— Това не е твоя работа. Помни само, че съм ти направил услуга.
Тесио дойде по-късно. Той беше по-въздържан от Клеменза, по-проницателен и по-умен, но нямаше такова влияние. Предчувствуваше, че нещо не е в ред, че нещо не е точно както трябва. Беше малко разтревожен. Той предупреди Вито Корлеоне:
— Внимавай с това копеле от „Черната ръка“, хитър е като лисица. Искаш ли да съм тук, когато му даваш парите, като свидетел?
Вито Корлеоне поклати отрицателно глава. Дори не си направи труда да отговори. Просто каза на Тесио:
— Кажи на Фанучи, че ще му платя тук, в моята къща, в девет часа тази вечер: ще трябва да го почерпя с чаша вино и да поговоря, за да го убедя да вземе по-малката сума.
Тесис поклати глава:
— Няма да имаш успех. Фанучи никога не отстъпва.
— Ще го убедя — каза Вито Корлеоне. В бъдеще това щеше да стане прочута фраза. Щеше да стане предупредителният грохот преди смъртоносния удар. Когато беше вече дон и помолеше своите противници да седнат и да поговорят с него, те разбираха, че това е последният шанс да решат даден случай без кръвопролитие и убийство.
Вито Корлеоне каза на жена си да заведе двете деца, Сони и Фредо, долу на улицата след вечеря и в никакъв случай да не им позволява да се качват горе, докато не й разреши. Тя трябваше да седи долу пред вратата на къщата. Каза й, че има лична работа с Фанучи, която не може да бъде прекъсвана. Видя страха, изписан по лицето й, и се ядоса. После тихо я попита:
— Мислиш ли, че си се оженила за глупак? — Тя не отговори. Не отговори, защото беше изплашена, но вече не от Фанучи, а от своя мъж. С всеки изминат час той видимо се променяше пред очите й в човек, който излъчваше някаква застрашителна сила. Вито винаги беше тих, мълчалив, но винаги беше и внимателен и разумен, нещо необикновено за млад сицилианец. Онова, което тя виждаше, беше как той се изхлузва от предпазната си маска на безобидно нищожество сега, когато беше вече готов да тръгне по предопределения си път. Беше започнал късно — на двайсет и пет години, но щеше да започне със замах.
Вито Корлеоне беше решил да убие Фанучи. Извършвайки убийството, щеше да внесе още седемстотин долара в банковата си сметка — тристата долара, които самият той трябваше да плати на терориста от „Черната ръка“, двестата долара от Тесио и двестата долара от Клеменза. Ако не убиеше Фанучи, трябваше да му плати седемстотин долара в брой. За него живият Фанучи не струваше седемстотин долара. Нямаше да плати седемстотин долара, за да остане Фанучи жив. Ако Фанучи имаше нужда от седемстотин долара за операция, с която да спаси живота си, той нямаше да му ги даде, за да плати на хирурга. Той не беше лично задължен на Фанучи, не бяха кръвни роднини и той не обичаше Фанучи. Защо тогава да му дава седемстотин долара?
А от това неизбежно следваше, че щом Фанучи иска да вземе от него седемстотин долара със сила, той може да убие Фанучи. Сигурно светът можеше да мине и без такъв човек.
Имаше, разбира се, леки технически проблеми. Фанучи наистина можеше да има влиятелни приятели, които да искат да отмъстят. Самият Фанучи беше опасен човек, който, не можеше да бъде лесно убит. Имаше също полиция и електрически стол. Но Вито Корлеоне беше живял под смъртна заплаха още след убийството на баща си. Като дванайсетгодишно момче, той се беше изплъзнал от своите палачи и беше прекосил океана и дошъл в чужда страна, вземайки чуждо име. Годините, в които само кротко беше наблюдавал всичко, го бяха убедили, че е по-умен и по-смел от другите хора, въпреки че никога не беше имал възможност да използува своя ум и смелост.
Но все пак се колебаеше, преди да направи тази първа крачка към своята съдба. Той дори събра седемстотинте долара на едно и ги мушна в един удобен страничен джоб на панталоните си. Но ги мушна в левия джоб. В десния сложи револвера, който Клеменза му беше дал, за да го използува при обира на камиона.
Фанучи дойде точно в девет вечерта. Вито Корлеоне извади кана с домашно вино, което му беше дал Клеменза.
