бяха поканили да изпее някоя от песните, състезаващи се за „Оскар“, на церемонията, която щеше да се излъчва по телевизията за цялата страна. Той обаче пропъди тези мисли и продължи да работи. Не се надяваше да спечели академичната награда сега, когато кръстникът му не беше вече в състояние да окаже натиск, но включването му сред кандидатите имаше все пак някаква стойност.
Плочата, която той и Нино бяха направили, тази с италианските песни, се продаваше много по-добре, отколкото всички други негови плочи, направени напоследък, но той знаеше, че това е заслуга повече на Нино, отколкото на него. Джони се примири с мисълта, че никога вече няма да може да пее като професионалист.
Веднъж седмично той вечеряше с Джини и децата. Независимо от това колко трескава беше работата му, той не пропускаше това си задължение. Но не спеше с Джини. Междувременно втората му жена бе успяла да получи развод в Мексико с измама и той отново беше ерген. Интересно беше обаче, че не хукна като луд да сваля звездички, които щяха да са лесна плячка за него. В същност беше голям сноб. Беше засегнат, че никоя от младите звезди, актрисите, които бяха на върха, не беше си опитала късмета с него. Но се чувствуваше добре от многото работа. Повечето вечери се прибираше в къщи сам, слагаше старите си плочи на грамофона, наливаше си някаква напитка и си тананикаше с тях по няколко такта. Да, бил е много добър, дяволски добър. Не е съзнавал колко добър е бил. Дори като се изключеше това, че гласът му беще специфичен — нещо, което и друг би могъл да притежава, — той си беше добър. Бил е истински артист и въобще не е разбирал колко много е обичал всичко това. Беше съсипал гласа си с пиене, пушене и жени точно сега, когато наистина можеше да го оцени.
Понякога Нино се отбиваше на чашка и слушаше с него плочите, а Джони му заявяваше: „Ех ти, италианско копеле, ти никога през живота си не си пял така.“ Нино се усмихваше чаровно, поклащаше глава и отвръщаше: „Не, не съм и никога няма да пея така“ — с такова чувство в гласа, сякаш знаеше какво си мисли Джони.
Най-сетне, седмица преди да започнат снимките на новия филм, наближи вечерта, когато щяха да обявят носителите на награди на Академията. Джони покани Нино да отиде с него, но той отказа. Тогава Джони му рече:
— Слушай, братле, никога не съм те молил за услуга, нали? Направи ми услуга тази вечер и ела с мен. Ти си единственият човек, който наистина ще ми съчувствува, ако не спечеля наградата.
За миг Нино остана поразен, но после каза:
— Разбира се, братле, ще дойда. — Замълча, после добави: — Ако не я спечелиш, голяма работа. Пий колкото можеш, а аз ще се погрижа за теб. По дяволите, дори няма да пия. Е, приятел ли съм?
— Господи — промълви Джони Фонтейн, — това се казва приятел.
Вечерта, когато щяха да обявяват наградите, дойде и Нино удържа на думата си. Той дойде в дома на Джони абсолютно трезвен и двамата се отправиха към залата, където щяха да връчват наградите. Нино се чудеше защо Джони не е поканил на вечерята по случай наградите някое от своите момичета или бивши съпруги. Особено Джини. Нима се съмняваше, че Джини ще го подкрепи? На Нино му се искаше да си пийне поне една чашка, защото по всичко личеше, че вечерта ще бъда дълга и неприятна.
Церемонията се стори на Нино страшно скучна, но само до обявяването на носителя на наградата за най-добра мъжка роля. Когато чу думите „Джони Фонтейн“, Нино се усети, че подскача във въздуха и ръкопляска. Джони му подаде ръката си и той я стисна. Нино знаеше, че неговият приятел има нужда от човешка близост с някого, на когото вярва, и изпита голяма мъка, че Джони, няма някой по-добър от него, до когото да се докосне в момента на своя триумф.
Онова, което последва, беше истински кошмар. Филмът на Джак Уолц обра всички големи награди и на приема в студиото беше тъпкано с журналисти и всякакви кариеристи от мъжки и женски пол. Нино изпълни обещанието си да остане трезвен и се опитваше да се грижи за Джони. Но жените, които присъствуваха на приема, непрекъснато привикваха Джони на кратки разговори в различни спални и Джони се напиваше все повече и повече.
