Заговори на силно подчертан сицилиански диалект.
— Е, млади човече — каза той на Вито. — Казаха ми, че си забогатял. Ти и твоите двама приятели. Но не мислиш ли, че се отнесохте с мен малко подло? В края на краищата това е моят квартал и трябва да ме оставите да си натопя човката. — Той използува сицилианската фраза на мафията: Fari vagnari a pizzu. Pizzu означаваше човка на малка птичка, например на канарче. Самата фраза се използуваше за предявяване на претенции към част от плячката.
По навик, Вито не отговори. Той веднага разбра смисъла и очакваше да чуе конкретното предложение.
Фанучи се засмя, като показа златните си зъби и разтегна своя подобен на примка белег. Той избърса лицето си с носна кърпа и откопча сакото си за миг, сякаш за да се разхлади, но в действителност за да покаже револвера, който носеше пъхнат в колана на удобните си широки панталони. После въздъхна и каза:
— Дай ми петстотин долара и аз ще забравя обидата. В края на краищата младите хора не знаят, че, дължат уважение на човек като мен.
Вито Корлеоне му се усмихна, но дори когато беше още млад и не беше натопил ръцете си в кръв, в усмивката му имаше нещо толкова смразяващо, че Фанучи се поколеба за миг, преди да продължи:
— В противен случай полицията ще дойде да те посети и жена ти и децата ти ще бъдат опозорени и ще останат без средства. Разбира се, ако информацията ми относно печалбата ти е погрешна, ще натопя човката си съвсем малко. Но не-по-малко от триста долара. И не се опитвай да ме мамиш.
Вито заговори за първи път. Гласът му изразяваше благоразумие и не издаваше никакъв гняв. Беше учтив, както подобава на младеж, разговарящ с по-възрастен човек с високо положение като това на Фанучи. Той меко каза:
— Моят дял от печалбата е у двамата ми приятели, ще трябва да поговоря с тях.
Фанучи се успокои:
— Можеш да кажеш на двамата си приятели, че очаквам от тях да ме оставят да си натопя човката по същия начин. Не се страхувай да им го кажеш — добави той успокояващо. — Клеменза и аз се познаваме добре, той разбира тези неща. Остави го да те ръководи. Той има повече опит в тези неща.
Вито Корлеоне сви рамене. Опита се да си придаде малко смутен вид.
— Естествено — каза той. — Вие разбирате, че всичко това е нещо съвсем ново за мен. Благодаря ви, че поговорихте с мен като кръстник.
Това направи голямо впечатление на Фанучи.
— Ти си добро момче — каза той и взе ръката на Вито, като я стисна в своите две космати ръце. — Уважаваш по-възрастните — продължи той. — Това е хубаво нещо у един млад човек. Следващият път се обърни първо към мен. Може би ще мога да помогна.
След години Вито Корлеоне разбра, че онова, което го беше накарало да действува по такъв идеален тактически начин с Фанучи, беше смъртта на неговия сприхав баща, убит от мафията в Сицилия. Но тогава единственото нещо, което изпитваше, беше дива ярост, че този човек се канеше да му открадне парите, а беше рискувал живота и свободата си за да ги спечели. Вито не се страхуваше. В същност в този момент той си мислеше, че Фанучи е смахнат глупак. Доколкото познаваше Клеменза, якият сицилианец щеше по-скоро да се откаже от живота си, отколкото да даде дори цент от своята плячка. Та нали Клеменза беше готов да убие полицая само за да открадне онзи килим. А слабичкият Тесио имаше смъртоносния вид на усойница.
Но по-късно същата вечер, в апартамента на Клеменза на отсрещната страна на вентилационната шахта, Вито Корлеоне получи още един урок по дисциплината, която току-що беше започнал да изучава. Клеменза псуваше, Тесио се мръщеше, но след това и двамата започнаха да обсъждат дали Фанучи ще се задоволи с двеста долара. Тесио смяташе, че е възможно.
Клеменза беше категоричен:
— Не, това копеле с белязано лице сигурно е открило какво сме спечелили от търговеца на едро, който купи роклите.
Фанучи няма да вземе и цент по-малко от триста долара. Ще трябва да платим.
