Накрая дон Барзини се опита да закрие срещата.
— Е, това е всичко — каза той. — Постигнахме мир. Позволете ми да изкажа уважението си към дон Корлеоне, когото всички ние познаваме от години като човек, който държи на думата си. Ако възникнат нови разногласия, можем пак да се съберем, не е необходимо да вършим други глупости. За себе си мога да кажа, че пътят напред е светъл и чист.
Само Филип Таталия беше още неспокоен. Убийството на Сантино Корлеоне го правеше най-уязвимия човек в групата, ако войната избухнеше отново. Той най-после заговори за първи път:
— Съгласен съм с всичко, казано тук, готов съм да забравя личните си нещастия. Но бих искал да подуча някои определени гаранции от Корлеоне. Ще се опита ли той да отмъсти на отделни хора? Когато с течение на времето позициите му евентуално се заздравят, ще забрави ли той, че сме се заклели в приятелство? Как мога да съм сигурен, че след три или четири години няма да реши, че са постъпили несправедливо с него, че е бил заставен против волята си да одобри това споразумение и че следователно е свободен да го наруши? Трябва ли винаги да се пазим един от друг? И можем ли наистина да се помирим със спокойни души? Ще даде ли Корлеоне своите гаранции пред всички нас, така както сега аз давам своите?
Тъкмо тогава дон Корлеоне произнесе онази реч, която щеше дълго да се помни и която затвърди отново позицията му на най-далновидния държавник измежду тях, с толкова здрав разум и толкова прям. Той говори за същината на нещата. В речта си използува една фраза, която щеше да бъде толкова популярна колкото Чърчиловата „желязна завеса“, макар тя да стана известна на обществото след повече от десет години.
За първи път той стана прав, за да произнесе реч пред събранието. Беше нисък и леко поотслабнал от „болестта“ си, може би шейсетте му години личаха малко повече, но нямаше съмнение, че си е възвърнал цялата предишна сила и блестеше с ума си както винаги.
— Що за хора сме тогава ние, ако не си служим с нашия разум — каза той. — Всички ние не бихме били нищо повече от диви животни в джунглата, ако това наистина беше така. Но ние имаме разум, който можем да използуваме в отношенията си с другите хора и в собствените си преценки. Защо ще започвам всичките тези неприятности отново, насилието и безредицата? Синът ми е мъртъв, това е нещастие и аз трябва да го понеса, а не да карам невинните хора наоколо да страдат заедно с мен И затова заявявам, давам честната си дума, че, никога няма да търся отмъщение, никога няма да се опитам да узная онези неща, които са били извършени в миналото. Ще си тръгна оттук с чисто сърце. Позволете ми да твърдя, че ние винаги трябва да се грижим за интересите си. Ние всички сме хора, които не искат да бъдат глупаци, които не искат да бъдат кукли на конци, дърпани от хора, стоящи по-високо. В тази страна имахме късмет. Вече повечето от нашите деца водят по-добър живот. Някои от вас имат синове, които са професори, учени, музиканти и вие сте честити. Може би вашите внуци ще бъдат новите господари тук. Никой от нас не иска децата ни да тръгнат по нашия път, това е прекалено труден живот. Те могат да бъдат като другите — тяхното място и сигурност са извоювани благодарение на нашата смелост. Сега аз имам внуци и се надявам, че техните деца един ден, кой знае, може да станат губернатори, президенти. В Америка няма невъзможни неща. Но с годините ние трябва да се развиваме. Мина времето на револверите, убийствата и кланетата. Трябва да сме ловки като хората на бизнеса, в това има повече пари и то е по-добре за децата и внуците ни. Колкото до нашите лични дела, ние не сме отговорни за големите лъвове, които се нагърбват да решават вместо нас какво да правим с живота си, които обявяват войни, в които да се бием ние, за да защищаваме онова, което те притежават. Кой е този, който ще ни каже, че трябва да се подчиняваме на законите, които те издават в свой интерес и в наш ущърб? И кои са те, че да се месят, когато ние се грижим за нашите интереси? Sonna cosa nostra — заяви дон Корлеоне, — това са наши лични работи. Ние ще уреждаме своя свят за себе си, защото той е наш свят, cosa nostra, наша работа. И затова ние трябва да се поддържаме, за да се предпазим от външни натрапници. В противен случай те ще ни сложат хомот на шията, така както са сложили хомот на шиите на милионите неаполитанци и други италианци в страната. Поради тази причина аз се отказвам от правото да отмъстя за мъртвия си син, в името на общото благо. Заклевам се сега, че докато аз отговарям за действията на моето семейство, никой от присъствуващите тук няма да бъде докоснат с пръст, ако няма справедлива причина и крайно предизвикателство. Склонен съм да пожертвувам своите търговски интереси заради общото благо. Това е моята дума, това