Междувременно актрисата, която беше спечелила наградата за най-добра женска роля, имаше същата участ, но беше по-щастлива и се справяше по-добре. Нино беше единственият мъж на приема, който й отказа.
Накрая на някого му хрумна велика идея — двамата наградени да се чифтосат публично пред очите на всички присъствуващи на приема. Съблякоха актрисата, а другите жени започнаха да събличат Джони Фонтейн. Точно тогава Нино, единственият трезвен човек там, сграбчи полусъблечения Джони, метна го на гърба си и си проби път навън до колата им. Докато караше към дома на Джони, си мислеше, че ако това е успехът, то той не го желае.
КНИГА ТРЕТА
ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
На дванайсетгодишна възраст дон Корлеоне беше истински мъж. Нисък, мургав и слаб, той живееше в неизвестното, приличащо на мавританска колония село Корлеоне в Сицилия. Истинското му име беше Вито Андолини, но когато непознати мъже дойдоха да убият сина на човека, когото бяха застреляли, майката изпрати младежа у техни приятели в Америка. И в новата страна той промени името си на Корлеоне, за да запази известна връзка със своето родно село. Това беше един от малкото сантиментални жестове, които той щеше да направи.
В Сицилия, в навечерието на новото столетие, мафията беше второто правителство, далеч по-могъщо от това в Рим. Бащата на Вито Корлеоне се беше замесил в една семейна вражда с друг селянин, който беше повдигнал въпроса пред мафията. Бащата беше отказал да се подчини и при едно публично скарване уби местния шеф на мафията. След седмица самият той бе намерен мъртъв, а тялото му беше разкъсано от куршуми на лупара4. Месец след погребението убийци от мафията бяха дошли да търсят младия Вито. Те бяха решили, че вече е възмъжал и в близките години може да се опита да отмъсти за смъртта на баща си. Дванайсетгодишният Вито беше скрит от роднини и после изпратен с кораб за Америка. Там беше настанен у семейство Абандандо, чийто син Генко щеше по-късно да стане consigliori на своя дон.
Младият Вито започна работа в бакалницата на семейство Абандандо на Девето авеню в нюйоркския квартал Хелс Кичън. На осемнайсет години Вито се ожени за италианско момиче, пристигнало съвсем наскоро от Сицилия, едва шестнайсетгодишно, но добра готвачка и домакиня. Те се настаниха в един апартамент на Десето авеню, близо до Тридесет и пета улица, само на няколко преки от бакалницата, където работеше Вито. Две години по-късно господ ги благослови с първото им дете Сантино, наричан от всичките му приятели Сони, който беше силно привързан към баща си.
В съседство живееше един човек на име Фанучи. Той беше едър италианец със свирепо лице, който носеше скъпи светли костюми и бежови меки шапки. За него се говореше, че е от „Черната ръка“ — клон на мафията, който изнудваше семействата и собствениците на магазини, като ги заплашваше с физическо насилие. Но тъй като повечето от жителите на квартала сами бяха готови да упражнят насилие, заплахите на Фанучи за разправа имаха ефект само върху възрастните хора, които нямаха синове да ги защитят. Някои от собствениците на магазини му плащаха съвсем малки суми, просто за удобство. Освен това Фанучи прочистваше квартала от други престъпници, хора, които нелегално продаваха италиански лотарийни билети или уреждаха хазартни игри в домовете си. Бакалницата на Абандандови му плащаше малка сума, въпреки протестите на младия Генко, който заявяваше на баща си, че ще уреди сметките си с Фанучи. Баща му му забраняваше. Вито Корлеоне наблюдаваше всичко това, без да се чувствува ангажиран по някакъв начин.
Един ден Фанучи беше нападнат от трима младежи, които разрязаха гърлото му от ухо до ухо, недостатъчно дълбоко, за да го убият, но достатъчно, за да го уплашат и да изгуби много кръв. Вито видя как Фанучи побягна от своите нападатели, а от кръглия разрез течеше кръв. Онова, което Вито никога не забрави, беше как Фанучи държеше бежовата си мека шапка под брадата, докато тичаше, за да събира капещата кръв. Сякаш не искаше костюмът му да се изцапа или да остави позорна карминова диря.
Но за Фанучи това нападение се оказа в същност добре дошло. Тримата не бяха убийци, а само буйни