Фанучи сложи бялата си мека шапка на масата до каната с вино. Разхлаби своята широка многоцветна вратовръзка, чиито лекета от домати се прикриваха от ярките шарки. Лятнага вечер беше гореща, а газеното осветление — слабо. В апартамента беше много тихо. Но Вито Корлеоне се беше вледенил. За да покаже своята добросъвестност, той подаде пачката банкноти и внимателно гледаше как Фанучи, след като ги взе, извади голям кожен портфейл и натъпка парите вътре. Фанучи сръбна от чашата вино и каза:
— Дължиш ми още двеста долара. — Лицето му с надвиснали гъсти вежди беше безизразно.
Вито Корлеоне отговори със своя хладен и благоразумен глас:
— Малко съм притеснен с парите, дълго време бях без работа. Нека ви остана длъжник няколко седмици.
Това беше допустима маневра. Фанучи беше получил по-голямата част от парите и щеше да чака. Можеше дори да бъде убеден да се откаже от останалото или да почака още малко. Той се подсмихна над чашата с вино и каза:
— Да, ти си хитър млад човек. Как така не съм те забелязал по-рано? Прекалено тих човек си, за да се занимаваш с дреболии. Мога да ти намеря някаква работа, която ще е много доходна.
Вито Корлеоне показа заинтересоваността си с учтиво кимване и напълни чашата му от червената кана. Но Фанучи се отказа от онова, което искаше да каже, стана от стола си и се ръкува с Вито:
— Лека нощ, млади човече — каза той. — Между нас всичко е наред, нали? Ако някога мога с нещо да ти услужа, обади ми се. — Вито остави Фанучи да слезе по стълбите и да излезе от сградата. Улицата беше пълна със свидетели, които щяха да потвърдят, че е напуснал дома на Корлеоне жив и здрав. Вито наблюдаваше от прозореца. Видя как Фанучи зави зад ъгъла към Единадесето авеню и разбра, че се е упътил към апартамента си, вероятно за да остави плячката, преди отново да излезе. А може би за да остави револвера си. Вито Корлеоне излезе от апартамента и изтича нагоре по стълбите към покрива. Той премина по квадратните покриви на блоковете и се спусна по аварийната стълба на един празен склад, която го отведе в задния двор. Отвори задната врата с ритник и излезе през предната врата на склада. На отсрещната страна на улицата беше къщата, в която се намираше апартаментът на Фанучи.
Кварталът се простираше на запад до Десето авеню. На Единадесето авеню имаше други складове и тавани, наети от фирми, които товареха от Централната нюйоркска гара и искаха да имат достъп до товарните гари, които обхващаха пространството от. Единадесето авеню до река Хъдзън. Блокът на Фанучи беше един от малкото останали в тази пустош и се обитаваше най-вече от ергени, които работеха по влаковете, работници от депата и най-евтините проститутки. Тези хора не седяха на улицата да клюкарствуват, както честните италианци; те седяха в бирариите и си изпиваха заплатите. Така че за Вито Корлеоне беше лесно да се промъкне през пустото Единадесето авеню и да се вмъкне в преддверието на блока на Фанучи. Извади револвера, с който никога не беше стрелял, и зачака Фанучи.
Той гледаше през стъклената врата на преддверието, като знаеше, че Фанучи ще дойде от Десето авеню. Клеменза му беше показал предпазителя на револвера, опитал бе спусъка, без да зарежда. Като малко момче в Сицилия, едва на девет години, често беше ходил е баща си на лов и често беше стрелял с тежката ловджийска пушка, наречена лупара. Тъкмо умението му да стреля с лупара още от малък беше причина за смъртната присъда, на убийците на неговия баща над него.
Сега, когато чакаше в тъмния коридор, видя бялото петно, което представляваше Фанучи, да пресича улицата към входа на блока. Вито отстъпи назад с притиснати рамене към вътрешната врата, която водеше към стълбите. Държеше револвера си напред, готов да стреля. Протегнатата му ръка беше само на две крачки от външната врата, Вратата се отвори навътре. Фанучи — бял, широкоплещест и миризлив — изпълни светлия квадрат. Вито Корлеоне стреля.
Отворената врата позволи на част от шума да излезе навън на улицата, а останалата експлозия от револвера разтърси сградата. Фанучи се държеше за вратата, опитвайки се да остане прав и да извади револвера си. Това усилие беше толкова енергично, че копчетата на сакото му се откъснаха и то увисна. Показа се револверът му, но така също и тънка като паяжина червена браздичка по корема. Много внимателно, сякаш пъхаше игла във вена, Вито Корлеоне изстреля втория си куршум в тази червена паяжина.
