, че всичко това е било едно ужасно недоразумение, че синьора Коломбо може да остане в апартамента и да задържи кучето си. Кои са тези жалки квартиранти, че да се оплакват от лаенето на това бедно животно, когато плащаха такъв нисък наем? Накрая той хвърли на масата трийсетте долара, които Вито Корлеоне му беше дал, и с искрен глас каза:
— Доброто ти сърце, желанието ти да помогнеш на тази бедна вдовица, ме накараха да се засрамя и искам да покажа, че и аз съм християнин. Наемът й ще остане същият, какъвто беше.
Всички участници в комедията изиграха ролите си добре. Вито наливаше вино, поръчваше сладкиши, стискаше ръката на господин Роберто и хвалеше доброто му сърце. Господин Роберто въздъхна и каза, че запознаването му с човек като Вито Корлеоне е върнало вярата му в човека. Едва се разделиха накрая. Господин Роберто, примрял от страх, че се е отървал, взе градския автобус до дома си в Бронкс и си легна. Той не се появи в квартала цели три дни.
Сега Вито Корлеоне беше „уважаван човек“ в квартала. За него се говореше, че бил член на мафията в Сицилия. Един ден един човек, който имаше мебелирана стая, в която се играеха карти, дойде при него и доброволно започна да му плаща по двайсет долара седмично за неговото „приятелство“. Вито трябваше само да посещава това място един-два пъти седмично, за да разберат играчите, че са под неговото покровителство.
Собственици на магазини, които имаха неприятности с младежи-хулигани, го молеха да се застъпи за тях. Той се застъпваше и те му се отблагодаряваха както трябва. Много скоро той получаваше огромния доход — за това време и този квартал — от сто долара седмично. Тъй като Клеменза и Тесио му бяха приятели и негови помощници, на всекиго от тях той трябваше да дава част от парите, но правеше това, без да го бяха молили. Най-после Вито реши да се включи в бизнеса, свързан с вноса на зехтин, с неговия приятел от детинските години Генко Абандандо. Генко щеше да се оправя с всичко — вноса на зехтин от Италия, закупуването му на необходимата цена и съхраняването му в склада на баща му. Генко имаше опит в тези неща. Клеменза и Тесио щяха да бъдат търговските посредници. Те щяха да ходят из всички бакалски магазини в Манхатън, в Бруклин, после в Бронкс, за да убеждават собствениците на магазини да продават зехтина на „Генко Пура“. (C типичната си скромност Вито Корлеоне отказа да нарече тяхната марка зехтин на своето име.) Вито, разбира се, щеше да бъде шеф на фирмата, тъй като по-голямата част от капитала даваше той. Също така щяха да го викат при специални случаи, когато собствениците на магазините не приемаха уговорките на Клеменза и Тесио. Тогава Вито Корлеоне щеше да използува своите страхотни способности да убеждава.
През следващите няколко години Вито Корлеоне живееше напълно задоволителния живот на дребен бизнесмен, изцяло отдаден на изграждането на своето търговско предприятие в една динамична и разширяваща се икономическа система. Той беше всеотдаен баща и съпруг, но толкова зает, че можеше да отделя съвсем малка част от времето си на своето семейство. И когато зехтинът на „Генко Пура“ се прочу така, че стана най-търсеното дървено масло в Америка, неговата организация се размножи. Като всеки добър бизнесмен, той скоро разбра ползата от подбиването на цените на своите съперници, лишавайки ги от възможности за пласмент, като убеждаваше собствениците на магазини да продават по-малко от техните марки зехтин. Като всеки добър бизнесмен, той се стремеше към спечелването на монопол, като принуждаваше своите съперници да напускат тази сфера или да се сливат с него. И тъй като беше започнал сравнително слабо икономически, и тъй като не вярваше в рекламата, разчитайки само на устното убеждение, и тъй като, ако трябва да се каже истината, неговият зехтин не беше по-добър от този на неговите съперници, той не можеше да използува обикновените средства за потискане на законните бизнесмени. Трябваше да разчита на силата на своята личност и репутацията си на „уважаван човек.“
Още като млад Вито Корлеоне стана известен като „човек на разума“. Той никога не заплашваше. Винаги използуваше логика, която се оказваше неопровержима. Винаги се грижеше за това другият да си получи своя дял от печалбата. Никой не губеше. Това, разбира се, той вършеше по съвсем определен начин. Като много гениален бизнесмен, той разбра, че свободната конкуренция води до разоряване, а монополът е
