Кони беше толкова изплашена — и от мъжа си, и от онова, което щеше да направи брат й, че говорът й стана още по-неразбираем. Тя измънка:
— Сони, само изпрати кола да ме докара в къщи, тогава ще ти кажа, няма нищо, Сони. Ти не идвай. Изпрати Том, моля те, Сони. Няма нищо. Искам само да си дойда в къщи.
Междувременно Хейгън беше влязъл в стаята. Дон Корлеоне вече спеше от сънотворното горе в спалнята, а Хейгън искаше Сони да му е под око във всички критични ситуации. Двамата телохранители, които стояха вътре в къщата, също бяха в кухнята. Всички наблюдаваха Сони, докато той говореше по телефона.
Нямаше съмнение, че типичната за Сони Корлеоне ярост се надигна в него от някакъв дълбок чудноват кладенец. Както го гледаха, те буквално видяха как кръвта нахлува в силно изпъкналите вени на врата му, видяха как очите му се замрежват от омраза, как отделните черти на лицето му се изопват, стават изпити, как после лицето му придоби онзи сивкав цвят на болен човек, който се бори със смъртта, с тази разлика, че адреналинът, пулсиращ в тялото, караше ръцете му да треперят. Но когато заговори на сестра си, гласът му беше овладян и нисък:
— Чакай там. Само ме чакай там. — И затвори телефона. Той остана така за миг, зашеметен от собствената си ярост, после каза:
— Мръсният му кучи син, мръсният му кучи син. — И излезе тичешком от къщата.
Хейгън познаваше този израз на лицето на Сони — всички способности да разсъждава трезво го бяха напуснали. В този миг Сони можеше да извърши всичко. Хейгън знаеше също, че пътуването до града ще охлади чувствата му и ще го направи по-разумен. Но тази разумност можеше да го направи още по-опасен, въпреки че щеше да му даде възможност да се запази от последиците на своя гняв. Хейгън чу как моторът на колата заработи и нареди на двамата телохранители:
— Вървете след него.
После отиде до телефона и се обади на няколко места. Уреди няколко души от отряда на Сони, които живееха в града, да отидат в апартамента на Карло Рици и да изведат Карло оттам. Други хора щяха да останат с Кони, докато Сони пристигне. Така рискуваше да осуети плановете на Сони, но знаеше, че дон Корлеоне ще застане на негова страна. Страхуваше се, че Сони може да убие Карло пред свидетели. Не очакваше неприятности от страна на врага. Петте фамилии бяха стояли мирно вече доста дълго и очевидно търсеха начин да сключат примирие.
Междувременно Сони изфуча с буика си от уличката, беше вече дошъл, макар и отчасти, на себе си. Забеляза двамата телохранители, които се качиха в другата кола, за да го последват, и остана доволен. Не очакваше никакви опасности. Петте фамилии се бяха отказали да контраатакуват, в същност те вече не се биеха. Беше грабнал сакото си в антрето, а в едно тайно отделение под таблото на колата държеше револвера. Колата обаче беше регистрирана на името на един от членовете на неговия отряд, така че лично той не можеше да си навлече никакви неприятности с правосъдието. Но Сони не очакваше, че ще има нужда от оръжие. Не знаеше дори какво щеше да прави с Карло Рици.
Сега, когато можеше да поразмисли, Сони разбра, че не може да убие бащата на едно неродено дете, още повече че този баща беше мъж на сестра му. Не можеше да го убие заради едно семейно сбиване. Макар че то не беше просто семейно сбиване. Карло беше лош човек и Сони се чувствуваше отговорен, че сестра му се беше запознала с това копеле чрез него.
Парадоксът в избухливия характер на Сони бе, че той не можеше да удари и не беше удрял жена. Не можеше да нарани дете и всяко друго беззащитно същество. Когато в онзи неделен ден Карло беше отказал да отвръща на ударите му, тъкмо това го беше възпряло да го убие — пълното подчинение обезоръжаваше яростта му. Като момче, той беше направо милостив. Това, че като зрял човек беше станал убиец, беше просто неговата съдба.
Трябва да се уреди това веднъж завинаги, мислеше си Сони, докато насочваше буика към шосето, което щеше да го изведе от Лонг Бийч към озеленените магистрали от другата страна на Джоунс Бийч. Винаги минаваше по този път, когато отиваше в Ню Йорк, имаше по-малко движение.
Реши, че ще изпрати Кони в къщи с телохранителите, а после ще седне да преговаря със своя зет. Какво щеше да се случи след това, не знаеше. Ако копелето наистина беше наранило Кони, тогава щеше да го осакати. Но вятърът, който се носеше откъм морето, солената свежест на въздуха охладиха гнева му. Той свали прозореца додолу.
