завладял империята си. Емигрирайки от Сицилия като малко момче, той се беше установил във Флорида и беше израснал там, работейки за американския синдикат на политици от малките южни градчета, които контролираха хазарта. Тези хора били наистина безмилостни, подкрепяли ги още по-безмилостни полицаи и те въобще не подозирали, че могат да бъдат изместени от такъв неопитен пришълец. Били неподготвени за неговата свирепост и не могли да й устоят просто защото печалбите, за които се биели, не заслужавали, според тях, толкова много кръвопролития. Трамонти спечелил полицаите с по-големи дялове от печалбите; той очистил всички селендури-побойници, които работели без всякакво въображение. Трамонти беше този, който установи връзки с Куба и режима на Батиста и в крайна сметка вложи много пари в средствата за развлечения на Хавана — в хазартните заведения и публичните домове, за да примами комарджии от Щатите. Сега Трамонти беше нещо повече от милионер и беше собственик на един от най-луксозните хотели в Майами Бийч.
Когато влезе в салона за конференции, следван от помощника си — също така загорял от слънцето consigliori, Трамонти прегърна дон Корлеоне и на лицето му се изписа състрадание, с което показа колко съжалява за починалия му син.
Пристигнаха и други глави на фамилии. Те всички се познаваха, през всичките тези години се бяха срещали на обществени места или в процеса на работата си. Винаги си бяха оказвали служебно внимание, а в младите и бедни години си бяха правили дребни услуги. Вторият дон, който пристигна, беше Джоузеф Залуки от Детройт. Семейство Залуки, използувайки необходими предпазни мерки и прикрития, притежаваше един от хиподрумите в района на Детройт. Притежаваше още и голяма част от хазарта. Залуки имаше лице като месечина, беше симптичен човек, който живееше в къща, струваща сто хиляди долара, разположена в модерния квартал на Детройт — Грос Пойнт. Един от синовете му се беше оженил, за момиче от старо известно американско семейство. И Залуки, както и дон Корлеоне, беше човек с богат житейски опит. В Детройт имаше най-малко случаи на физическо насилие от всички градове, контролирани от фамилиите; в този град имаше само три екзекуции през последните три години. Той не одобряваше търговията с наркотици.
Залуки беше довел със себе си своя consigliori и двамата мъже дойдоха при дон Корлеоне да го прегърнат. Залуки имаше гръмовит американски глас, с незабележими следи от акцент. Беше скромно облечен, съвсем делово, воден от искрено желание да бъде в помощ. Той каза на дон Корлеоне: „Само вашата покана можеше да ме накара да дойда тук.“ Дон Корлеоне наведе глава в знак на благодарност. Можеше да разчита на Залуки за подкрепа.
Следващите двама пристигнали глави на фамилии бяха от Западното крайбрежие и бяха пътували в една кола, тъй като и без това работеха заедно. Това бяха Франк Фалконе и Антъни Молинари, и двамата бяха по-млади от всички останали, които щяха да пристигнат на срещата, около четиридесетгодишни. Облечени малко по-свободно от останалите, в стила им имаше нещо холивудско и те се държаха малко по- приятелски, отколкото беше необходимо. Франк Фалконе контролираше филмовите профсъюзи и хазарта в киностудиите, плюс един канал за прехвърляне на проститутки, който доставяше момичета за публичните домове на най-западните щати. Не беше в кръга на възможностите на който и да е дон да стане нашумяла фигура, но в държането на Фалконе имаше такъв елемент. Затова и неговите колеги — глави на семейства — го гледаха с подозрение.
Антъни Молинари контролираше крайбрежните райони на Сан Франциско и беше голяма фигура в империята на спортните залагания. Водеше потеклото си от италиански рибари и притежаваше най-добрия ресторант за морски ястия в Сан Франциско, с който той така много се гордееше, че се разказваха легенди за това колко губи, като предлага на по-ниска цена най-изискани ястия. Той имаше безизразното лице на професионален комарджия и се знаеше, че е замесен в контрабандата с наркотици, пренасяни през мексиканската граница и с корабите, които правеха курсове в източните морета. Техните помощници бяха млади, яки мъже, очевидно телохранители, а не съветници, макар че не биха посмели да носят оръжие на тази среща. Всеизвестно беше, че тези телохранители владеят карате, факт, който развеселяваше останалите глави на семейства и никак не ги притесняваше, в същност не повече, отколкото ако тези калифорнийци бяха дошли на срещата с амулети, благословени от папата. И все пак трябва да се отбележи, че някои от присъствуващите бяха религиозни и вярваха в бога.
