лични нужди. Мелницата била изгорена. Той се обърнал към карабинерите и върховните власти, които арестували трима от семейство Бокикио. Още преди процеса господарската къща в имението на барона била подпалена. Обвиненията били оттеглени. Няколко месеца по-късно един от най-високопоставените деятели в италианското правителство пристигнал в Сицилия и се опитал да реши хроническия недостиг на вода на този остров, като предложил да бъде построен голям язовир. От Рим пристигнали да правят проучвания инженери, които непрекъснато били наблюдавани от мрачните местни жители, членове на клона Бокикио. Околността гъмжала от полицаи, които живеели в специално построени бараки.
Изглеждало, че нищо няма да може да спре построяването на язовира и дори в Палермо били стоварени продоволствия и съоръжения. Но работата стигнала само дотук. Хората от семейство Бокикио се свързали със свои събратя — шефове от мафията, и издействували съгласие да им бъде оказана помощ. Тежките съоръжения били повредени, а по-леките — откраднати. Депутатите на мафията в италианския парламент започнали бюрократична офанзива срещу авторите на проекта. Това продължило няколко години и Мусолини вече бил дошъл на власт. Диктаторът заповядал язовирът да се построи. Но не го построили. Диктаторът знаел, че мафията ще бъде заплаха за режима му, тъй като в същност тя представлявала власт, отделна от неговата. Той дал неограничени пълномощия на един висш полицейски служител, който бързо решил проблема, като хвърлил в затвора всички или ги изпращал на принудителна работа в трудовите лагери. За няколко години разбил могъществото на мафията, като произволно арестувал всеки, за когото дори само се подозирало, че е мафиот. Покрай другите погубил и много невинни семейства.
Хората от семейство Бокикио действували прибързано и прибягвали към употреба на сила срещу тази неограничена власт. Половината от тях били избити в сражения, а другата половина — изпратени на принудителна работа в трудовите лагери. Останали само шепа хора, когато им било уредено емигриране в Америка по таен нелегален път, прехвърляне от кораб на кораб, през Канада. Били към двайсет души и се заселили в един малък град недалеч от Ню Йорк, в долината на река Хъдзън, където, като започнали от самото дъно на обществото, си пробили път нагоре и станали собственици на фирма за извозване на смет със собствени камиони. Сполучили, защото нямали никаква конкуренция. Нямали никаква конкуренция, защото конкурентите им намирали камионите си изгорени или повредени. Един упорит човек, който подбивал цените, бил намерен заровен в боклука, който бил събрал през деня, починал от задушаване.
Но тъй като мъжете се женели — за сицилианки, разбира се, — раждали се деца и въпреки че боклукчийският бизнес им обезпечавал прехраната, той не можел да им осигури средства за нещо по-добро, което Америка предлагала. И така, за разнообразие, членовете на семейство Бокикио започнали да играят ролята на посредници и заложници, когато враждуващи семейства от мафията се опитвали да постигнат мир помежду си.
Сякаш по наследство у поколения на клана Бокикио имаше някакво скудоумие, или може би си бяха просто природно изостанали. Във всеки случай те признаваха ограничеността си и разбираха, че не могат да съперничат на другите семейства от мафията в борбата за организиране и контрол на по-сложни делови системи, като проституцията, хазарта, наркотиците, манипулирането на общественото мнение. Те бяха прями хора, които можеха да предложат подарък на обикновен патрулиращ полицай, но не знаеха как да влязат във връзка с някой политически машинатор. Имаха само две ценни качества — своята чест и своята свирепост.
Един Бокикио никога не лъжеше, никога не извършваше предателство. Виждаше им се прекалено сложно да постъпват така. Освен това един Бокикио никога не оставяше нанесеното оскърбление неотмъстено, каквото и да му струваше това. И така, съвсем случайно, членовете на семейството намериха своето най-доходно призвание.
Когато враждуващите фамилии искаха да сключат мир и да се споразумеят за преговори, те се свързваха с клана Бокикио. Главата на клана водеше разговорите за най-съществените спогодби и уреждаше въпроса с нужните заложници. Така например, когато Майкъл отиде на среща със Солоцо, човек от семейство Бокикио беше оставен у семейство Корлеоне като гарант за сигурността на Майкъл, а услугата се заплати от Солоцо. Ако Майкъл беше убит от Солоцо, заложникът от семейство Бокикио щеше да бъде убит от Корлеонови. В такъв случай семейство Бокикио щеше да отмъсти на Солоцо, който щеше да е причина за смъртта на техен роднина. Хората от клана Бокикио бяха толкова примитивни, че не се спираха пред нищо и никакви наказания не можеха да бъдат пречка за отмъщението им. Те бяха готови да дадат собствения си живот и нямаше спасение за онези, които ги бяха измамили. Заложник от семейство Бокикио представляваше надеждна гаранция.