е моята чест, тук има хора, които знаят, че никога не съм изменил нито на едното, нито на другото. Но имам да разрешавам един личен въпрос. Моят най-малък син трябваше да избяга, обвинен в убийството на Солоцо и капитана от полицията. Сега трябва да взема мерки той да може да се прибере безпрепятствено у дома, неопетнен от всички тези лъжливи обвинения. Това си е моя работа и аз сам ще я уредя. Може би ще трябва да намеря истинските виновници, или може би ще трябва да убедя властите в неговата невинност, може би свидетелите и информаторите ще се откажат от лъжите си. Но все пак заявявам, това си е моя работа и вярвам, че ще мога да върна сина си в къщи. Но позволете ми да кажа следното. Аз съм суеверен човек — смешен недостатък, но трябва да го призная тук. И затова, ако някакво случайно нещастие сполети най-малкия ми син, ако някой полицай го застреля случайно, ако той се обеси в килията си, ако се явят нови свидетели, които да потвърдят вината му, моето суеверие ще ме накара да мисля, че случилото се е резултат на това, че някой от присъствуващите тук още ми има зъб. Позволете ми да продължа. Ако сина ми го удари гръм, ще обвиня за това хората, присъствуващи тук. Ако самолетът, с който пътува, падне в морето или корабът, с който плава, потъне във вълните на океана, ако го хване смъртоносна треска, ако колата му бъде блъсната от влак, суеверието ми е такова, че аз ще обвиня за това злонамереността, изпитвана от хора, присъствуващи тук. Господа, тази злонамереност, този лош късмет не бих могъл да простя никога. Но като изключим това, позволете ми да се закълна в моите внуци, че никога няма да наруша мира, който постигнахме. В края на краищата ние по- добри ли сме или по-лоши от онези негодници, които, по наше време само, са виновни за смъртта на милиони хора?
С тези думи дон Корлеоне тръгна от мястото си и отиде при креслото на Филип Таталия. Таталия стана да го посрещне и двамата мъже се прегърнаха, целувайки се един друг по бузите. Другите глави на семейства в салона заръкопляскаха и станаха да се ръкуват с всички наоколо и да поздравят дон Корлеоне и дон Таталия за повторното им сдобряване. Това вероятно не беше най-сърдечното приятелство на света, те нямаше да си изпращат коледни подаръци един на друг, но нямаше и да се убиват. А това приятелство беше достатъчно в този свят, само то им стигаше.
Тъй като синът му Фреди беше под закрилата на семейство Молинари на Запад, дон Корлеоне се поспря след срещата при главата на семейството от Сан Франциско, за да му благодари. Молинари каза достатъчно, за да може дон Корлеоне да се увери, че Фреди си е намерил мястото там, че е щастлив и е станал любимец на жените. Оказало се, че има дарба да управлява хотел. Дон Корлеоне поклати глава в почуда, така както правят много бащи, когато им казват за неподозирани таланти на техните деца. Не беше ли вярно, че понякога най-големите беди донасят непредвидени възнаграждения? И двамата се съгласиха, че това е така. Междувременно Корлеоне даде на главата от Сан Франциско ясно да разбере, че му е задължен за направената огромна услуга, като е поел закрилата на Фреди. Намекна му, че ще упражни влиянието си, така че най-важните осведомители за конните състезания да бъдат винаги на разположение на неговите хора, независимо от промените, които биха настъпили в управляващата система в бъдеще, една много важна гаранция, тъй като борбата за това влияние беше постоянно отворена рана, усложнена от факта, че хората от Чикаго имаха значителен дял в тази работа. Но дон Корлеоне не беше човек без влияние дори в лагера на варварите, затова обещанието му беше златен подарък.
Беше се вече стъмнило, когато дон Корлеоне, Том Хейгън и шофьорът-телохранител, който, както се оказа, беше Роко Лампоне, пристигнаха на уличката в Лонг Бийч. Когато влязоха в къщата, дон Корлеоне нареди на Хейгън: „Дръж под око този Лампоне, нашия шофьор. Мисля, че е човек, който заслужава нещо по-добро.“ Хейгън се почуди на забележката. През целия ден Лампоне не беше казал нито дума, дори не беше хвърлил поглед към двамата мъже на задната седалка. Той беше отворил вратата на дон Корлеоне, колата стоеше пред банката, когато те се появиха, беше извършил всичко както трябва, но не беше направил нищо повече от онова, което би направил всеки добре обучен шофьор. Очевидно дон Корлеоне бе видял нещо, което той не беше видял.
Дон Корлеоне освободи Хейгън и му нареди да дойде отново в къщата след вечеря. Но да не бърза, да си почине малко, тъй като щели да прекарат една дълга нощ в разисквания. Освен това каза на Хейгън да осигури присъствието на Клеменза и Тесио. Те трябваше да дойдат в десет вечерта, не по-рано. Хейгън трябваше да информира Клеменза и Тесио накратко за онова, което се бе случило на срещата