Както винаги, беше тръгнал по шосето към Джоунс Бийч, защото обикновено по това време на нощта и по това време на годината то беше пусто и можеше да кара с бясна скорост, докато стигне озеленените магистрали от другата страна. Но дори там движението щеше да е малко. Облекчението да кара бързо щеше да му помогне да разсее, както и сам разбираше, опасното напрежение. Беше вече оставил колата на своите телохранители далеч зад себе си.
Шосето беше лошо осветено, по него не се виждаше нито една кола. Далеч отпред видя белия конус на будката, където седеше човекът, който събираше таксата. До нея имаше други будки, но в тях имаше служители само през деня, за по-натовареното движение. Сони натисна спирачките на буика и едновременно с това затърси дребни пари из джобовете си. Нямаше. Бръкна в портфейла си, отвори го с една ръка и извади банкнота. Навлезе в осветената част на шосето и остана малко изненадан, когато видя в преграденото място пред будката кола, която му препречваше пътя — очевидно шофьорът искаше някакви указания от човека, който събираше таксата. Сони наду клаксона и другата кола покорно мина напред, за да даде възможност на неговата да влезе в преграденото място.
Сони подаде, на човека банкнотата от един долар и зачака за рестото. Сега бързаше да затвори прозореца. Океанският въздух на Атлантика беше изстудил цялата кола. Ала човекът нещо се бавеше с рестото, глупавият му кучи син в същност беше изпуснал парите. Главата и тялото му изчезнаха, когато се наведе в будката, за да ги вдигне.
В този миг Сони забеляза, че другата кола не е продължила пътя си, а е спряла на няколко метра отпред и все още блокира, пътя му. В същото време с периферното си зрение забеляза друг човек в тъмната будка от дясната му страна. Но нямаше време да мисли за това, защото от колата, паркирана отпред, слязоха двама души и тръгнаха към него. Човекът, който събираше таксата, още не се беше показал. И тогава, за част от секундата, преди в същност нещо да се случи, Сантино Корлеоне разбра, че вече е мъртъв. В този миг умът му беше бистър, всякаква ярост — замъглена, сякаш скритият страх, най-после действителен и в непосредствена близост, го беше пречистил.
Но дори тогава, подчинено на инстинкта за живот, неговото огромно тяло се хвърли с трясък през вратата на буика, разбивайки ключалката. Човекът от тъмната будка откри огън и изстрелите улучиха Сони Корлеоне в главата и врата, когато масивната му фигура се изсипа от колата. Сега двамата мъже отпред вдигнаха револверите си, човекът в тъмната будка спря да стреля, а тялото на Сони, чиито крака бяха още в колата, се просна на асфалта. И двамата мъже поотделно стреляха в тялото на Сони, а после го изритаха в лицето, за да го обезобразят още повече и за да оставят следа от някаква по-осезаема човешка намеса.
Секунди след това и четиримата — тримата действителни убийци и мнимият събирач на такси, бяха в своята кола и летяха към Медоубрук Паркуей от другата страна на Джоунс Бийч. Пътят за преследването им беше препречен от колата и тялото на Сони, но когато телохранителите на Сони спряха при него няколко минути по-късно и видяха проснатото му тяло, те нямаха никакво намерение да ги преследват. Обърнаха колата си, направиха широк завой и се върнаха в Лонг Бийч. От първия обществен телефон извън шосето един от тях изскочи от колата и се обади на Том Хейгън. Телохранителят изрече много рязко и бързо:
— Сони е мъртъв, убиха го при будката на Джоунс Бийч. Гласът на Хейгън остана съвсем спокоен.
— Добре — каза той. — Идете в дома на Клеменза и му кажете да дойде веднага тук. Той ще ви обясни какво да правите.
Хейгън беше разговарял от кухнята, където мама Корлеоне се суетеше наоколо, приготвяйки ядене за дъщеря си. Беше запазил самообладание и старата жена не забеляза нищо. Не че не би могла да забележи, ако искаше, но в живота си с дон Корлеоне тя беше разбрала, че далеч по-разумно е да не забелязва. Разбрала беше, че ако е необходимо да знае нещо лошо, щяха да й го съобщят навреме. А ако беше болка, която можеше да й бъде спестена, тя можеше да мине и без нея. Чувствуваше се спокойна, като не споделяше болките на своите мъже, в края на краищата споделяха ли те болките на жените? Съвсем спокойно тя свари кафето и сложи масата. От опит знаеше, че болката и страхът не убиват глада, от опит