Вито беше изненадан, но внимаваше да не издаде изненадата си:
— Защо трябва да му платим? Какво може да ни направи той на тримата? Ние сме по-силни от него. Имаме револвери. Защо трябва да му даваме парите, които сме спечелили?
Клеменза търпеливо му обясни:
— Фанучи има приятели, истински зверове. Има връзки с полицията. Той иска да му споделим плановете си, за да може да ни предаде на ченгетата и да спечели благодарността им. После те ще са му задължени за услугата. Така действува той. Освен това има разрешително от самия Маранзала да действува в този квартал. — Маранзала беше гангстер, за когото често пишеха във вестниците и за когото се говореше, че оглавява банда престъпници, специализирали се в изнудване, хазарт и въоръжени обири.
Клеменза ги почерпи с вино, което беше правил сам. Жена му, след като сложи на масата чиния със салам, маслини и италиански хляб, слезе долу със стола си да поседи пред къщата с жените от махалата. Тя беше младо италианско момиче, дошла в страната само от няколко години и още не разбираше английски.
Вито Корлеоне седеше с двамата си приятели и пиеше вино. Никога преди не беше използувал ума си така, както сега. Беше учуден от това колко ясни бяха мислите му. Той си припомни всичко, което знаеше за Фанучи. Спомни си деня, когато му бяха прерязали гърлото и как Фанучи беше тичал надолу по улицата, държейки меката си шапка под брадата, за да събира капещата кръв. Спомни си убийството на човека, който беше действувал с ножа, и другите двама, които му бяха платили обезщетение, за да отмени присъдите им. И изведнъж със сигурност му стана ясно, че Фанучи няма големи връзки, просто не би могъл да има. Това не можеше да бъде вярно за човек, който даваше информация на полицията. Нито за човек, който позволяваше да откупват отмъщението му. Истинският шеф на мафията щеше да нареди да убият и другите двама. Не, Фанучи беше имал късмет да убие единия, но е знаел, че не може да убие другите, след като те са вече нащрек. Затова беше позволил да му бъде платено. Неговата животинска сила само му позволяваше да налага данък на собствениците на магазини и на хазарта, който се разиграваше по квартирите. Но Вито Корлеоне знаеше поне едно място, където се играеше хазарт и където никога не бяха плащали данък на Фанучи, а на съдържателя му никога нищо не се беше случвало.
Следователно Фанучи беше сам. Или работеше с няколко гангстери, наети за специалната работа, защото им плащаше в брой. И тези мисли накараха Вито Корлеоне да вземе друго решение. Пътят, по който трябваше да тръгне животът му.
След тази случка у него се зароди мисълта, която често повтаряше, че всеки човек си има само една съдба. През онази вечер той можеше да плати данъка на Фанучи и отново да стане бакалски служител, а може би в бъдеще да има и свой собствен бакалски магазин. Но съдбата беше решила, че той ще стане дон и му беше довела Фанучи, за да го накара да тръгне по предопределения път.
Когато изпиха бутилката вино, Вито се обърна предпазливо към Клеменза и Тесио:
— Ако искате, можете да ми дадете по двеста долара да ги дам на Фанучи. Гарантирам, че той ще присме тази сума от мен. И ме оставете да се оправям с всичко. Ще уредя въпроса така, че да ви задоволи.
Очите на Клеменза веднага блеснаха подозрително. Вито се обърна студено към него:
— Аз никога не лъжа хората, които съм приел за свои приятели. Говори утре с Фанучи. Нека той те попита за парите. Но не му плащай. И по никакъв начин не се карай с него. Кажи му, че трябва да вземеш парите и че ще ги дадеш на мен да му ги дам. Остави го да повярва, че имаш желание да платиш онова, което иска. Не се пазари. Аз ще се разбера е него за цената. Няма никакъв смисъл да го настройваш против нас, ако е толкова опасен, колкото казвате.
Повече не обсъждаха въпроса. На следващия ден Клеменза говори с Фанучи, за да се увери, че Вито не е измислил тази история. После дойде в апартамента на Вито и му даде своите двеста долара. Той се вгледа във Вито Корлеоне и каза:
— Фанучи ми каза, че няма да приеме по-малко от триста долара. Как ще го накараш да вземе по- малко?
Вито Корлеоне благоразумно отвърна:
