Парите щяха да бъдат предадени на клана Бокикио веднага. В замяна Феликс Бокикио трябваше да се признае за виновен в убийството на Солоцо и полицейския капитан МакКлъски.
Имаше много подробности за уреждане. Феликс Бокикио трябваше да направи убедителни признания, с други думи трябваше да знае някои от истинските подробности, които да може да признае. Освен това трябваше да намеси полицейския капитан в наркотиците. После келнерът от ресторант „Луна“ трябваше да бъде убеден да идентифицира Феликс Бокикио като убиеца. За това се искаше малко кураж, тъй като описанието трябваше да бъде променено изцяло. Феликс Бокикио беше много по-нисък и по-набит. Но дон Корлеоне щеше да се заеме с това. Също така, понеже обреченият беше държал много на висшето образование и беше завършил колеж, той щеше да иска неговите деца също да учат в университет. Затова дон Корлеоне трябваше да плати допълнителна сума, която да послужи за даване на висше образование на децата. Освен това кланът Бокикио трябваше отново да бъде убеден, че няма никаква надежда за снизхождение по първоначалните обвинения. Новото признание, разбира се, щеше да затвърди и така почти сигурната смъртна присъда.
Всичко беше уредено, парите платени, установен беше подходящ контакт с обречения, за да бъде съответно инструктиран. Накрая планът беше пуснат в действие и признанието се появи на първите страници на вестниците. Всичко премина с огромен успех. Но както винаги предпазлив, дон Корлеоне изчака, докато Феликс Бокикио действително беше екзекутиран четири месеца по-късно, преди окончателно да обяви, че Майкъл Корлеоне може да се завърне в къщи.
ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
Година след смъртта на Сони на Луси Мансини той все така ужасно й липсваше и тя тъжеше за него по- силно и от влюбените от любовните романи. Мечтите й не бяха скучни като мечтите на ученичка, копнежите й не бяха като копнежите на предана съпруга. Не загубата на нейния „другар в живота“ я беше накарала да се чувствува самотна или да чувствува липсата му заради непоколебимия му характер. Тя нямаше нежни възпоминания за сантиментални подаръци, за усмивката му, за веселото пламъче в очите му, когато и казваше нещо мило или остроумно, не го беше обожавала като герой.
Не. Тя чувствуваше отсъствието му заради много по-важна причина — той беше единственият мъж в света, който можеше да накара тялото й да достигне блаженството на любовта. Още млада и наивна, тя продължаваше да вярва, че той е бил единственият мъж, който е могъл да прави това.
Сега, година по-късно, тя се припичаше под целебното слънце на Невада. Слабият рус млад мъж в краката й си играеше с пръстите й. През този неделен следобед те бяха на плаж на басейна в хотела и без да обръща внимание на хората край тях, ръката му се плъзгаше нагоре по голото й бедро.
— О, Джулс, престани — каза Луси. — Мислех, че поне лекарите не са толкова глупави, колкото другите мъже.
Джулс й се ухили:
— Аз съм лекар от Лас Вегас. — Той погъделичка бедрото й от вътрешната страна и остана учуден, че толкова дребна закачка можеше да я възбуди така силно. Разбра го по лицето й, макар тя да се опитваше да го скрие. Тя наистина беше много спонтанно и непокварено момиче. Тогава защо не можеше да я накара да се отпусне? Трябваше да разбере това, без да обръща внимание на празните приказки за загубения любим, който никога не може да бъде заместен. Това тук под неговата ръка беше жива плът, а живата плът имаше нужда от друга жива плът. Доктор Джулс Сигал реши, че ще направи големия удар тази вечер в апартамента си. Беше искал да я спечели без никакви трикове, но ако имаше нужда от тях, то той беше най-подходящият човек. Всичко в интерс на науката, разбира се. Още повече че бедното дете умираше за това.
— Джулс, престани, моля те престани — каза Луси. Гласът й трепереше.
Джулс веднага си придаде разкаян вид:
— Добре, сладурче — каза той, сложи главата си в скута й и използувайки меките й бедра за възглавница, задряма. Озадачаваше го смущението й, топлината, която се излъчваше от слабините й, и когато тя сложи ръка върху главата му, за да приглади косата му, той сграбчи китката й игриво и я задържа като любовник, но в същност за да премери пулса й. Сърцето й галопираше. Щеше да я свали довечера и щеше да открие тайната й, каквато и, по дяволите, да беше тя. Напълно уверен в успеха си, доктор Джулс Сигал заспа.
Луси наблюдаваше хората около басейна. Никога не си беше мислила, че животът й ще се промени така за по-малко от две години. Никога не беше съжалявала за „глупостта“ си на сватбата на Кони Корлеоне. То беше най-хубавото нещо, което някога й се беше случвало, и тя го преживяваше в сънищата си отново и отново. Преживяваше отново и отново месеците, които го бяха последвали.
Сони я беше посещавал веднъж седмично, понякога по-често, но никога по-рядко. В дните, предхождащи деня, в който отново щеше да го види, тялото й се измъчваше. Страстта им един към друг беше най-елементарна, без всякакво сантименталничене или каквато и да било интелектуалност. Това беше груба любов, плътска любов, любов на една биологическа тъкан към друга.
Когато Сони й се обаждаше, че ще дойде, тя гледаше да има достатъчно алкохол в апартамента и достатъчно храна за вечеря и закуска, защото обикновено той си отиваше късно на следващата сутрин. Той искаше да й се насити и тя искаше да му се насити. Сони си имаше ключ и когато влизаше вътре, тя се хвърляше в огромните му ръце. И двамата се отнасяха един към друг брутално прямо, брутално примитивно. По време на първата им целувка те започваха трескаво да свличат дрехите си, той я вдигаше във въздуха, а тя обвиваше краката си около огромните му бедра. Любеха се прави в коридора на апартамента, сякаш трябваше да повтарят първия си любовен акт, а после той я занасяше така в спалнята.
Лежаха в леглото и се любеха. Прекарваха заедно в апартамента по шестнайсет часа, съвсем голи. Тя му готвеше огромни количества храна. Понякога му се обаждаха по телефона — очевидно по служба, но тя никога не се вслушваше в думите. Беше прекалено заета да си играе с тялото му — да го гали, да го целува, заравяйки уста в него. Понякога, когато той ставаше да вземе нещо за пиене и минаваше покрай нея, тя не можеше да се въздържи и да не се пресегне към голото му тяло, да го прегърне и да го люби, сякаш всички части на тялото му бяха играчки, специално конструирани, чудесен фин механизъм, разкриващ познато, но неизчерпващо се очарование. Първоначално тя се срамуваше от тези свои буйни изблици, но скоро забеляза, че те му доставят удоволствие, ласкаеше го, че тя беше всеотдайна робиня на тялото му. Във всичко това имаше животинска спонтанност. Двамата бяха щастливи заедно.
Когато стреляха по бащата на Сони на улицата, тя за пръв път разбра, че любимият й е изложен на опасност. Сама в апартамента си, не плачеше, а виеше високо като животно. Когато Сони не дойде да я види в продължение на почти три седмици, започна да кара само на сънотворни хапчета, алкохол и собственото си терзание. Болката, която чувствуваше, беше физическа болка, болеше я тялото. Когато най-после той дойде, тя остана вкопчена в тялото му почти през цялото време. След това той идваше поне веднъж седмично, докато го убиха.
Тя научи за смъртта му от вестниците и още същата вечер взе огромно количество сънотворни таблетки. Необяснимо защо, вместо да умре от тях, тя се почувствува толкова зле, че излезе, олюлявайки се, на стълбището и се строполи пред вратата на асансьора, където я намериха и откараха в болница. Връзката й със Сони не беше известна на широката публика, затова нейният случай беше споменат само с няколко реда в сензационните вестници.
Докато лежеше в болницата, Том Хейгън дойде да я види и утеши, Том Хейгън й уреди да работи в Лас Вегас, в хотела, управляван от брата на Сони — Фреди. Том Хейгън беше този, който й каза, че ще получава годишна рента от семейство Корлеоне, че Сони й е осигурил бъдещето. Беше я попитал дали е бременна, сякаш това можеше да бъде причината да вземе таблетките, но тя му беше казала, че не е. Беше я попитал дали Сони е ходил при нея през онази фатална нощ и дали се е обадил, че ще отиде и тя му беше казала „не“, Сони не беше се обаждал. Каза, че след работа винаги си стояла в къщи и го чакала. Беше казала истината на Хейгън.
— Той е единственият човек, когото бих могла да обичам — заяви тя. — Не мога да обичам никой друг.
Тя видя как той леко се усмихна, но изглеждаше и изненадан.
— Наистина ли ти се струва толкова невероятно? — попита тя. — Нали той е този, който те заведе в