Следващият, който пристигна, беше представителят на семействата в Бостон. Това беше единственият дон, който не се ползуваше с уважението на своите колеги. Беше известен като човек, който не се отнасяше както трябва със своя „народ“ и който го мамеше безмилостно. Това можеше да му бъде простено — всеки сам си знаеше сметката. Онова, което не можеше да му бъде простено, беше, че той не можеше да поддържа ред в империята си. В района на Бостон имаше прекалено много убийства, прекалено много дребни войни за власт, прекалено много неконтролирани дейности, прекалено безсрамно се пренебрегваше законът. Ако мафиотите от Чикаго бяха диваци, то хората от Бостон бяха недодялани простаци, грубияни. Името на бостонския дон беше Доменик Панза. Той беше нисък, набит и както се бе изразил един дон, приличаше на крадец.
Синдикатът от Кдивланд, може би най-могъщият от онези, които се занимаваха само с хазартни операции в Съединените щати, беше представен от един чувствителен на пръв поглед възрастен човек с изпити черти и снежнобяла коса. Той беше известен като „Евреинът“, разбира се не заради външността си, а защото се беше обградил с повече помощници-евреи, отколкото със сицилианци. Носеха се дори слухове, че щял да назначи за свой consigliori евреин, ако имаше куража да го стори. Във всеки случай така, както семейството на дон Корлеоне беше известно като Ирландската банда заради Хейгън, и семейството на дон Винсънт Форленза, ала с по-голямо основание, беше известно като Еврейското семейство. Той имаше обаче изключително ефикасна организация и не беше се чуло да е припаднал някога при вида на кръв, въпреки чувствителната си физиономия. Дон Форленза управляваше с желязна ръка, облечена в кадифената ръкавица на политик.
Представителите на Петте фамилии от Ню Йорк пристигнаха последни и Том Хейгън беше поразен от това колко по-величествени, по-внушителни бяха тези петима мъже от провинциалистите, от селендурите. Ако не за друго, то поне за това, че петимата нюйоркски глави на семейства бяха типични представители на старата сицилианска традиция — те бяха „хора с шкембенца“, което фигуративно значеше, че притежават власт и мъжество; а буквално — че са хора месести, сякаш двете вървяха ръка за ръка, както в действителност е било в Сицилия. Петимата нюйоркски глави бяха набити, пълни мъже, с масивни лъвски глави, груби черти, внушителни носове, дебели устни и силно набръчкани бузи. Те не бяха много добре облечени и подстригани, имаха вид на заети хора, които нямат време за суетност.
Един от тях беше Антъни Страчи, който контролираше района на Ню Джърси и товаренето на стоки за западните докове на Манхатън. Той ръководеше хазарта в Джърси и имаше много стабилни връзки в политическата машина на демократите. Имаше цял парк автокамиони, които му бяха донесли огромно състояние, най-вече защото неговите машини можеха да пътуват пренатоварени, а полицията не ги спираше и не ги глобяваше. Тези камиони имаха свой дял в съсипването на магистралите, като след това неговата пътностроителна фирма получаваше изгодни държавни договори за поправка на нанесените повреди. Такъв вид дейност би носила радост на всяко сърце — бизнес, който от само себе си поражда нов бизнес. Страчи също беше старомоден и никога не се беше занимавал с проституция, но тъй като работата му беше в крайморските квартали, невъзможно бе да не се замеси в контрабандната търговия с наркотици. От петте нюйоркски фамилии, които се противопоставяха на Корлеонови, неговото семейство беше най-слабо, но най-благоразположено.
Семейството, което контролираше северната част на щата Ню Йорк, което уреждаше тайното прехвърляне на италиански емигранти от Канада, държеше целия хазарт в този район и упражняваше право на вето при оторизирането на хиподруми, се оглавяваше от Отилио Кунео. Кунео беше човек с подкупващо лице на весел закръглен селски пекар, чиято официална дейност се реализираше в една от големите млечни компании. Той беше от онези хора, които обичаха децата и винаги имаха пълен джоб с бонбони, надявайки се, че ще могат да зарадват някое от своите многобройни внучета или дребните дечица на своите съдружници. Носеше мека шапка, цялата й периферия обърната надолу, като на дамска плажна шапка, която сякаш слагаше на и така подобното му на месечина лице маската на добродушието. Той беше един от малкото глави на семейства, които никога не бяха арестувани и чиято истинска дейност никога не беше даже заподозирана — до такава степен, че беше участвувал в обществени комитети и беше избиран за „Бизнесмен на годината на щата Ню Йорк“ от търговската камара.
