млади мъже, решени да му дадат урок и да го накарат да спре да мародерствува. Фанучи обаче се оказа, че е убиец. Няколко седмици по-късно притежателят на ножа беше застрелян, а семействата на другите двама младежи платиха на Фанучи обезщетение, за да се откаже от отмъщението. След случая сумите, които му плащаха, нараснаха и Фанучи стана съдружник в хазартните игри в квартала. Колкото до Вито Корлеоне, това не го засягаше и той веднага забрави за всичко.
По време на Първата световна война, когато вносът на зехтин намаля, Фанучи получи дял от бакалницата на Абандандови, като ги снабдяваше не само със зехтин, но и с вносни италиански салами, шунки и сирена. После уреди на работа в бакалницата свой племенник и Вито Корлеоне остана без работа.
По това време на бял свят беше дошло второто му дете Фредерико и Вито Корлеоне трябваше да храни четири гърла. До този момент той се беше държал като тих и въздържан млад човек, който не обичаше да споделя мислите си. Синът на собственика на бакалския магазин, младия Генко Абандандо, беше най- близкият му приятел и неочаквано и за двамата Вито упрекна приятеля си за постъпката на баща му. Генко, целият почервенял от срам, заяви на Вито, че повече няма да ce тревожи за прехрана. Че той, Генко, ще краде храна от бакалницата, за да задоволява нуждите на приятеля си. Но това предложение беше решително отхвърлено от Вито като безкрайно непристойно — син да краде от баща си.
Младият Вито обаче изпитваше силна ненавист към омразния Фанучи. Той никога по никакъв начин не прояви ненавистта си, а изчакваше благоприятния случай. Работи в железниците няколко месеца, но след края на войната работата намаля и той успяваше да спечели за цял месец само толкова, колкото печелеше преди за два-три дни. Освен това повечето от надзирателите бяха ирландци и американци. Те обиждаха работниците с най-мръсни думи, които Вито винаги изслушваше с каменно лице, сякаш не ги разбираше, макар да говорете английски много добре, въпреки акцента си.
Една вечер, когато Вито вечеряше със семейството си, на прозореца, който гледаше към откритата вентилационна шахта, отделяща ги от съседното здание, се почука. Когато Вито дръпна пердето, той с удивление видя един от младежите в квартала, Питър Клеменза, който се беше навел през един от прозорците от другата страна на вентилационната шахта. Той държеше бял вързоп.
— Хей, селски — викна Клеменза. — Прибери тези неща и ги дръж, докато си ги поискам. По-бързо. — Без да мисли, Вито се присегна през празното пространство на вентилационната шахта и пое вързопа. Лицето на Клеменза изразяваше напрежение и настойчивост. Той беше изпаднал в беда и жестът на Вито да му помогне беше инстинктивен. Но когато развърза вързопа в кухнята, бялата кърпа беше цялата в петна от смазките на пет мазни револвера в нея. Той ги прибра в шкафа в спалнята си и зачака. Научи, че Клеменза е бил отведен в полицията. Сигурно бяха чукали на вратата му, когато му е подавал револверите през вентилационната шахта.
Вито не каза нито дума на никого и, разбира се, неговата ужасена жена не посмя дори да си отвори устата, страхувайки се, че мъжът и може да бъде изпратен в затвора. Два дни по-късно Клеменза отново се появи в квартала и между другото попита Вито:
— Пазиш ли още стоката ми?
Вито кимна. Той имаше навика да говори малко. Клеменза дойде в апартамента му, предложиха му вино, а Вито отиде да извади вързопа от шкафа в спалнята си.
Клеменза пиеше виното си, но добродушното му грубо лице беше напрегнато. Той наблюдаваше Вито.
— Погледна ли какво има вътре?
Съвсем спокоен, Вито поклати отрицателно глава.
— Това, което не ме засяга, не ме интересува — каза той. През останалата част от вечерта двамата пиеха заедно вино. Откриха, че си допадат. Клеменза обичаше да говори, а Вито да слуша. Станаха приятели, но не много близки.
Няколко дни по-късно Клеменза попита жената на Вито Корлеоне дали не иска един хубав килим за хола си. Той взе със себе си Вито, за да му помогне да пренесат килима.
Клеменза заведе Вито в една жилищна кооперация с две мраморни колони и бяла мраморна площадка пред къщата. Отвори вратата с ключ и те влязоха в богато обзаведен апартамент. Клеменза измърмори:
— Иди от другата страна и ми помогни да го навием.
Килимът беше вълнен, с наситен червен цвят. Вито Корлеоне беше изненадан от щедростта на Клеменза. Те навиха килима на руло, Клеменза го хвана за единия край, а Вито — за другия. Вдигнаха го и го понесоха към вратата.
В този миг звънецът иззвъня. Клеменза моментално пусна килима и отиде към прозореца. Дръпна леко драпираната завеса и онова, което видя, го накара да извади от сакото си револвер. Едва тогава изненаданият Вито Корлеоне разбра, че крадат килима от чужд апартамент.
Звънецът отново иззвъня. Вито отиде до Клеменза, така че и той да може да вижда какво става. Пред вратата стоеше униформен полицай. Докато го наблюдаваха, полицаят натиска за последен път звънеца, после сви рамене и слезе по мраморните стълби, а след това тръгна надолу по улицата.
Клеменза изсумтя доволно и каза:
— Хайде да вървим. — Той вдигна своя край на килима, а Вито вдигна другия. Полицаят едва беше завил зад ъгъла, когато те се измъкнаха от тежката дъбова врата и излязоха на улицата с килима. Трийсет минути по-късно го разрязаха, за да го пригодят за хола в апартамента на Вито Корлеоне. Беше останало достатъчно и за спалнята. Клеменза беше изкусен майстор и в джобовете на широкото му сако (още тогава той обичаше да носи свободни дрехи, въпреки че не беше толкова дебел) имаше необходимите за разрязването на килима инструменти.
Времето минаваше, а нещата не се оправяха. Семейство Корлеоне не можеше да яде от красивия килим. Е, значи щом нямаше работа, жена му и децата му трябваше да гладуват. Вито прие няколко пакета храна от приятеля си Генко, докато премисляше какво да прави. Накрая с него се свързаха Клеменза и Тесио, друг един млад гангстер от квартала. Те бяха хора, които го харесваха, харесваха начина, по който се държеше и знаеха, че е в безизходица. Предложиха му да стане член на тяхната банда, специализирала се в обири на камиони, превозващи копринени рокли, които товареха във фабриката на Тридесет и първа улица. Нямаше никакъв риск. Шофьорите на камионите бяха разумни работници, които при вида на револвер се хвърляха, на тротоара като ангели, докато крадците откарваха камиона в складовете на приятели, за да бъде разтоварен. Част от стоката се продаваше на някой италиански търговец на едро, а другата част от плячката те продаваха от врата на врата в италианските квартали — Артър Авеню в Бронкс, Малбъри Стрийт и района Челси в Манхатън — все на бедни италиански семейства, които търсеха изгодна сделка и чиито дъщери никога не биха могли да си позволят да си купят такава хубава дреха. Клеменза и Тесио имаха нужда от Вито, за да шофира, тъй като знаеха, че той караше колата за снабдяване на бакалския магазин на Абандандови. През 1919 година добрите шофьори се ценяха много.
Против убеждението си, Вито Корлеоне прие предложението им. Решаващият аргумент беше, че ще печели най-малко хиляда долара за своето участие в тази работа. Но неговите млади партньори му правеха впечатление на хора невнимателни, планирането на работата беше съвсем случайно и намирането на пазар за плячката — безразсъдно смело. Не му допадаше немарливостта им. Ала смяташе, че приятелите му са добри по душа, сериозни. Питър Клеменза, вече доста едър, определено вдъхваше доверие, докато слабият и мрачен Тесио излъчваше сигурност.
Самата работа потръгна без затруднения. За свое голямо учудване, Вито Корлеоне не изпита никакъв страх, когато двамата му другари измъкнаха револверите и накараха шофьора, който караше копринени рокли, да слезе от камиона. Голямо впечатление му направи също хладнокръвието на Клеменза и Тесио. Те никак не се вълнуваха, шегуваха се с шофьора и му обещаха, че ако се държи като добро момче, ще изпратят на жена му няколко рокли. Понеже Вито смяташе за глупаво сам да продава роклите, той остави целия си дял от стоката в скривалището и затова спечели само седемстотин долара. Но през 1919 година това беше значителна сума.
На следващия ден. Вито Корлеоне беше спрян на улицата от винаги облечения в бежов костюм и с бяла мека шапка Фанучи. Фанучи имаше грубо лице и не се бе постарал да прикрие дъговидния белег, който опасваше в бял полукръг от ухо до ухо като примка брадата му. Той имаше гъсти черни вежди и груби черти, които, когато се засмееше, по някакъв странен начин ставаха дружелюбни.