Затова когато дон Корлеоне нае хора от клана Бокикио за посредници и уреди да дадат заложници за всички фамилии, които щяха да дойдат на мирните преговори, не можеше и дума да става за съмнение в неговата искреност. Не можеше и дума да става за предателство. Срещата щеше да бъде безопасна като сватбено тържество.
Заложниците бяха осигурени и срещата се състоя в директорската зала за конференции на една малка търговска банка, чийто председател беше задължен на дон Корлеоне и в същност част от капитала му принадлежеше на дон Корлеоне, макар да се водеше на името на председателя. Председателят си спомняше винаги с умиление за оня миг, в който беше предложил на дон Корлеоне да му даде писмен документ, доказващ, че Кръстникът е собственик на акциите, и така да се изключи всякаква възможност за измама. Дон Корлеоне се беше ужасил. „Аз бих ви доверил цялото си състояние — беше казал той на председателя. — Бих ви доверил живота си и добруването на моите деца. Не мога да допусна, че бихте могли да ме изиграете или да ме измамите по някакъв начин. Целият ми свят, цялата ми вяра в способността ми да преценявам хората ще рухне. Разбира се, аз си имам свои писмени документи, та ако се случи нещо с мен, моите наследници да знаят, че при вас има нещо, съхранено за тях. Но аз зная, че дори и да не съм тук, на този свят, да пазя интересите на децата си, вие ще бъдете лоялен и отзивчив към тях.“
Председателят на банката, макар че не беше сициалианец, беше човек с тънка чувствителност. Той прекрасно разбра дон Корлеоне. Молбата на дон Корлеоне беше заповед за председателя и така в един съботен следобед административното помещение на банката — салонът за конференции с неговите дълбоки кожени фотьойли и пълната му уединеност — беше предоставено на фамилиите.
За сигурността в банката се погрижи малка армия от внимателно подбрани хора, облечени в униформите на банковата охрана. В десет часа в тази съботна утрин салонът за конференции започна да се пълни. Освен Петте фамилии от Ню Йорк, имаше представители на десет други фамилии от цялата страна, без Чикаго — черната овца на техния свят. Бяха се отказали да цивилизоват хората от Чикаго и не виждаха никакъв смисъл да канят тези бесни кучета на такава важна конференция.
Имаше уреден бар и малък бюфет. На всеки участник в конференцията беше разрешено да води със себе си по един помощник. Повечето глави на семейства бяха довели като помощници своите consigliori, затова в салона имаше сравнително малко млади хора. Том Хейгън беше един от малцината млади хора и единственият, който не беше сицилианец. Той беше обект на любопитство, като някакъв чешит.
Хейгън знаеше как трябва да се държи. Не говореше, не се усмихваше. Вярно следваше своя шеф, дон Корлеоне, навсякъде, с цялото уважение на любимец-граф, прислужващ на своя крал; донасяше му студена напитка, палеше му пурата, слагаше на място пепелника му, вършеше това с уважение, но без раболепие.
Хейгън беше единственият в този салон, който знаеше кои са хората на портретите, висящи по тъмните, облицовани с ламперия стени. Повечето бяха портрети на легендарни финансови фигури, нарисувани с разкошни маслени бои. Един от портретите беше на министъра на финансите Хамилтън. Хейгън не можа да се сдържи да не си помисли, че Хамилтън би одобрил факта, че тази мирна среща се провежда в банков институт. Нямаше нищо по-успокояващо и по-предразполагащо към здрав разум, както атмосферата на парите.
Времето за пристигане беше определено за часовете между девет и половина и десет сутринта. Дон Корлеоне, който в известен смисъл беше домакин, тъй като от него изхождаше предложението за провеждането на мирните разговори, пристигна пръв; една от многото му добродетели беше точността. Следващият, който пристигна, беше Карло Трамонти, под чийто контрол се намираше територията на Южните щати. Той беше забележително красив мъж на средна възраст, сицилианец, със силен загар, изискано облечен и подстриган. Не приличаше на италианец, приличаше повече на милионерите-риболовци от снимките в списанията, изтегнати върху яхтите си. Семейство Трамонти изкарваше прехраната си от хазарта и никой, който се запознаеше с техния дон, не би предположил с каква свирепост той беше
